Определение № 4287 от 27.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 281/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. О. Б. срещу решение №.751/2.06.23 по г.д.№.548/23 на ОС Пловдив, с което е потвърдено реш.№.3975/26.11.22 по г.д.№.19624/21 на РС Пловдив, ХVІІІс., за отхвърляне на предявения от касатора иск с правно основание чл.439 ал.2 ГПК за признаване за установено, че не дължи 10000лв. обезщетение за неимуществени вреди и 4825,19лв. лихви за периода 20.07.10-25.11.21, за които е издаден изпълнителен лист по нохд №.8580/10 на РС Пловдив, ХVІс. Ответната страна А. Т. Ц. оспорва жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалвания акт е прието, че не е налице твърдяното /с искова молба вх.№.71906/25.11.21/ погасяване на материалното право, удостоверено с издадения в полза на ответника изпълнителен лист, поради изтекла петгодишна давност. Изяснена е /вкл. чрез препращане по реда на чл.272 ГПК/ хронологията в развитието на процесното изпълнително производство и значението на съответните действия предвид релевантната задължителна практика на ВКС. Изпълнителното дело /и.д./ №.258/12 по описа на ЧСИ М. О. /рег. №.758 на КЧСИ с район на действие ОС Пловдив/ е образувано въз основа на издаден в полза на ответника срещу ищеца изпълнителен лист от 19.12.11 по влязла в сила на 05.12.11 присъда по нохд №.8580/10 на РС Пловдив, ХVІс.; в самата молба за образуване на и.д. взискателят на основание чл.18 ЗЧСИ е възложил на ЧСИ извършването на начина на изпълнение; на 24.02.12 ЧСИ е наложил запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, а на 29.02.12 е насрочил на 28.05.12 опис на движими вещи, находящи се в дома му; на 21.03.12 по изп.дело е постъпила молба от длъжника с искане да се приеме предложението му за доброволно плащане /посочено е, че на 21.03.12 са преведени по сметката на ЧСИ 3000лв., като останалите може да погасява до 250лв на месец според възможностите си/; след получаване на копие от молбата взискателят е посочил с молба от 26.03.12 депозираните от длъжника суми по делото да бъдат преведени по посочена в молбата му банкова сметка; на 28.03.12 по същата са преведени 2211лв., а в периода от 10.04.12-21.05.20 длъжникът е извършвал регулярно /най-често ежемесечно/ плащания по сметка на ЧСИ по изп. дело, като размерът на сумите е различен; на 16.06.20 е постъпила молба от взискателя с искане при наличие на недвижими имоти на длъжника да се наложи възбрана върху тях /л.550/-като на 19.06.20 ЧСИ е наложил възбрана върху имот на длъжника /л.553/, вписана на 29.06.20 в Службата по вписванията [населено място]; с молба от 22.07.20 взискателят е поискал, при наличие на трудово правоотношение на длъжника, да се наложи запор върху възнаграждението му; на 21.07.20 по изп.дело е постъпила молба от длъжника до ЧСИ с искане да бъдат спрени всякакви изпълнителни действия и принудителни такива спрямо него, тъй като е останал без работа и без никакви доходи, а и се е влошило здравословното му състояние; заявява готовност да започне отново да внася суми по делото и да погасява дълга си /л.560/; от отбелязването върху молбата се установява се, че взискателят се е запознал с нея и изразил становище да не се уважава; на 20.10.20 е поискал обявяване на публична продан на посочен от него имот; на 26.02.21 ЧСИ е насрочил за 31.03.21 опис на възбранения по делото недвижим имот на длъжника /л.586/, за което той е бил редовно уведомен; на 31.03.21 описът е бил извършен, а на 23.07.21 е постъпила молба от взискателя да се обяви имота на публична продан; на 01.10.21 ЧСИ е насрочил публична продан-първа по реда на недвижимия имот, съсобствен на длъжника, която да се проведе в периода 02.11.21- 02.12.21. При тези обстоятелства е формиран извод, че нито за посочения от ищеца период 19.03.12-19.03.17, а и след това до 01.10.21, е нямало време, в което да не се е осъществявало принудително изпълнение-напротив, установява се, че такова непрекъснато е осъществявано, като са прилагани изпълнителни способи, които са поискани от взискателя или са предприети по негово възлагане /съгласно чл.18 ЗЧСИ в молбата за образуване на изпълнителното дело/ по инициатива на ЧСИ, като в резултат от приложените изпълнителни способи редовно са постъпвали суми от ищеца за погасяване на дълга. Доводът за перимиране е намерен за неоснователен - перемпцията не настъпва, ако след поискване на един изпълнителен способ, в продължение на 2г. взискателят не е поискал нов изпълнителен способ, най-малкото, защото през това време може да се осъществявал поисканият предходен изпълнителен способ, а преди неговия край не може да се прецени със сигурност има ли нужда от друг способ; двугодишният срок за перемпция започва да тече от първия момент, в който не се осъществява изпълнение (вкл.доброволно, напр. по постигнато споразумение между страните), т.е. осъществяването на всички поискани способи е приключило (успешно или безуспешно) или поисканите не могат да се осъществят по причина, за която взискателят отговаря-след направено искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал необходимото съдействие, и така осуетява неговото прилагане. Отразено е, че дори условно да се приемат за основателни доводите на ищеца, че изп.д.№.258/12 е било прекратено по право на 11.04.14, това само по себе си е без правно значение за погасителната давност за изпълняемото вземане, установено с влязла в сила присъда. Релевантните факти са дали след влизане в сила на присъдата по отношение на ищеца е започнала да тече нова погасителна давност за изпълняемото право, и, ако да, откога, прекъсвана ли е съгласно чл.116 ЗЗД и изтекла ли е новата погасителна давност към момента на подаване на ИМ, с която изпълнението на вземането се оспорва. Доводът за погасяване по давност на вземането на ответника, изпълнението на което се оспорва, е намерен за неоснователен. Изложено е, че съгласно чл.116 ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника (б.„а“) и с предприемането на действия за принудително изпълнение (б.„в“), а според чл.117 ал.1 ЗЗД от прекъсване на давността започва да тече нова давност. В случая вземанията, чието изпълнение се оспорва, са установени с влязла в сила присъда, поради което е приложима и разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД /според която срокът на новата давност е винаги 5г., ако вземането е установено със съдебно решение/ - т.е. нова погасителна давност за изпълняемото вземане би могла да започне на тече след влизане в сила на присъдата на 05.12.11 и тя е 5-годишна, вкл. за вземането за мораторни лихви. Доколкото и.д. е образувано на 23.02.12, при действието на ППВС №.3/80 - съгласно което погасителна давност не тече докато трае изпълнителния процес относно принудително осъществяване на вземанията, а с т.10 от ТР №.2/26.06.15, ОСГТК, ППВС №.3/80 е обявено за изгубило сила-дадено е тълкувание, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно, с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ - е съобразено ТР №3/28.03.23 по т.д.№3/20, ОСГТК на ВКС, с което е разяснено, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителния процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.15 на ТР №.2/26.06.15 по т.д.№.2/13, ОСГТК. Посочено е, че след като отмяната на ППВС №.3/80 няма обратно действие и давност не тече за вземания, предмет на изпълнително дело, образувано преди 26.06.15, за изпълняемото вземане на ответника, за което е образувано изп.д.№.258/12, висящо понастоящем, по отношение на ищеца до 26.06.15 изобщо не е започнала да тече нова погасителна давност. Не съществуват две отделни действия, между които да е изтекъл срок, по-голям от две години, поради което и не е настъпила перемцията по смисъла на чл.433 ал.1 т.8 ГПК. Въззивният съд се е позовал и на формираната по реда на чл.290 ГПК практика по въпроса за евентуална дерогация на давността от перемпцията. Посочил е, че съгласно същата новата давност започва да тече от последното й прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника, перемпцията е без правно значение за давността и не изключва принудителното изпълнение-когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител /СИ/ не може да откаже да го изпълни, той дължи подчинение на представения и намиращ се все още в него изпълнителен лист, единствената последица от настъпилата вече перемпция е, че новото искане следва да се образува в ново-отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право; новото искане на свой ред прекъсва давността независимо дали СИ го е образувал в ново дело или не и във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ /реш.№.37/24.02.21 по г.д.№.1747/20, IV ГО/; последиците при перемпция по чл.433 ал.1 т.8 ГПК са от процесуален характер-изпълнителният лист не губи характера си на изпълнително основание, а материалното право на взискателя продължава да съществува; съгласно чл.116 б.„в“ ЗЗД давността се прекъсва във всички случаи от момента на предприемане на действия за принудително изпълнение и то независимо от по-нататъшната съдба на тези действия; перемирането е основание за прекратяване на процесуалното правоотношение по изпълнителното производство, но то не заличава ефекта от предприетите принудителни действия (резултатни или безрезултатни), с които е прекъсната давността за изпълняемото право; този ефект се запазва и се отчита при възражение за изтекъл давностен срок; обезсилването на изпълнителните действие има значение за процеса на принудително изпълнение, но няма ефект върху материалните права на страните /реш.№. 257/30.04.20 по г.д.№.694/19, III ГО/. Отразено е, че след 26.06.15 давността започва да тече, като от датата, на която е поискано или е предприето последното изпълнително действие, започва да тече нова погасителна давност. В случая след 26.06.15 давността е била многократно прекъсвана както следва: 1/ с конклудентни действия на ищеца, изразяващи се в заплащане от него на суми по изпълнителното дело за погасяване на дълга от ищеца в периода 24.08.15-21.05.20; 2/ с признание на вземането от ищеца по изпълнителното дело с молбата 21.07.20 до ЧСИ с искане да му се даде възможност отново да започне да внася суми по делото за погасяване на дълга му, и 3/ с предприемането на действия за принудително изпълнение: както по изрични искания на взискателя за извършване на изпълнителни действия в молбата за образуване на изпълнителното дело и последващите молби, така и по инициатива на ЧСИ по възлагане от взискателя съгласно чл.18 ЗЧСИ, като през целия период от образуването на изпълнителното дело до 21.05.20 по него редовно са постъпвали суми от ищеца за погасяване на дълга. След тези посочени многократни прекъсвания на давността е започвала да тече нова 5-годишна давност, която не е изтекла към момента на подаване на ИМ на 25.11.21. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовават на основанието на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК; формулира следните въпроси и сочи по част от тях практика: 1.“Длъжен ли е въззивният съд в мотивите си да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доводи и възражения на страните? Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържан изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни? Длъжен ли е въззивния съд да се произнесе по всички направени възражения, да съобрази възражения, да събере и обсъди всички доводи на страните по делото и да прецени всички допустими и относими за спора доказателства поотделно и тяхната съвкупност?“; 2. „Налице ли са обективни пречки, които да препятстват или спират действието на срока по чл.433 ал.1 т.8 ГПК, при условие, че по изпълнителното дело няма висящ изпълнителен способ, във връзка с който да постъпват плащания, вкл. доброволни, но такива доброволни плащания постъпват?“; 3.“Обстоятелството, че взискателят е получавал частичните плащания по изпълнителното дело без да е налице висящ и приложен изпълнителен способ и без да поиска да бъдат предприети други изпълнителни действия, може ли да бъде приравнено на бездействие на кредитора, съответно да доведе до настъпване на срока по чл.433 ал.1 т.8 ГПК?“; 4. „Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция?“; 5.“При настъпване на перемпция по изпълнително дело изпълнителните действия обезсилват ли се с обратна сила и счита ли се, че те не са произвели действие по прекъсване на погасителната давност, така, както се счита за непостановен обезсиленият съдебен акт?“; 6.“Извършените частични плащания по сметка на съдебният изпълнител по време на изпълнителното производство представляват ли признаване на вземанията по чл.116 б.“а“ от ЗЗД и прекъсват ли тези плащания погасителната давност за непогасената част от дълга?“; 7. „Представлява ли частично плащане на парично задължение признаването на цялото вземане на кредитора по смисъла чл.166 ал.1 б.“в“ ЗЗД?“; 8.“Конклудентните действия, които могат да се ценят като признание на дълга, следва и да са извършени лично от длъжника, за да е налице прекъсване на давността на основание чл.116 В ГПК, или тези действия може да са извършени от трети лица, вкл. частични доброволни плащания от трети лица?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Безспорно съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната във връзка с първата група въпроси, мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор; правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция; за да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Съдът не се е отклонил от горните постановки. Подробно е изяснена и обсъдена фактическата обстановка и установената в тази връзка задължителна практика, като е налице произнасяне по относимите с оглед на същата доводи и възражения. Изрично е посочено, че предвид постановките на ТР 2/13 и ТР 3/20 за периода до 26.06.15 давност не е текла, за времето след последната дата до изтичане на 5г. давностен срок на 26.06.20 са били предприемани действия, които прекъсват давността /както изброените при изясняване на фактическата обстановка по искания на взискателя (напр. за налагане на възбрана от 16.06.20 и последващите) и овластяване от ЧСИ, така и доброволните плащания на длъжника и признаването на дълга с изразяване на готовност при възможност да се възстанови погасяването му - с молба от 21.07.20/. Обсъдени са относимите - предвид формираната задължителна практика - доводи, доказателства, факти и обстоятелства, възприетото от съда становище при позоваване на тази практика и тълкуването му на доказателствата. Взето е отношение по всички изпълнителни действия, искания и предприети действия от страните и извършени плащания, в това число доброволни, периодите между тях, интерпретирането им в светлината на приетите в задължителната практика постановки в цитираните във въззивния акт решения на ВКС, по релевантните с оглед на тези постановки доводи и възражения; изложени са и евентуални мотиви – при допускане, че част от доводите на ищеца са основателни, и самостоятелни такива - относно неоснователност на твърдението за погасяване по давност по съображения, неосновани на частичните плащания и признания на дълга. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице твърдяното отклонение от задължителната практика на ВКС и основание по чл.280 ал.1 ГПК. Вторият и третият въпроси не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, в това число доколкото са необсъждани и неотносими към решаващата воля на съда. Последната е свързана с разбирането, че до 26.06.15 давност не тече, впоследствие до предявяването на исковата молба безспорно са предприети изпълнителни действия по искане на взискателя и овластяване на ЧСИ, довели до прекъсване на давността, а за последната перемпцията е без значение и не води до погасяване на материалното право. Тези изводи са в съответствие със задължителната практика на ВКС, в това число цитирана в самото решение и впоследствие уеднаквена с ТР 2/23 от 04.07.24 по тълк.д.№.2/23, ОСГТК /с което се приема, че давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция/. Предвид изложеното не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Четвъртият въпрос е неотносим, тъй като съдът не е приемал, че е налице перемпция. Отделно от изложеното, доколкото са излагани и евентуални мотиви относно дерогация на давността от перемпцията, същите са в съответствие с уеднаквена с ТР 2/23 от 04.07.24 по тълк.д.№.2/23, ОСГТК, практика на ВКС. Съгласно същото перемпцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици. Давността е институт на материалното право, установен в интерес на правната сигурност с цел да стимулира кредитора да не бездейства и своевременно да упражнява субективните си права, да иска принудително изпълнение на своите притезания, когато разполага с изпълнително основание и доброволно изпълнение от страна на длъжника липсва, както и да поддържа висящността на изпълнителния процес със своята активност. Като процес, принудителното изпълнение е подчинено на основните начала на гражданския процес и на особени правила, съдържащи се в Част Пета на Гражданския процесуален кодекс, които норми свързано регламентират искането като волеизявление на кредитора – взискател и изпълнителните действия, предприемани единствено от съдебен изпълнител. Тази обвързаност следва да се отчита при тълкуването на чл.116 б.„в” ЗЗД. Хипотезата на чл.116 б.„в“ ЗЗД относно прекъсването на давността в принудителното изпълнение е уредена отделно, тъй като не е идентична с правилата за спиране и отпадане ефекта на прекъсването в исковия процес, предмет на уредба единствено в чл.116 б.„б“ ЗЗД. Прекратяването на делото на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК не прегражда възможността да се иска принудително изпълнение, не засяга приключилите изпълнителни способи, не настъпва докато посочен изпълнителен способ бива реализиран, не се съотнася към основанието по чл.116 б.„в“ ЗЗД, не следва да се приравнява с прекратяване на дело, заведено по иск пред съд и следва да се отличава от обективна невъзможност за извършване на изпълнителни действия, дължаща се на липсата на имуществени права на длъжника - чл. 433, ал.1 т.5 ГПК. Кредиторът по изпълнително дело, допуснал с бездействие прекратяването му поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността като поиска изпълнителни действия отново. За него санкцията на чл.433 ал. 1 т.8 ГПК е в друго - взискателят губи възможност да събере от имуществото на длъжника вече направените разноски по перемираното дело, губи наложените обезпечения и напредъка, постигнат по предприетите изпълнителни действия, изграждащи неосъществилите се изпълнителни способи. Перемпцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган по принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие - задължението за действие е на съдебния изпълнител. Затова и крайният извод по изведения от касатора въпрос, възприет в тълкувателното решение, е, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. При това положение не е налице твърдяното основанието по чл.280 ал.1 ГПК. Петият въпрос отново съдържа условие, което не е било прието от въззивната инстанция. Съдът не е приемал, че е налице перемпция; напротив, намерил е, че не е имало периоди, по-големи от 2г, в които да не са били извършвани действия. Предвид изложеното не е налице годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и съответно сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Шести и седми въпроси се задават в контекстна на твърдения, свързани с мотивите на съда, че след 26.06.15 по отношение на ищеца е била многократно прекъсвана давността, както следва: с конклудентни действия на ищеца, изразяващи се в заплащане от него на суми по изпълнителното дело за погасяване на дълга от ищеца в периода от 24.08.15 до 21.05.20 ….. като през целия период от образуването на изпълнителното дело до 21.05.20 по него редовно са постъпвали суми от ищеца за погасяване на дълга в резултат на постъпили плащания от длъжника-ищец. Въпросите са неотносими. Видно от текста на решението, съдът е изложил самостоятелни мотиви за прекъсване на давността - приемайки и, че освен поради конклудентните действия на ищеца, съставляващи плащане по и.д., давността е прекъсвана с признанието на вземането по изпълнителното дело с молбата от 21.07.20, а и предвид предприетите по искане на взискателя действия по принудително изпълнение в рамките на 5-годишния давностен срок, считано от 26.06.15. Предвид изложеното въпросите не са свързани с решаващата воля на съда, не съставляват правни такива по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускане до касационно обжалване при условията на разпоредбата. Аналогичното важи и за осмия въпрос. Той не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви в тази връзка, не кореспондира на установените от нея факти и е неотносим към решаващата й воля – в това число съдържаща самостоятелни мотиви за прекъсване на давността по причина извън конклудентните действия. Предвид изложеното въпросът не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС