Определение № 1508 от 05.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 926/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба от пълномощника на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“АД ЕИК[ЕИК] срещу определение №6/ 05.01.2024 г. по ч.т.д. № 1/2024 на АС-Пловдив, В ЧАСТТА, с която са потвърдени протоколни определения от съдебно заседание от 23.11.2023г. по търг.дело № 44/22г. по описа на ОС-Кърджали за оставяне без уважение на искания от страна на банката за:

1. Изменение размера на предявения иск за наказателна лихва за просрочие от 6 608.65 швейцарски франка за периода 10.04.2014 г. до 09.08.2022 г. на 39 200.22 швейцарски франка за периода 10.10.2013 г. до 15.10.2023 г.

2. За изменение размера на иска за дължими такси от 277.50 швейцарски франка за периода 30.05.2018 г. до 09.08.2022 на 1973.18 швейцарски франка за периода 10.10.2013 г. до 15.10.2023..

Навеждат се оплаквания за незаконосъобразност.

Частният касатор счита,че е налице основание за допускане до касация по чл.280 ал.1 ГПК.

Приложен е отговор на ЧКЖ със становище за неоснователност.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт съгласно чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК.

За да постанови обжалваното определение, съставът на въззивния съд, се е позовал на следното:

Искането за изменение на исковете е направено след първото заседание по делото, поради което се прилага разпоредбата на чл. 214, ал.1, изр.трето, предл. първо от ГПК - до приключване на съдебното дирене в първата инстанция той /ищецът/ може да измени само размера на предявения иск. В случая предявените искове /съобразно уточняваща молба от 28.9.22 /са били първоначално предявени за следните периоди и основания: 10.04.2014 г. до 09.08.2022 г. – за наказателна лихва; 30.05.2018 г. до 09.08.2022 г. – за такси. С молбата за допускане на изменение на исковете и двата периода са променени на период: 10.10.2013 г. до 15.10.2023 г. Така формулираното изменение, според въззивния състав, излиза извън рамките на допустимото съгласно цитираната норма на чл. 214, ал.1,изр.трето от ГПК, която на този етап от производството допуска изменение само на размера на иска. Съдът е счел, че изложените в частната жалба пред САС съображения, за това, че поисканото изменение било вследствие на дължимо преизчисление на задълженията по процесния договор за кредит съобразно мотивите на влязъл в сила съдебен акт по друго дело, водено между страните, по отношение приложимия курс на швейцарския франк, приложимия лихвен процент и т.н., са ирелевантни към процесуалния въпрос за допустимостта на изменението. Последните касаят материалноправните отношения между страните, а евентуалната преюдициалност на разрешения вече спор подлежи на съобразяване от съда при постановяване на решение по същество. За неоснователни са счетени и доводите в частната жалба, че съдът не е обвързан от периода, за който се претендират наказателни лихва и такси, посочен в исковата молба, доколкото съдът не може да присъди наказателни лихви и такси за период, който не е заявен в исковата молба, тъй като това би противоречало на диспозитивното начало в гражданския процес. За редовността на предявен иск с такъв предмет е необходимо изрично посочване на периода, за който се търсят тези вземания. След първото заседание по делото такъв иск може да бъде изменен само по отношение на размера, но в рамките на заявения период. С промяната на периода се внася промяна както в обстоятелствената част на исковата молба /с която се търсят задължения до 10.8.22 г./, така и във формулираното искане по отношение предмета на търсената защита, т.е. касае е за предявяване на нов иск. Неоснователни, според въззивния съд, са доводите, че периодите по молбата за изменение на иска са по-кратки: заявеният период от 10.10.2013 г. до 15.10.2023 г. е по-дълъг: началната му дата е по ранна от първоначално заявените /съответно 10.04.2014 и 30.05.2018/, а крайната дата му дата е по- късна от първоначалната -09.08.2022 и за двете претенции. Не са уважени и доводите за незаконосъобразност на определенията, тъй като съдът следвало да уважи искането в цялост или да го отхвърли в цялост. Изложено е от страна на съда, че претенциите за главница, възнаградителна лихва, наказателна лихва и такси представляват отделни обективно съединени искове. Изменението на всеки един от тях не е задължително свързано с изменението на другите, с оглед на което съдът дължи самостоятелно произнасяне за всеки иск поотделно. С оглед всичко изложено, съставът на АС-Пловдив е приел, че посочените определения на ОС-Пловдив, с които се отказва да се допусне изменение по период и размери на претенциите за наказателна лихва и такси, следва да бъдат потвърдени като правилни и законосъобразни.

По отношение преценка на основанията за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС,ТК,Първо т.о. намира следното:

Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК.

В случая са формулирани въпроси за обвързаността на съда, при произнасяне по искане за изменение на иска, от силата на пресъдено нещо по предходно водено дело по отношение на фактите, от които възниква вземането, правната им квалификация и действителността на договора, от който произтича същото и следва ли с оглед тази обвързаност, да се приема, че промяната в периода и размера представлява нов иск. Останалите три въпроса, по смисъл и съдържание, напълно се припокриват с предходния обобщен правен въпрос.

Така формираните въпроси не се явяват от значение за изхода по настоящия спор, който е изцяло процесуалноправен: касае съдържанието и приложението на правната норма на чл.214 ал.1 ГПК относно предпоставките и обхвата на допустимост на изменение на иска. Силата на пресъдено нещо на влязло в сила съдебно решение се отнася до непререшаемостта на материалноправния спор между страните и не се отразява на процесуалните предпоставки в чл.214 ал.1 ГПК за изменение на предявен иск, което изменение засяга, както правопораждащите факти и периода едновременно, а и е направено след уредения преклузивен срок за това.

С оглед изложеното не се установява наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване, с оглед на което Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение