Определение № 3486 от 02.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4345/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. С. У.-Д. чрез пълномощника й адвокат Л. А. против решение № 625 от 10.07.2024 г., постановено по гр. д. № 732 по описа за 2024 г. на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 527 от 13.03.2024 г. по гр. д. № 5148/2023 г. на Районен съд - Бургас за отхвърляне на предявения от С. С. У.-Д. против д-р Е. Й. Б. иск по чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на разликата над сумата 500.00 лв. до претендираните 10 000 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 28.08.2023 г., която сума представлява обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от непроведено правилно лечение на счупена метатарзална кост, тъй като при извършен първи амбулаторен преглед на 17.09.2021 г. лекарят не е назначил образно изследване на ляво стъпало за установяване на диагнозата, с което е нарушил изискването на чл. 81, ал. 2, т. 1 от Закона за здравето, от което за г-жа У.-Д. са настъпили трайно увреждане на лявото ходило, козметичен дефект, дискомфорт, както и в частта за отхвърляне на иска по чл. 86 ЗЗД за разликата над сумата 104,70 лв. до пълния претендиран размер от 2097,57 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от датата на увреждането – 17.09.2021 г., до подаването на исковата молба – 28.08.2023 г. Първоинстанционното решение в частта, с която исковете са уважени е влязло в сила като необжалвано. Е. Й. Б. е подал чрез пълномощника си адвокат Г. К. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено, че на 17.09.2021 г. д-р Е. Й. Б. осъществил първичен преглед на ищцата С. С. Д.. Ищцата се оплаквала от болка в лявото стъпало и ограничена възможност за движение, без спомен за травма. Лекарят поставил диагноза: „халукс валгус (придобит)“. Според вещото лице по съдебномедицинската експертиза, назначена в първата инстанция (л. 135 от първоинстанционното дело) „халукс валгус“ е деформация на стъпалото, която съществува у ищцата от много години и създава риск от стрес-фрактури. При прегледа на ищцата, д-р Б. не назначил рентгенография, а приел, че болката се дължи на съществуващото състояние „халукс валгус“. Предписал й само крем за мазане и болкоуспокояващо лекарство. Според св. Р. П. – дъщеря на ищцата, в края на прегледа тя попитала д-р Б. дали може да пътува в чужбина, като той й отговорил положително (л. 134 от първоинстанционното дело). На 23.09.2021 г. ищцата посетила личния си лекар д-р Д. Т., който й издал болничен лист (л. 11 от първоинстанционното дело) със срок до 02.10.2021 г. поради „контузия на други и неуточнени части на стъпалото“. Предписал й домашен амбулаторен режим на лечение. На 27.09.2021 г., въз основа на данните от назначена рентгенография, д-р Б. поставил на ищцата нова диагноза: „счупване на метатарзална кост“ (л. 20 от първоинстанционното дело). Предписал й да носи имобилизационен ботуш. На 05.10.2021 г. д-р Т. издал на ищцата нов болничен лист (л. 12 от първоинстанционното дело) със срок до 18.10.2021 г. поради счупване на метатарзална кост. Предписал й домашен амбулаторен режим на лечение. На 19.10.2021 г. ищцата се е консултирала с друг лекар – д-р С. Ж., който установил, че фрактурата е зараснала лошо (л. 22 от първоинстанционното дело). На 26.10.2021 г. специализирана лекарска консултативна комисия е издала на ищцата болничен лист със срок от 19.10.2021 г. до 17.11.2021 г. (л. 19 от първоинстанционното дело). Предписан й домашен амбулаторен режим на лечение. На 02.11.2021 г. ищцата провела контролен преглед при д-р Ж., който я насочил към физиотерапия (л. 22 от първоинстанционното дело). Заключението на съдебно-медицинската експертиза е, че д-р Б. е бил длъжен да назначи рентгенография на ищцата, за да изключи като възможност търпяната от нея болка да се дължи на счупване. В резултат на това за ищцата са настъпили вреди – по дълготрайни болки и страдания.Ако е било констатирано счупване още на 17.09.2021 г. лечението е щяло да е по-леко и обичайния оздравителен период при такива случаи е 40 – 45 дни, но при лошо зарастване може и да е повече. Понастоящем ищцата ходи самостоятелно, без помощни средства. Фрактурата й е зараснала и е едва забележима. Въз основа на показанията на свидетелката П. Г.-Х. съдът е приел, че в периода 19.09.2021 г. до 23.09.2021 г. двете с ищцата осъществили пътуване до К.. Ищцата изпитвала големи болка по време на пътуването, не можела да се движи самостоятелно. В деня след пристигането в К. кракът й много се подул и зачервил, поради което се наложило да посетят местен лекар. Той констатирал, че проведеното лечение не е адекватно и че ищцата е получила алергична реакция от крема, предписан за мазане. Кипърският лекар не назначил рентгенография, а само посъветвал ищцата да приема предписаните й обезболяващи лекарства и кракът да стои в покой. Свидетелката Г.-Х. споделя, че ищцата не е знаела дали има счупена кост и не й е споделяла, че трябва да се подложи на оперативно лечение. При така възприетите факти съдът е направил извод, че в резултат на действията на ответника ищцата е търпяла болки в продължение на по-дълъг период от време, отколкото ако той бе установил веднага счупването. Забавянето на лечението е с десет дни – от 17.09.2021 г. до 27.09.2021 г. През това време несъмнено е тя е изпитвала болки и страдания, особено по време на предприетото пътуване в чужбина. Установява се, че ищцата се е намирала в болничен в продължение на 54 дни, тоест възстановяването й е отнело около 10 дни повече от обичайното (40-45 дни). Посочил е, че не се доказват твърденията на ищцата, че й е останал траен козметичен дефект в резултат на фрактурата. Вещото лице е прегледало ищцата и е установило тежка халуксвалгусна деформация на ляво ходило – вторият пръст е изцяло върху първия, с незначителен оток на ходилото, но това състояние се дължи не на фрактурата, а на тежката халуксвалгусна деформация. С оглед заключението съдът е приел и че болката, която ищцата изпитва и понастоящем не се дължи на невъзстановяването й от фрактурата. При тези изводи съдът е приел, че сумата от 500 лв. се явява справедливо обезщетение на претърпените вреди, като е отбелязал, че се обезщетяват не вредите от фактурата, която не е причинена по вина на ответника, а само вредите от забавеното лечение, които в случая не са значителни по размер. Счел е, че това обезщетение изцяло съответства на икономическите условия в страната към 2021 г. и не води до неоснователно обогатяване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК С. С. У.-Д. поставя следните въпроси: 1) трябва ли в мотивите на съдебното решение въззивният съд да посочи и обсъди всички доводи и възражения на страните, както и представените доказателства, без да изопачава доказателствата. Следва ли съдът при осъществяване на тази своя решаваща дейност да спазва правилата на формалната и правна логика, т. е. фактическите констатации и правните изводи следва ли да са обосновани; 2) задължен ли е съда да обсъди и съобрази всички доказателства, които са относими към релевантните факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Задължен ли е съда да съпостави относимите обстоятелства, без да отдава изолирано значение на едни от тях за сметка на други и при определяне на обезщетението по размер винаги да държи сметка за обществения критерий за справедливост. Трябва ли справедливостта да почива на анализ на фактите, за да се осъществи целта на закона – постигане на съответствие между установената неимуществена вреда и нейния имуществен еквивалент; 3) задължен ли е съдът да състави мотиви за това кои доказателства кредитира и защо, както и да състави мотиви за тези доказателства, които не кредитира. По същество и трите въпроса са свързани със задължението на съда да обсъди доказателствата и доводите на страните и да отрази тази дейност в мотивите към съдебното решение. Касаторката е посочила практика на ВКС, с оглед на което следва, че обобщеният въпрос е поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и едно решение на Окръжен съд - Шумен, от което следва, че се поддържа и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросите, които касационния съдебен състав обобщи, са обосновани с доводите, че окръжният съд е съставил декларативни мотиви, тъй като е преразказал отделните факти и доказателства без да ги анализира и съпостави поотделно и в съвкупност, като посочи не само кои кредитира и изложи мотиви, но и състави мотиви за тези, които не кредитира. Окръжният съд не е определил справедливо обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди, тъй като не са обсъдени събраните по делото доказателства, становищата на други двама лекари-ортопеди, които касаят правилна преценка, до колко ответника е оказал медицинска помощ, спазвайки принципите своевременност, достатъчност и качество на медицинска помощ, не само на 17.09.2021 г., но и в последствие правилното лечение, като не е извършил нито първичната рентгенография при първоначалния преглед, нито вторична рентгенографишя, определяща костното срастване, нито е дал правилна консултация за обездвижването на крака в оздравителния процес. С оглед посочената обосновка не се констатира основание за допускане на касационно обжалване Трайна е практиката на ВКС, включително и относимите актове, посочени от касаторката, че за да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства за всички правнорелевантни факти и посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, както и да прецени всички възражения и доводи на страните. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е посочил какво установяват представените доказателства и е формирал изводите си при съвкупното им обсъждане. Не отговаря на данните по делото тезата на касаторката, че съдът не е обсъдил становищата на другите двама лекари-ортопеди, консултирали ищцата след ответника. Съдът изрично е посочил какво тези лекари са приели при прегледа на ищцата, но диагнозата за лошо зараснала фрактура се опровергава от заключението на изслушаната по делото експертиза, която е категорична, че фрактурата е зараснала и е едва забележима, а деформацията на стъпалото (която е приета за лошо зараснала фрактура) и търпените понастоящем болки се дължат на заболяването й, а не на късно диагностицираната фрактура. Формирани са и изводи, че в пряка причинна връзка с деликтното поведение на ответника са единствено болките и страданията през десетте дни до диагностициране на фрактурата и неудобствата от по-продължителния период за възстановяване. Именно съобразно вредите, за които съдът е приел, че са в пряка причинна връзка с липсата на своевременно диагностициране на фрактурата, съдът е определил и размера на обезщетението, излагайки изрични мотиви в тази насока. Тезата на касаторката, че не е ясно дали присъденото обезщетение е за несвоевременното лечение или за настъпили вреди от трайно увреждане на лявото ходило, което е необратимо и непреодолимо не съответства на изричните мотиви в тази насока на въззивния съд. С оглед изхода на настоящото производство С. С. У.-Д. следва да възстанови на Е. Й. Б. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 1000 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Г. К.. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение