Определение № 15 от 13.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 2434/2020 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Кабей-Ко“ ЕООД частично срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд. Ответникът ИА „Военни клубове и военно-почивно дело“ оспорва жалбата. По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Допускане на касационно обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса „Следва ли да се счита, че договор, в който едната страна е държавен орган, е сключен при свобода на договаряне между страните по смисъла на чл. 9 ЗЗД?“, както и по въпроса „Държавата като страна в наемни правоотношения може ли да определя свободно размера на санкцията-неустойка за ползване на имот след края на срока на ползване на имота?“. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се обосновава и липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване. Изложените аргументи в действителност се свеждат до поддържаната от жалбоподателя теза за отсъствие на свобода на договарянето в случаите, когато едната страна по правоотношението следва да приеме предварително определените по съдържание условия на другата страна, без възможност за изменението им. Така развитата теза обаче по никакъв начин не покрива посочените по-горе критерии за допускане на касационно обжалване според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009. На второ място, въведено е и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с въпросите “Може ли плащането на неустойка от страна на наемателя да води извод, че тя не е нищожна?“ и “Представлява ли съществено процесуално нарушение на Апелативния съд – София необсъждането на всички изложени доводи и доказателства във връзка с преценката за нищожност от отговора на въззивната жалба и представените в първата инстанция доказателства?“. Първият въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Така формулиран, въпросът се основава на изваден от цялостния контекст цитат от мотивите, без да държи сметка на действителното съдържание на изложените от въззивния съд съображения. Последните се свеждат до извода, че така, както е уговорена, неустойката за забавено изпълнение на задължението на ищеца-наемател за връщане на наетия имот след прекратяване на действието на наемния договор – в размер на 10 % от месечната наемна цена за всеки ден задържане, равно на трикратния размер на наемната цена – не се явява екзорбитантна, доколкото това превишение обслужва останалите две присъщи на неустойката функции (обезпечителната и санкционната), във връзка с което съдът е посочил, че реализирането на тези две функции не се гарантира от размер на неустойката, равен на или само незначително превишаващ наемната цена. За така изложените съображения дадената от жалбоподателя формулировка на въпроса не държи сметка. Що се отнася до впоследствие извършеното плащане на неустойката, върху което изключително е концентриран въпросът, следва да се отбележи, че това обстоятелство въззивният съд е съобразил не като решаващо съображение, върху което да е основал извода си за действителност на клаузата, а като съпътстващо съображение в смисъл, че и въпреки неустойката за ищеца е било икономически по-изгодно да продължи да ползва имота, независимо от прекратяването на наемното правоотношение, вместо да изпълни задължението си за връщане на вещта. С оглед на това поставеният въпрос не се явява обуславящ правните изводи на съда по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а същевременно – с оглед съпътстващия характер на изложените в тази насока съображения - не може да обоснове и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото действителните решаващи съображения на въззивния съд са в съответствие с установената с ТР № 1/2009 на ВКС-ОСТК задължителна практика относно момента, релевантен за преценката за действителност на неустоечната клауза. Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и вторият въпрос. Изложената във връзка с него аргументация се свежда до твърдението, че съдът не е обсъдил доводите на жалбоподателя по исковата молба и отговора на въззивната жалба относно характера на неустойката, факторите, които трябва да влияят на нейния размер и статута на наемодателя. Въззивният съд е развил съображенията си за действителност на неустоечната клауза и въз основа на приетия за приложим и в конкретния случай принцип за свобода на договарянето по чл. 9 ЗЗД, с което е отрекъл основателността на поддържаните от жалбоподателя доводи относно характера на неустойката, статута на наемодателя и факторите, влияещи върху размера на неустойката. С оглед на това въпросът не съответства на мотивите на въззивното решение, съответно не обосновава допускане на касационно обжалване. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП жалбоподателят следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. С тези мотиви съдът