Определение № 3001 от 11.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3634/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 19978/24.07.2024 г., подадена от ТПК „Атанас Романов“, чрез адвокат С. С., срещу решение № 699 от 11.06.2024 г. по гр. д. № 540/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 10 от 03.01.2024 г. по гр. д. № 8851/2022 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от ТПК „Атанас Романов“ иск за установяване по отношение на Столична община, че ищецът е собственик на имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-39/20.07.2011 г. на изп. директор на АГКК, с адрес на имота: [населено място], район „В.", [улица], с площ от 2145 кв.м, както и за отмяна на констативния нотариален акт, легитимиращ ищеца като собственик на имота - № *, нот. д. № 85 от 19.05.2015 г. на нотариус с рег. № 269 на НК, в частта, касаеща описания имот. Въззивният съд е съобразил, че ищецът твърди по делото, че през 1962 г. ИК на СГНС, с протокол № 12, протокол 040, ст. 4 и заповед № 440, е взел решение, с което е одобрил да се отреди за нуждите на ТПК „Атанас Романов“ терен от 22 дка, от които 12 дка за застрояване, за което е отреден парцел І, м. „И.-О.-М. предградие-З.“. Поддържа, че оттогава владее и ползва отредения му терен, като през 1999 г. се е снадбил с нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност. Сочи, че част от имота е с идентификатор ***, с площ от 6850 кв.м. Твърди, че през 2015 г. описаните в нотариалния акт имоти са разделени, като един от тях получава идентификатор ***, с площ от 2145 кв.м. Заявява, че никой не е оспорвал собствеността му. Твърди, че през 2001 г. СОС е взел решение, с което е одобрен проект за ЗРКП, като е предвидено върху имота на ищеца да бъде изградена улица. Твърди, че с решение по адм. д. № 3453/2006 г. на САС, АО, ПУП-ЗКРП е частично отменен. Сочи, че не са провеждани отчуждителни процедури, засягащи неговия имот. Твърди, че през 2020 г. ответникът е актувал имота като публична общинска собственост. Предявява иск за защита на правото си на собственост върху ПИ с идентификатор ***, като с молба от 19.09.2022 г. уточнява, че предявеният иск за защита на право на собственост има за предмет целия ПИ с идентификатор ***. От своя страна, ответникът оспорва правата на ищеца; възразява, че имотът е бил държавен и че ищецът няма правна възможност да придобие по давност право на собственост върху държавен, съответно общински имот; твърди, че имотът е урегулиран и законът изрично забранява придобиване по давност на части от дворищнорегулационни парцели; оспорва ищецът да е владял имота. Въззивният съд е приел, че по делото няма спор, че имотът е бил държавен към 1962 г. Ищецът извлича своите права, съобразно твърденията в исковата молба, от правата, отредени му от държавата с протокол на ИК на СГНС. Ответникът също поддържа, че имотът е бил държавен към посочения момент. Съгласно протокол № 12 от 12.04.1962 г. на ИК на СГНС е одобрено да се отреди за нуждите на ТПК „Атанас Романов“ терен от около 22 дка, от които 12 дка за застрояване, а останалите - за озеленяване, в м. „М. - О.“. От протокол № 40/05.10.1962 г. на Съвета по планово изграждане на населените места при СГНС се установява, че теренът, отреден за ТПК „Атанас Романов“, попада извън регулация, приема се проект за новообразуван парцел I за нуждите на ТПК „Атанас Романов“ - производствена сграда. Посочено е, че теренът е необходим за обществени нужди. Издадена е заповед за отреждане на терена от 24.10.1962 г. на СГНС, отдел „Архитектура“. С нот. акт № 83, нот. д. № 280/1999 г. за собственост върху недвижим имот, придобит по давност ТПК „Атанас Романов“ е призната за собственик на имоти, измежду които пл. № 798, с площ от 6850 кв.м. С нот. акт № 97, нот. д. № 85 от 19.05.2015 г. ищецът е признат за собственик на недвижими имоти на основание изменение на КККР, измежду които е ПИ с идентификатор ***, с площ от 2145 кв.м. Като приложение на нотариалния акт е посочен предходният нот. акт № 83/1999 г. По делото е представен акт за публична общинска собственост № 3396/03.02.2020 г., съгласно който на основание чл. 2, ал. 1, т. 1, чл. 3, ал. 1, т. 1 ЗОС и чл. 59, ал. 1 и ал. 3 ЗОС реална част от ПИ с идентификатор ***, попадаща в улица, с площ от 1634 кв.м, е актувана като публична общинска собственост. В о.с.з. на 27.10.2023 г. е изслушано заключение на съдебно-техническа експертиза, изготвено от в.л. инж. Р., съгласно което реална част от ПИ с идентификатор ***, попадаща в улица в НПЗ „О.“ с площ от 1634 кв.м, попада изцяло и е идентична с имот с идентификатор *** по КККР с площ от 2145 кв.м, стар идентификатор ***, номер на имота по предходен план 798. Първият регулационен и кадастрален план на местността, според вещото лице, е одобрен през 1973 г., като по него част от ПИ *** попада в улична регулация. Следващият РКП от 1984 г. предвижда част от ПИ *** да попадне в парцел за озеленяване и част от уличната регулация. Според вещото лице в КП от 1984 г. са нанесени имоти пл. №№ *, *, * (процесният), в който попада част от ПИ ***. Според вещото лице в първия КП от 1973 г., територията, в която са нанесени имоти пл. №№ *, * и *, представлява бивше корито на река Суходолска, с отреждане за улица, а по РП от 1984 г. територията е за озеленяване и улица. Според вещото лице по следващия кадастрален и действащ регулационен план от 2001 г. процесните имоти попадат в имот пл. № *, а по действащ РП части от имот *** попадат в УПИ IV - за ТПК „Атанас Романов“, УПИ * и в уличната регулация с площ от 1634 кв.м. Вещото лице сочи още, че по разписна книга имот пл. № * е записан на ТПК „Атанас Романов“ и няма данни процесните имоти да са били отчуждавани. В о.с.з. вещото лице допълва, че КРП от 2001 г. не е точно реализиран. Съдът е кредитирал събраните гласни доказателства – показанията на свидетелите С. С. и А. К.. Визирал е, че свидетелят С. заявява, че е работил при ищеца от 1966 г. до 2013 г. Установява, че през 1966-1967 г. е започнало преместването и обединяване на цехове на ищеца на [улица], сега [улица]. Имотът бил пустош, ограничен с тополи. Сочи, че имотът бил ограден, започнал строеж на сгради, най-накрая била построена административна сграда - след 1980 г. Твърди, че всички сгради на ТПК „Атанас Романов“ се владеят от ищеца. Свидетелката К. установява, че през 2016 г., когато от ТПК „Атанас Романов“ поискали от СО да изкупи техен имот, в СО направили проверка и установили, че имотът е общински - бил е улица. Софийски апелативен съд е визирал, че по делото е представено решение по адм. д. № 3453/2006 г. на СГС, АО относно отмяна на решение № 40, т. 2 по протокол № 24 от 30.03.2001 г., с което е одобрен проект за ЗКПР на м. „НПЗ О.“ в частта, засягаща одобрения уличнорегулационен план за имоти */стар или * нов, кв. 7 и имот пл. № * от кв. 2, които имоти са различни от процесния. Посочил е, че останалите събрани доказателства не са необходими за изясняване на делото. При така установеното от фактическа страна, въззивният съдебен състав е направил следните правни изводи: Между страните е налице спор относно титулярството на правото на собственост върху ПИ с идентификатор ***, което прави допустим предявения по делото установителен иск. По делото и двете страни се легитимират с титул за собственост върху спорния имот - ищецът с нотариален акт за придобито по давност право на собственост, а ответникът - с акт за публична общинска собственост. Съгласно разясненията, дадени от ВКС с ТР № 11/2012 г. на ОСГК, констативният нотариален акт притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда, като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. За да отпадне легитимиращото действие на акта, е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. В случаите на оспорване на легитимиращото действие на констативния нотариален акт оспорващата страна, ако не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Когато и двете страни в правния спор се легитимират като титуляри на правото на собственост върху спорния имот с нотариални актове, съответно с акт за общинска собственост, разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право. Следователно, в разглеждания случай, доколкото и двете страни притежават легитимиращи ги документи, съдът не е обвързан от констатациите в тези удостоверителни документи и страните следва да докажат твърдените от тях права. Софийски апелативен съд е посочил, че ТПК „Атанас Романов“ се позовава на право на собственост върху процесния ПИ ***, като твърди, че имотът му е бил отреден и го е придобил по давност. Приел е, че отреждането на държавен имот за нуждите на кооперация не е придобивен способ за право на собственост. Визирал е, че по делото няма спор, че към 1962 г., когато е осъществено отреждането на имота, същият е бил държавна собственост. Изложил е, че съгласно чл. 36 ЗПИНМ (отм, действащ към момента на отреждането през 1962 г.) отчуждения за мероприятия, които се осъществяват въз основа на уличнорегулационния план, могат да се извършват само по реда на този закон. Съгласно чл. 42, ал. 3 от същия закон, въз основа на уличнорегулационните планове се осъществяват мероприятия на кооперациите, политическите и обществени организации, като направа на всякакви сгради и строежи и създаване на терени за нуждите на тези учреждения, предприятия и организации и за осъществяване на обществените им задачи. Съгласно § 83, ал. 4 ППЗПИНМ (отм, действащ към 1962 г.) държавни имоти, отредени по уличнорегулационния план за мероприятия на други държавни учреждения или предприятия или за мероприятия на обществени организации, се предават по реда на Закона за собствеността. Константна е практиката по цитираните правни разпоредби, съгласно която уличнорегулационният план има отчуждително действие в полза на кооперации и други обществени организации само когато засяга имоти на частни лица. Когато уличнорегулационнният план засяга държавни имоти - както е в разглеждания случай - имотите остават собственост на държавата, а на държавните предприятия, учреждения, кооперации, за чието мероприятие е направено отреждането, имотите се предават по реда на Закона за собствеността - чл. 15, в редакцията към съответния момент, във вр. с чл. 13 ЗС. Когато отреждането засяга държавен имот, уличнорегулационният план няма вещноправно действие, съответно не прехвърля правото на собственост върху държавния имот на кооперацията и тя не е станала собственик на имота по силата на отреждането. Право на собственост върху държавен имот се придобива по различен ред, уреден в чл. 29-31 ПДИ (ДВ, бр. 66 от 18.08.1959 г.), като тази процедура не се твърди и не се установява да е осъществена в разглеждания случай. Твърди се и се доказва отреждане на държавен имот за мероприятие на кооперация, което следва да се приеме, че установява предоставяне на право на строеж на кооперацията и право на ползване върху държавния имот, но не установява прехвърляне правото на собственост върху имота. По отношение твърденията на кооперацията, че е придобила процесния имот по давност, въззивният съд е взел предвид разпоредбите на чл. 79 и чл. 68 ЗС. Приел е за установено, че считано от 1962 г. ищецът е придобил ползването на процесния държавен имот и съответно упражнява фактическа власт върху процесния имот. Визирал е, че съгласно чл. 86 ЗС, в сила от 17.12.1951 г. до 01.06.1996 г. е въведена забрана за придобиване по давност на вещи, които са социалистическа собственост, после държавна или общинска собственост. С изменението на чл. 86 ЗС (ДВ, бр. 33/1996 г., в сила от 01.06.1996 г.), само вещи, които са публична държавна или общинска собственост, не могат да се придобиват по давност. Следователно до 01.06.1996 г. ищецът не е могъл да придобие по давност процесния имот, представляващ първоначално социалистическа, а после и държавна собственост. За вещите, частна държавна или общинска собственост, които са държани от частни лица преди влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС (ДВ, бр. 33/1996 г.), при упражнявана давност давностният срок започва да тече от 01.06.1996 г. Десетгодишният срок на недобросъвестното владение изтича на 31.05.2006 г. На последният ден на срока давностният срок е спрян с § 1 ЗД на ЗС, с действие на спирането до 31.12.2022 г. Междувременно с решение № 3/2022 г. по конст. д. № 16/2021 г. Конституционният съд на Република България е обявил за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 и § 2 ЗД на ЗС. Прието е, че на § 2 е придадено обратно действие, с което се засягат придобити вече права. От мотивите на КС се разбира, че по отношение на давностните срокове, за които давността е изтекла в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г., след обявяването на § 2 ЗР на ЗИ на ЗС за противоконституционен, следва да се зачетат придобитите права при позоваване на придобивна давност. Според т. 2 от решение № 3/2020 г. по конст. д. № 5/2019 г. по отношение на заварените от решението на КС неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. С оглед на това се приема, че само по отношение на § 1 ДР на ЗС, с обявяването на разпоредбата за противоконституционна, не се засяга нейният досегашен ефект. Предвид изложеното, за периода 31.05.2006 г. - 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. - 07.03.2022 г. придобивната давност за имоти частна държавна или общинска собственост не е текла по силата на установения от законодателя мораториум; давността започва да тече от 08.03.2022 г. - с влизане в сила на решението на КС. За времето от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. давностният срок следва да бъде съобразен при позоваване на изтекла в този период придобивна давност. Съгласно изложеното съдът е приел, че следва да провери дали ищецът е придобил по давност процесния имот, като давностният срок би могъл да тече в периода от 01.06.1996 г. Изложил е, че фактическата власт върху имота ищецът е получил като ползвател на държавен имот, върху който имот е получил право на строеж по отреждане с уличнорегулационен план. Съгласно чл. 69 ЗС се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. В случая се установява, че при придобиването на фактическата власт върху имота ищецът е придобил държането, но е държал за друг - за държавата като собственик. В този случай, при наличие на правно основание, въз основа на което държи, следва да се приеме, че презумпцията на чл. 69 ЗС не ползва ищеца. Ищецът държи и ползва имота, но по волята на собственика. Така установеното държане е възможно да се превърне във владение, но само ако се докаже, че ищецът е променил субективното си намерение и е манифестирал по явен и несъмнен начин пред ответника своето намерение да счита имота за изцяло своя собственост. Според Софийски апелативен съд по делото липсват доказателства за демонстриране пред собственика на намерението на ищеца да свои имота. Установява се от разпитаните по делото свидетели, че ищецът, след като е получил ползването на имота, го е оградил и застроил. Това не показва своене на имота. ТПК „Атанас Романов“ е получила ползването на държавната земя и право да построи и да придобие сгради в държавния терен. Заграждането на имота, стопанисването му, грижите за него, застрояването на имота - всичко това са действия, характерни за ползвател на държавна земя, отредена му за застрояване. Още повече че тези действия са извършвани преди 1990 г., когато кооперацията не е имала право да владее държавната земя, с цел придобиването й по давност. По никакъв начин ищецът не е демонстрирал своето собственическо отношение върху държавната, впоследствие общинска земя в периода от 1996 г. до 1999 г., когато е заявил своите собственически права чрез снабдяване с констативен нотариален акт за собственост. Ако се приеме, че от този момент той е демонстрирал на собственика своите владелчески намерения, заявил е отблъскване правата на собственика и е започнал да владее имота с цел придобиването му, то с оглед гореизложените мотиви за периодите на спиране и протичане на давностния срок, досега не е изтекъл 10-годишният срок, законоустановен за придобиване по давност на процесния имот. Освен наложения мораториум, пречка за придобиване по давност на имота е и обстоятелството, че същият, като попадащ в част от улица, има статут и на публична общинска собственост, като съгласно действащата разпоредба на чл. 86 ЗС такъв имот не може да бъде придобит по давност. При така изложените мотиви Софийски апелативен съд е приел, че по делото безпротиворечиво е установено, че държавата е била собственик на процесния имот към момента на неговото отреждане, впоследствие правото на собственост е преминало върху ответника по силата на § 7 ПЗР на ЗМСМА. Не се установява държавата или съответно СО да е загубила правото на собственост върху имота, тъй като не се установява ищецът да го е придобил според твърденията си в исковата молба. Съдът е приел за ирелевантни наведените възражения на ТПК „Атанас Романов“ във въззивната жалба. Посочил е, че това, че към 1962 г. не е имало акт за държавна собственост на процесния имот, че същият не е бил актуван преди 2020 г., че не е провеждана отчуждителна процедура за имота, препарцелирането на имота и неприложените отреждания на КРП не са относими към спора факти. Никое от тези обстоятелства не навежда на извод, че държавата през 1962 г. не е била собственик на процесния имот. Нещо повече, държавата е праводател на ищеца и това се посочва изрично в исквата молба. Липсата на актуване на държавния имот не отрича и не отменя правото на собственост на държавата върху имота, тъй като актовете за държавна и общинска собственост нямат правопораждащо значение, а само удостоверяват наличието на права. Неосъществяването на предвижданията по подробните планове не засяга характера на имота - същият остава държавен, впоследствие общински. Препарцелирането на имотите няма отношение към придобиването им по давност. Липсата на отчуждителна процедура няма значение по делото, доколкото доказателствата водят до извод, че имотът е бил изначално държавен. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК. При условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формулира въпроса: Съдът длъжен ли е по пътя на косвения съдебен контрол да изследва въпроса за действителността на индивидуален административен акт – акт за публична общинска собственост (АПОС), с който ответникът удостоверява правото си на собственост, или, ако не е служебно обвързан да го направи, то след като АПОС е официален свидетелстващ документ, по какъв начин страната, срещу която е представен, може да преодолее обвързващата му съда доказателствена сила и да докаже неговата невярност. Насрещната страна е подала отговор, в който са изложени съображения за просрочване на обжалването, за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на подадената касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Обжалваното въззивно решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложените от жалбоподателя доводи попадат в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. По отношение на формулирания в изложението към касационната жалба въпрос не са обосновани допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване, съгласно приетото в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това той, така както е формулиран, се явява ирелевантен за изхода на спора, тъй като не съответства на решаващите мотиви на Софийски апелативен съд – съобразени със закона и с постановките на ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК - че в случая всяка от страните разполага с удостоверителен документ за собственост, поради което разпределението на доказателствената тежест при оспорването се извършва по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. Въззивният съдебен състав, изхождайки от доводите и възраженията на страните, анализирайки събраните доказателства и съобразявайки съответната правна уредба, аргументирано е заключил, че ТПК „Атанас Романов“ не е доказала по делото сочените от нея придобивни основания. Същият не е обосновал решението си, изхождайки единствено или преимуществено от доказателствената сила на съставения акт за публична общинска собственост. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Столична община има право, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС в размер на 100 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,