Определение № 366 от 26.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 500/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „И ЕМ ДЖИ – Ексепшънъл Медия Груп“ ЕООД, [населено място] срещу определение № 534 от 27.02.2023 г. по ч. гр. д. № 3332/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 3456 от 02.11.2022 г. по т. д. № 1270/2022 г. Софийски градски съд, Търговско отделение, VI - 8 състав. С първоинстанционния акт е оставена без уважение подадената от дружеството-частен касатор молба за възстановяване на платената по това дело държавна такса в размер на сумата 2 560 лв. поради връщането на исковата молба. Частният касатор моли за отмяна на атакуваното определение като очевидно неправилно. Твърди, че заплатената от него такса е недължимо платена и с оглед принципа за справедливост в гражданското право следва да му бъде възстановена, тъй като, макар да е внесъл същата в срок по сметка на съда, не е получил необходимата защита на правата и интересите си чрез образуване и провеждане на съдебен процес. В частната касационна жалба са развити подробни съображения и срещу извода на първоинстанционния съд, че дружеството-ищец не е изпълнило в срок дадените му указания за представяне на доказателства за внесена държавна такса по делото, с твърдението, че в резултат на проявения от съда ненужен строг формализъм и неизвършването на служебна справка за постъпване на сумата по сметката на съда се е стигнало до връщане на исковата молба. Като значими за допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са поставени въпросите: „ 1. Подлежи ли на връщане държавна такса, която, в изпълнение указанията на български съд, е редовно внесена по размер, основание, страни, номер на дело, посочване състава на съда и в срок, удостоверено чрез реално извършено банкиране по сметката на съда, но при строг формализъм съдебното производство е прекратено с мотива – непредставен на хартиен носител документ за внесена ДТ; 2. Във фазата на нередовността по чл. 129 ГПК действията на съда по отстраняване на недостатъци на исковата молба следва ли да се разглеждат като действия по даване на услуга, а именно предоставяне на правораздавателна власт от съда или не, предвид факта че нередовната искова молба от гледна точка на плащане на такси все още не е годен юридически факт, какъвто визира нормата на чл. 1 и чл. 4 ЗДТ, тъй като преди заплащането на такса „дело няма“; Ако таксата е заплатена в срок с посочване на делото и страните, както и компетентния съд, следва ли тя да бъде върната, ако делото, поради засилен формализъм на съда е прекратено с мотива „не е внесена молба за заплатената и внесена държавна такса“, при факта, че съдът не е извършил изрична проверка в собственото си банкиране за този факт в хипотезата на чл. 129 ГПК и именно на тази база е приел погрешно (очевидно), че „таксата не е внесена“; Нарушава ли това становище принципа на справедливостта в гражданския процес и дали съдът е приложил двоен стандарт за един и същи юридически факт – от една страна не е проверил дали таксата е внесена, като за това не е проявил не само строг, а никакъв формализъм по чл. 129 ГПК относно задължението си служебно да провери собствената си банкова сметка, но от друга страна – изисква изрична молба за доказване на вече съществуващия в обективната реалност факт – внасянето на таксата, като за да го установи, той изисква действията на ищеца, а не извършва служебна проверка както презюмира законът в хипотезата на чл. 129 ГПК; На фона на всичко това невръщането на платената в срок такса нещо справедливо ли е от материалноправна и процесуалноправна гледна точка; 3. Нередовност на исковата молба може ли да произтича от правни действия, поставени в непосредствена логическа връзка с редовното (законосъобразно) проявление на един обикновен юридически факт, предвиден във финансово правната норма по Закона за държавните такси, в частност ГПК, а именно – коректното, в срок плащане на държавна такса за образуване на дело; Плащането на държавната такса в срок с посочване номера на делото, състав на съда и страните води ли до осъществяването на конкретен юридически факт – документ за държавна такса в смисъла на чл. 128, т. 2 ГПК, годен да бъде определен като отстраняване на недостатъците на исковата молба, съответно до претенцията за получаване на услуга от ищеца – упражняване на правораздавателна власт на съда, тъй като визираната норма не изисква „писмена молба за внасяне на държавна такса“, а „документ за държавна такса“ (той може да е внесен и онлайн), което са две много различни неща; От аргумент за противното – ако делото е прекратено от съда едностранно, при ненужен строг формализъм и без осъществяване на собствените му задължения служебно да провери сбъдването на конкретен юридически факт, следва ли той поради непредоставянето на правораздаване (незаконосъобразно) да върне и таксата, която е платена в срок с банков документ – аргумент от чл. 128, т. 2 ГПК, съдържащ всички необходими данни за иницииране на делото“. Допълнително е заявено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с твърдението, че обжалваното определение е очевидно неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. При постановяване на атакуваното определение въззивният съд е взел предвид, че: Производството по т. д. № 1270/2022 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI - 8 състав е образувано по искова молба на „И ЕМ ДЖИ – Ексепшънъл Медия Груп“ ЕООД срещу „Анимейджър Геймс“ ООД; С разпореждане от 12.07.2022 г. същото е оставено без движение, като на ищеца е предоставен едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на Софийски градски съд държавна такса в размер на 2 560 лв.; Разпореждането е връчено надлежно на ищеца на 25.07.2022г.; Поради неизпълнение на указанията исковата молба е върната и производството по делото е прекратено с разпореждане от 25.08.2022 г., което е потвърдено от Софийски апелативен съд и е влязло в сила на 19.10.2022 г. За да потвърди обжалваното определение, с което е оставено без уважение искането на ищеца за възстановяване на внесената от него държавна такса, въззивният съд е споделил изцяло мотивите на първата инстанция, че не са налице предпоставките, визирани в чл. 4б ЗДТ. Аргументирал се е с разпоредбата на чл. 73, ал. 3 ГПК, съгласно която, държавната такса се дължи при предявяване на искането за защита и съдействие от съда, като е посочил, че нито Законът за държавните такси, нито Раздел II на Глава VIII от Гражданския процесуален кодекс обвързват дължимостта й с изхода на спора, респ. с произнасянето по съществото на същия. Приел е, че таксата се дължи и при прекратяване на производството, независимо от основанието за това – поради недопустимост на иска, поради нередовност на исковата молба (каквато е настоящата хипотеза), поради десезиране на съда от решаването на правния спор и т. н., като единственото изключение е предвидено в чл. 78, ал. 9 ГПК (частично връщане на таксата при спогодба в хода на процеса). В подкрепа на този извод съдебният състав се е позовал и на конкретна практика на ВКС (определения по чл. 274, ал. 2 и ал. 3 ГПК), а също и на мотивите по т. 10 от Тълкувателно решение № 5/2015 от 12.07.2018 г. на ОСГТК на ВКС, според които недължимо платена по смисъла на чл. 4б ЗДТ е само таксата, срещу която не е образувано производство, която е надвнесена – платена без основание по смисъла на чл. 3 и чл. 4а ЗДТ или за която страната е била освободена по предвидения за това ред, докато в случая не е налице нито една от тези хипотези. Въззивният съд е счел като ирелевантно за предмета на производството пред него обстоятелството, че държавната такса наистина е била внесена по сметка на съда и то в указания на ищеца срок. Посочил е, че това обстоятелство е от значение за преценката дали исковата молба подлежи на връщане на основание чл. 129, ал. 3 ГПК поради неизпълнение изискването по чл. 128, т. 2 ГПК за представяне в срока на документ, удостоверяващ плащането, който въпрос обаче вече е разрешен с влязлото в сила определение № 2403 от 28.09.2022 г. по ч. гр. д. № 2655/2022 г. на Софийски апелативен съд и не може да бъде обсъждан отново. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, поставените от частния касатор въпроси не могат да бъдат преценени като значими за изхода на конкретното дело съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Като цяло, въпросите обективират несъгласието на частния касатор с извода на съда, че платената от него държавна такса не подлежи на връщане, т. е. представляват оплаквания за неправилност на обжалвания акт, произнасянето по които е предмет на самия касационен контрол, а не основание за допускането му. Освен това, в основата на всички въпроси е тезата на страната, че първоинстанционният съд е проявил формализъм при преценката относно изпълнението на дадените на ищеца указания за отстраняване нередовността на исковата молба (внасяне на съответната държавна такса), поради което същата е върната. Това обаче е въпрос, който е извън предмета на настоящото производство за възстановяване на платената държавна такса. Този въпрос е относим към връщането на исковата молба по реда на чл. 129, ал. 3 ГПК и по него е налице произнасяне на съда с влязъл в сила акт. Следва да се отбележи също, че част от въпросите по т. 2 и т. 3 са изцяло абстрактни и без връзка с изложените от въззивния съд съображения, което ги лишава от обуславящ характер за изхода на делото. На второ място, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато и поради това, че не са осъществени поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Първото от тези две основания е недоказано, тъй като в подкрепа на същото изобщо не е посочена практика на ВКС. Що се отнася до второто основание – отсъствието му произтича от съществуващата последователна практика на касационната инстанция – не само казуална (част от която е цитирана и от въззивния съд), но и и имаща задължителен характер – разясненията по тълкуване и прилагане на закона в мотивите по т. 10 от Тълкувателно решение № 5/ 2015 от 12.07.2018 г. по т. д. № 5/ 2015 г. на ОСГТК, с които обжалваното определение е изцяло съобразено. Касационният контрол не следва да бъде допуснат и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, частният касатор е аргументирал това основание с доводи за нарушение на материалния и процесуалния закон и с необоснованост на определението, които не покриват изведените в практиката критирии за „очевидна“ неправилност. Поради изложените съображения въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение