Определение № 3115 от 11.06.2026 г. на ВКС по д. № 1348/2026 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Софийски градски съд срещу въззивното решение на Окръжен съд София /ОС/по гр.д. №567/25 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивното решение са уважени за сумите от по 2000 лв. предявените от Х. Н. П., М. Д. и Т. Д. срещу касатора искове по чл.2б ЗОДОВ, за обезщетяване на вреди от забавено правосъдие по гр.д. №4263/2007 г. на СГС. В частта до пълния предявен размер от по 10 000 лв. исковете са отхвърлени като неоснователни с необжалваната част от възззивното решение.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Поставя като значими за спора и разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната практика на ВКС следните правни въпроси:

1. Въз основа на какви критерии и съотношението между тях се извършва преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгл. чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС?; 2. Кои са критериите, определящи справедливостта по чл.52 ЗЗД при определяне на конкретен размер на обезщетението във връзка с решаване на делата в разумен срок?; 3.Достатъчно ли е единствено да бъдат формално изброени тези критерии или следва решаващият състав на съда да извърши задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни и обективно съществуващи конкретни обстоятелства и да посочи значението им за размера на неимуществените вреди?; 4. Задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235 и 236 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани от въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК?

По допускане на обжалването ВКС намира следното: за да уважи исковете в посочения размер въззивният съд е съобразил установените в практиката на ЕСПЧ три критерия - сложност на делото, поведение на страните и на компетентните органи, и е достигнал до извода, че в конкретния случай за прекомерната продължителност на производството следва да се ангажира отговорността на ответника Софийски градски съд. Констатирани са редица забавяния при разглеждането на делото от този съд, като общата му продължителност пред него като първа инстанция е 10 години и почти 11 месеца от образуването му на 01.11.2007 г. до изпращането му по подадените въззивни жалби на САС на 27.09.2018 г. През този период делото веднъж е било незаконосъобразно прекратено по отношение на ответницата Д. М., което е забавило производството с 4 месеца; съдът неправилно е приел, че ответницата е нередовно призована чрез публикация в ДВ за насроченото о. с. з. на 18.06.2009 г. /тя е била призована с обнародвано съобщение в ДВ още на 17.02.2009 г. /, което е довело до забавяне на производството с 8 месеца /делото е било отложено чак за 25.02.2010 г. /; съдът е констатирал наличието на нередовности на исковата молба чак в о. с. з. на 25.02.2010 г., като на това основание е отложил делото, без да даде конкретни указания на ищеца за отстраняване на нередовностите, което е довело до забавяне на съдопроизводствените действия с още 4 месеца; налице е повторно незаконосъобразно прекратяване на производството с определение от 17.06.2010 г., отменено от САС с определение от 12.11.2010 г., което е довело до забавяне на производството с около 9 месеца до следващото насрочено открито съдебно заседание пред СГС на 31.03.2010 г.; налице са необосновани забавяния и при отлагане на заседанията за дълги периоди от време: на 31.03.2011 г. делото е отложено за 27.10.2011 г., т. е. за след 7 месеца, което е необосновано дълъг период от време; в о. с. з. на 22.03.2012 г. делото отново е отложено за 11.10.2012 г., т. е. отново за период от около 7 месеца; последвалите две отлагания на делото поради неизготвяне на експертизи са за периоди от около 5 месеца; в о. с. з. на 01.07.2016 г. делото е отложено за 09.02.2017 г., т. е. за след повече от 7 месеца и др. Налице е и забавяне при изготвяне на съдебното решение по делото, тъй като съдът е дал ход на устните състезания на 15.06.2017 г., а решението е постановено на 28.11.2017 г., т. е. отново е налице забавяне за период от около 5 месеца. Не е налице необосновано забавяне по вина на съда единствено през периода от 11.10.2012 г. до 10.04.2014 г., когато производството по делото е спряно за вписване на ликвидацията на ищеца в ТР. Затова следва да се приеме, че делото е продължило около 7 години повече от нормалната продължителност пред една съдебна инстанция по вина на съда.

Наследодателят на ищците Кр. П. е починал след приключване на устните състезания по гр. д. № 4263/2007 г. по описа на СГС, поради което ищците не могат да претендират обезщетение за вреди, настъпили в патримониума му. Правото на обезщетение за неимуществени вреди е лично право и не се наследява. Ако приживе пострадалият е предявил иск за обезщетение или е подал заявление по реда на чл. 60в, ал. 3 от ЗСВ процесът може да се продължи от неговите наследници, каквато хипотеза не е налице в настоящия случай. Ако обаче приживе такъв иск не е бил предявен, наследниците могат да претендират обезщетение само за собствените си болки и страдания, а не и за тези на наследодателя. Със смъртта на увредения това право на иск се е погасило и не може да бъде реализирано от законните наследници. В случая обаче ищците – наследници твърдят и лично претърпени от тях неимуществени вреди от забавяне на производството пред СГС. Според утвърдената съдебна практика - решение № 306/22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на ІV-то г. о.; решение № 48/6.04.2020 г. по гр. дело № 1610/2019 г. на ІV-то г. о.; решение № 50240 от 16.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4654/2021 г., IV г. о. и др., основана на практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) (решенията по делата Scordino v. I. по жалба № 36813/97, Sanles Sanles v. Spdin по жалба № 48335/99, M. -L. Loyen and Brunel v. F. по жалба № 55929/00, Ressegati v. Switzerland по жалба № 17671/02, К. с/у България по жалба № 8812/07), има право на обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ за цялата продължителност на забавеното производство страната, която е встъпила като наследник на починала страна по делото. Според тази практика след встъпването в производството на мястото на наследодателя си, наследникът има качеството на "пряко пострадал" ("пряка жертва"), а за предходния период – на "непряко пострадал" ("непряка жертва") от деликта, когато предмет на делото е прехвърлимо/наследимо право и/или лицето демонстрира личен нематериален и/или материален интерес още приживе на наследодателя си, който е пряко пострадал от деликта. По делото ищците са доказали претърпени от тях неимуществени вреди от забавеното производство още приживе на техния наследодател Кр. П. - видно от показанията на разпитаната по делото свидетелка, те много се вълнували от изхода на делото и го следели от самото му начало, защото то засягало и техни имуществени права, като всички изпитвали притеснения за резултата от него. Поради това следва да се приеме, че макар и непряко наследниците – сега ищци са пострадали от забавянето на делото пред СГС с предмет наследимо задължение на техния наследодател Кр. П. /за заплащане на обезщетение за извършени подобрения в недвижим имот/, поради което те са имали и личен нематериален и материален интерес още приживе на наследодателя им - пряко пострадалия от деликта. С оглед това, според СГС, ищците в настоящото производство – наследници на починалия Кр. П. /ответник в забавеното производство пред СГС/ имат право на обезщетение за причинените им неимуществени вреди по чл. 2б от ЗОДОВ.

Размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен от ОС с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Принципът на справедливостта изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени всички претърпени вреди, затова при определяне на размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства, още общата продължителност на производството и доколко то се явява над "разумния" срок, при спецификите на конкретния казус; ангажираността на страната в съдебното производство; повлияло ли е и как воденото производство върху начина на живот на страната /жертва/; значението на делото за страната, вкл. видът и размерът на засегнатия интерес, предмет на забавеното производство и др. По делото не се твърди и не се доказва настъпването на вреди, по-големи от обичайните при констатираното забавяне на производството пред СГС, което не засяга трудови права или такива, свързани със здравето или живота на ищците. Освен това, ищците са непреки жертви и претърпените от тях вреди са по-ниски по интензитет от тези, търпени от техния наследодател - пряко пострадал от деликта. С оглед на това, при съобразяване, че по принцип не е допустимо да има подобно забавяне в разглеждането на делото, което обичайно оказва негативно въздействие у страните и техните наследници заради продължителната им ангажираност с него, на ищците като наследници на Кр. П., встъпили в производството е присъдена сумата от по 2000 лева на всяка от тях. Това компенсаторно обезщетение според въззивния съд е справедливо, а за разликата до пълния предявен размер исковете по чл. 2б от ЗОДОВ са отхвърлени като неоснователни.

При тези данни по делото не са налице основания за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 ГПК във връзка с поставените от касатора правни въпроси: При формиране на извода за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл.6 ЕКПЧОС, въззивният съд е посочил трите основни критерия – сложност и продължителност на делото, поведение на страните и на компетентния орган / съд/ и въз основа на установените факти по движение на делото е формирал обоснован извод за забава на производството. Обезщетението по чл.52 ЗЗД е определил след преценка на конкретните обстоятелства на случая – продължителността на производството пред първата инстанция, степента, в която констатираната забава е засегнала неимуществената сфера на ищците в качеството им на непреки пострадали, обема и изражението на установената вреда, която е в рамките на обичайните. Така въззивното решение по първите три въпроса не противоречи, а напротив – съответства на цитираната от касатора практика на ВКС – ППВС №4/68 г., ТР №3/2005 г. ОСГК, р. по гр.д. №3984/24 г. на четвърто г.о. на ВКС, р. по гр.д. №339/21 г. на трето г.о. на ВКС, р. по гр.д. №924/19 г. на четвърто г.о. на ВКС и др.

Не е налице осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на обжалването на въззивното решение и по четвъртия, процесуален въпрос: въззивното решение е обстойно и логично мотивирано с излагане на подробни фактически и правни изводи по съществото на спора и произнасяне по доводите и възраженията на страните пред въззивната инстанция в съответствие с цитираната от касатора практика на ВКС – ТР №1/2013 г. ОСГТК, р. по гр.д. №2253/20 г. на трето г.о. на ВКС, р. по т.д. №44/17 г. на първо т.о. на ВКС, р. по т.д. №3734/13 г. на първо т.о. на ВКС и др.

Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а на ответниците по жалба следва да се присъдят поисканите с отговора разноски от по 700 лв./357,90 евро/, чието извършване е удостоверено в приложения договор за правна защита.

Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.