Определение № 720 от 22.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 391/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Столична община – срещу решение № 648/19.10.2022 г. постановено по в.т.д. № 400/2022 г. на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 129/18.02.2022 г. по т.д.№ 1197/2021 г. на Софийски градски съд, в частта му, с която са уважени предявените от „МТК Гроуп„ ООД против Столична община обективно, кумулативно съединени искове, за осъждане ответника да заплати на ищеца, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД – остатък от дължимо възнаграждение по сключен договор за обществен превоз на пътници № СОА16-ДГ56-1196/02.12.2016 г., съответно за м. август 2018 г. - в размер на 42 291,12 лева и за м. септември 2018 г. – 42 622,50 лева или общо сумата от 84 913,62 лева с ДДС, както обезщетение за забава в издължаване на главниците, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, в размер на 11 971,69 лева върху първата, за периода 15.09.2018 г. – 28.08.2021г. и 11 710,28 лева – върху втората, за периода 15.09.2018 г. – 28.06.2021 г. или в общ размер от 23 681,97 лева. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и като необосновано. Съображенията, за формално посочените пороци, изчерпващи основанията по чл. 281 ГПК, са: В нарушение на чл. 20 ЗЗД въззивният съд е тълкувал клаузата на чл. 5, ал. 4 от процесния договор за обществен превоз на пътници, изключително в интерес на ищеца и само съобразно волята на същия, без да съобрази целта на договореното – в защита на обществения интерес, с оглед предмета на възлаганата услуга – „ обществена услуга „, съгласно Закона за автомобилните превози и Глава ІІ от Наредба № 2/15.03.2002 г. „ Разпределение и възлагане на превозите по транспортни схеми“, вкл. съобразно определението за „задължение за извършване обществена услуга„, съгласно пар. 1, т. 8 от ДР на същата Наредба. Защитата на обществения интерес, според касатора, следва да е водещ критерий при установяване действителната воля на страните. Като резултат от неправилното тълкуване касаторът възприема извода на съда, че за изменение на възнаграждението, при наличие на предвидените в чл. 5, ал. 4 от договора предпоставки, не е необходимо допълнително изразяване волята на всяка от страните,като резултат от водени преговори и материализирането й в писмен документ. Неправилно, според страната, въззивният съд е счел, че отправеното от ищеца предложение е относимо към периода на претендираната с исковете промяна в дължимото възнаграждение, което само по себе си е достатъчно за отхвърлянето на иска. Това предложение не може да се приеме за относимо към процесния период най – малкото, защото към момента на отправянето му не съществуват доказателства за изискуемите, за промяна съдържанието на клаузата относно размера на възнаграждението, предпоставки – т.е. предложението се явява немотивирано, противно на заложеното в договора изискване, тъй като посочва данни единствено за цената на природния газ, определена от КЕВР, при това за трето тримесечие на 2017 г., а не съгласно данни на НСИ за второто полугодие на 2018 г.. По начало, противопоставяйки се на изразена в договора воля за автоматична промяна в размера на дължимото възнаграждение, касаторът поддържа довод за задължително изходящо от него, като възложител, съгласие, че са налице условия за изменение размера на възнаграждението за осъществяваната услуга, макар и без съгласие за конкретния размер на увеличението. Лишаването му от какъвто и да било контрол върху процедурата, според касатора, граничи с подмяна на волята му. Намира за неправилен и извода на съда, че изпълнителят по договора може кумулативно да се позовава на всяко от основанията по чл. 5, ал. 4, т. 1 и съответно т. 2 от договора, за да претендира увеличение в размера на възнаграждението си, за един и същи времеви период. Предвид това, неправилно не е отчетено обстоятелството, че ищецът вече е компенсиран за процесните месеци, с увеличение на дължимото възнаграждение на основание чл.5, ал.1, т.1 от договора. Неправилно, в противоречие с договорените условия за изменение на възнаграждението, съдът е приел за достатъчно изменението в цената на природния газ / гориво /, не и в цената на смазочните материали, доколкото чл .5, ал. 4, т. 1 и т. 2 от договора предвиждат кумулативно завишение в цените на ГСМ / горива и смазочни материали / с повече от 20 %, съгласно данните на НСИ. Касаторът намира, че въззивният съд не е отчел смисъла на обединяването на компонентите, отделно от ясното съдържание на разпоредбата, за значимост на кумулативното им изменение. Според страната, липсват в решението на съда мотиви, приложими ли са – по начина, по който се събират и обобщават – данните на НСИ. Доколкото не споделя такава приложимост, касаторът поддържа тезата си, че договорът не съдържа ясен и точен критерий, с който да се обоснове промяна в размера на възнаграждението на изпълнителя, вкл. не сочи промяната в цената на всеки от компонентите с каква тежест е в общата уговорена цена на услугата. Необсъждането в детайли на предоставената от НСИ информация се сочи като съществено нарушение на съдопроизводствените правила - несъобразени доказателства, в относимост към въведено от ответника възражение, за нищожност на клаузата на чл. 5, ал. 4 от договора. Нищожност се твърди и поради противоречие с императивни разпоредби на Закона за енергетиката / чл. 30, ал. 1, т. 7 във връзка с чл. 210 ЗЕ /. Навежда се и касационен довод за неизпълнение служебното задължение на съда да следи за тази нищожност. Страната намира необсъдено и възражението й, че промяната в цената на ГСМ трябва да се преценява спрямо начален период, основан на датата на влизане в сила на договора / чл. 3, ал. 2 /, а не на датата на подписването му. Така промяната в цената към август – септември 2018 г. ще следва да се съобразява спрямо цените към 26.07.2017 г. Противното счита, че е в противоречие с добрите нрави, тъй като обосновава завишение на дължимата цена към период, в който все още не е предприето изпълнение по договора от страна на ищцовото дружество. Излагат се и касационни доводи за неправилност на присъдената лихва за забава, с оглед възприетия от съда за меродавен начален момент на претенцията. Ответната страна – „МТК Гроуп „ ООД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основания за допускане на касационното обжалване, с подробно становище, съобразено при произнасянето на състава по-долу. С молба от 13.03.2024 г. „МТК Гроуп „ ООД е оттеглил подадената от дружеството касационна жалба против въззивното решение, в частта му, потвърждаваща първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от този касатор искове. Предвид оттеглянето, заявено от органния представител на дружеството, касационната жалба следва да бъде върната. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност на въззивното решение, настоящият състав съобрази следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, изрично споделяйки мотивите на първоинстанционния съд, е приел, че не е спорно възникнало и съществуващо между страните договорно правоотношение, по което Столична община е възложила на „МТК Гроуп“ ООД извършване на обществен превоз на пътници, по няколко основни градски автобусни линии, при първоначално договорена цена от 3 лв. на километър маршрутен пробег по разписание. Приел е за доказано отправено от ищеца до ответника предложение за преговори, за изменение / увеличение / цената на услугата, в съответствие с клаузите на договора. Съдът е счел, че предмет на спора са действителността и тълкуването на чл. 5, ал. 4 от договора, съответно установяване на заложените в същия предпоставки за изменение цената на услугата. Не е спорно, че за месеците август и септември 2018 г. ищецът е изпълнил задълженията си по договора, вкл. липсва спор относно съобразимия пробег в километри. Въззивният съд е приел, че клаузата на чл. 5, ал. 4 от договора е формулирана по пределно ясен начин. Нейните т. 1 и т. 2 предвиждат две самостоятелни хипотези, при реализация на които се поражда правото на всяка от страните да предложи промяна на цената на услугата. Приел е за неоснователно възражението на ответника, че двете основания се изключват взаимно и че постигнатите споразумения през 2021 г., за изменение цената на превоза с оглед настъпилата инфлация, изключват възможността ищеца да претендира промяната и на второто основание – поради промяна в цената на ГСМ повече от 20 %. Съдът е приел, че основанието по т. 1 съобразява процеси на инфлация / дефлация, отнасящи се до общо изменение цените на всички стоки и услуги, а основанието по т. 2 отчита съществена промяна – повишаване – на стойността на характерни за изпълнението на превоза ресурси, в съответствие с интереса на изпълнителя. Съдът е коментирал и неоснователност на възражението за нищожност на чл. 5, ал. 4 от договора, основано на липсата на относими статистически данни на НСИ. Позовал се е на справките от електронната страница на НСИ, от които е видно, че Институтът поддържа статистически данни за цените на природния газ за небитови потребители, какъвто е ищецът. Липсата на статистически данни за цената на смазочните материали, въззивният съд е счел за ирелевантна, тъй като обективно промяната в стойностите на всеки от компонентите / гориво – природен газ и смазочни материали / самостоятелно може да обуслови промяна в цената на услугата. Като напълно ясна е възприел съда и клаузата, визираща спрямо цената към кой момент ще се преценява последваща промяна в цената на ГСМ - датата на подписване на договора, а не на влизането му в сила / настъпило по-късно /, каквото възражение противопоставя ответника. Поради промяна на цената на природния газ (прието е от справките за цената на природния газ за 2016 г. и 2018 г. се установява, че същата е увеличена с повече от 5%) с предложение от 28.09.2017 г. МТК Гроуп“ ООД е поискало от Столична община промяна на уговореното в процесния договор възнаграждение. Тъй като няма постигнато съгласие между страните, въззивният съд е достигнал до правния извод, че уговореното възнаграждение трябва да се промени с предвидените, именно в хипотеза на непостигнато съгласие, 2,5 %. В този смисъл, съдът не е възприел правните съображения на ответника, че прилагането на уговорката по чл. 5, ал. 4, т. 2 от договора е обусловено от фактически проведени преговори, за промяна на договорената цена, независимо от непостигнатото съгласие по отправеното от изпълнителя предложение. В тази й част съдът е тълкувал разпоредбата и по същество е приел, че визирането на конкретен процент / 2,5 % /, приложим като последица от непостигнато съгласие между страните, логично изключва значимостта на формално проведени, но безплодни преговори. Съдът се е позовал и на факта на предложени от ищеца преговори и непровеждането им, като резултат единствено от поведението на ответника. Не е споделено и възражението, че тълкуването на чл.5, ал. 4 от договора следва да се извърши подчертано в защита на обществения интерес, като водещ при сключването на този вид договори. Съдът се е позовал на свободата на договарянето и ограничаването й единствено от императивни правни норми, при съблюдаване и на добрите нрави. Прилагането на специалната процедура по Закона за автомобилните превози и Наредба № 2/151.03.2002 г. при сключването на договора, според съда, достатъчно гарантира обществения интерес от целесъобразното разходване на публични средства. Интереса само на една от страните не може да бъде водещ критерий при тълкуване на общата им воля. Съдът е изложил съображения, че актуализацията на цената на превоза е в унисон с обществения интерес от сигурен и безопасен транспорт, което от своя страна предполага и наличие на съответен ресурс за изпълнението на транспорта от този вид. Продължителността на договора – 8 години – обективно предполага предвиждането на механизъм, чрез който да се актуализира цената на превоза, спрямо реалните икономически условия. Съдържанието на спорната клауза на чл. 5, ал. 4 е следното: Цената на километър маршрутен пробег, която е определена при сключването на този договор, се променя когато: т. 1. - от датата на сключване на договора се е натрупала инфлация, респ. дефлация в размер на повече от 5%, съгласно данните на НСИ спрямо месеца на подписване на договора. При настъпване на това условие страните се задължават да проведат добросъвестно преговори за уточняване ,с колко ще се промени възнаграждението на километър маршрутен пробег. При непостигане на съгласие при преговорите, страните по договора се споразумяват, че възнаграждението на километър маршрутен пробег се променя с половината от стойността на натрупаната инфлация/дефлация, за периода от датата на подписване на договора до датата на започване на преговорите; т. 2. - при промяна на цената на ГСМ с повече от 20% съгласно данните на НСИ, спрямо цената към датата на подписване на договора .При настъпване на това условие страните се задължават да проведат добросъвестно преговори за уточняване на промяна на възнаграждението на километър маршрутен пробег със стойност до 5% спрямо стойността по чл.5, ал. 1. При непостигане на съгласие при преговорите, страните по договора се споразумяват, че възнаграждението на километър маршрутен пробег се променя с 2,5 %. Чл. 5, ал. 4, т. 3 е със следното съдържание: При настъпване на което и да е от условията, описани в предходните две точки, всяка от страните има право да направи на другата страна мотивирано предложение за преговори. Преговорите следва да започнат в срок до 7 дни от датата на получаване на мотивираното писмено предложение и да завършат в срок от 30 дни от датата, на която са започнали. При непостигане на съгласие в преговорите, обективирано в писмено споразумение, настъпват последиците, посочени в т. 1 и т. 2. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, касаторът Столична община формулира следните въпроси: 1/ Допустимо ли е съдът при тълкуване на договора да му придаде смисъл, какъвто не съответства на волята на страните ?; 2/ При спор относно точния смисъл на договорна клауза как и въз основа на какви критерии съдът следва да изясни същия, прилагайки нормата на чл. 20 ЗЗД?; 3/ Правилно ли е извършеното от съда тълкуване на договора, след като не е направена всеобхватна преценка на предвидените условия и предпоставки за допустимо изменение на основен елемент от договора – цената ?; 4/ Длъжен ли е съдът да провери дали са се осъществили всички предпоставки на уговорената клауза или трябва да провери дали се е осъществила само тази предпоставка, на която се е позовал ищецът, въпреки че тя е само част от пълната уговорка? – допълнителният селективен критерий по тези 4 въпроса се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на въззивния акт с приетото в решения по т.д.№ 2012/2020 г. на І т.о., гр. д. № 1227/2011 г. на II г. о., т.д. № 218/2012 г. на II т. о., гр. д. № 420/2009 г. на IV г. о.; гр. д. № 856/2009 г. IV г. о., т. д. № 761/2008 г. на I т. о., т. д. № 566/2009 г. и т. д. № 944/2010 г. II т.о. на ВКС; 5/ Доказал ли е ищецът при условията на пълно и главно доказване своята претенция, ако се е позовал само на част от предвидените в договорната клауза условия, без да е установил наличието на останалите предвидени предпоставки ?; 6/ Допустимо ли е съдът да постанови своето решение, като се позове само на част от предвидената договорна клауза, без да отдаде значение дали са се осъществили и останалите предпоставки, включени в същата договорна клауза ?; 7/ Следва ли да съдът да приеме, че ищецът е изпълнил своето задължение да отправи валидно предложение за преговори, когато в предложението липсва конкретен период, за който се претендира увеличение цената на договора, нито същото съдържа необходимата информация за процентното изменение на цената на гориво-смазочните материали, според данните на НСИ, в потвърждение, че са се осъществили предвидените в договора предпоставки ? – по въпроси 5-7 вкл. не се обосновава допълнителен селективен критерий в друга, освен формално посочената, като относима към всички въпроси, хипотеза на чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК; 8 / Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на отделни части от сключения договор, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност? – допълнителният селективен критерий по 8 въпрос се обосновава в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на приетото от въззивния съд със задължителните указания в ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС; 9/ Задължен ли е въззивният съд като втора инстанция по същество да извърши собствена преценка на фактите и подкрепящите ги доказателства, съобразно разпоредбите на чл. 8, ал. 3, чл. 9 и чл. 10 ГПК ? – сочи се противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и решение по гр. д. № 1060/2014 г. на І г.о. ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първи, трети и пети въпроси изискват директен отговор по правилността на въззивното решение, каквато проверка не е предмет на настоящата фаза на касационното производство, а на това по чл. 290 ГПК, след преодоляване селективната фаза по чл. 288 ГПК. Въпросите не позволяват общовалиден отговор по приложението на правна норма или правен принцип, относими към решаващ мотив на въззивния акт, извън конкретиката на настоящия спор. При това, всеки от въпросите е формулиран по начин, въвеждащ субективната оценка на касатора, за неправилност на въззивното решение,като отправна точка за отговор. В този смисъл, не съставляват правни въпроси, съгласно задължителните указания в т.1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Вторият въпрос е фактологичен – без да изисква пряко проверка на правилността на въззивното решение по приложението на чл. 20 ЗЗД, не предполага еднозначен отговор, доколкото всяко тълкуване е предпоставено от конкретното съдържание на тълкуваната клауза и конкретно съобразими, в съблюдаване на ясно посочените в чл. 20 ЗЗД принципи на тълкуването, допълнителни обстоятелства за извеждане действителната обща воля на страните. При това, въззивният съд е приел, че чл. 5, ал. 4 от договора е напълно ясна договорна клауза, освен в частта й, касаеща преговорите между страните. Прилагайки правилата на логическото тълкуване, съдът е приел, че фактическото провеждане на такива преговори, безспорно инициирани от заинтересованата страна, още по-малко обективирането на непостигнато между страните съгласие за изменение цената на услугата, при безспорност на това обстоятелство, са лишени от какъвто и да било смисъл на задължително условие, за прилагане автоматичното изменение на цената на услугата, доколкото последното е обусловено единствено от обективната предпоставка – непостигнато съгласие, която е налице и се поддържа от ответника в производството. Касаторът по начало не излага конкретни доводи за неправилно приложение на принципи на тълкуването по чл. 20 ЗЗД, съгласно цитираната в обосноваване на допълнителния селективен критерий практика на ВКС, извън несъгласието си с изводите на съда, по възприемането на чл. 5, ал. 4 от договора и частичното му тълкуване, поради неотчитане преимуществено на обществения интерес. Въззивният съд, обаче, е изложил ясни съображения, че договорната свобода е ограничена единствено от императивни разпоредби на закона и съблюдаването на добрите нрави, че тълкуването предполага установяване действителната обща воля на страните, както и че актуализирането на цените на превоза, събразно реалните икономически условия, не е в ущърб на обществения интерес, тъй като гарантира нормален ресурс за изпълнение на възложената в интерес на обществото услуга.Следователно, спрямо единствено посочения аргумент на касатора, в аспект приложението на чл. 20 ЗЗД, съдът е изложил мотиви, които не конфронтират с цитираната съдебна практика и следователно, дори да би бил обоснован общия / с надлежно формулиране на въпрос, относим към конкретно несъобразен от съда принцип на тълкуването по чл. 20 ЗЗД, кореспондиращ с конкретен касационен довод – относимо и към първия формулиран въпрос /, не би бил удовлетворен допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Четвърти и шести въпроси са предпоставени от частичното тълкуване на чл. 5, ал. 4 от договора / относно значението на предвидените в т. 1 и т. 2 добросъвестно водени преговори /, за което важат преждеизложените съображения. Формулирани са по начин, който не позволява еднозначен отговор, извън коментар на конкретното съдържание на спорната договорна клауза и предвидените в хипотезиса й предпоставки. Неотносими са към приложението на конкретна правна норма или правен принцип, освен тази на чл. 20 ЗЗД, по чието приложение е формирана богата и непротиворечива съдебна практика / вкл. сочена от касатора към четвърти въпрос /, което обективно изключва обосноваване на допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по всеки от въпросите. Още повече, тази хипотеза не се явява удовлетворена с формалното позоваване на нормата, съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Седмият въпрос е предпоставен от възражението на ответника, че изменението в цените на ГСМ към м. август и м. септември 2018 г. следва да се преценява спрямо същите към датата на влизане в сила на договора, различна и по-късна от датата на подписването му, независимо, че последната както е посочена в чл. 5, ал. 4, т.1 и т.2 от договора. Съдът е счел, че редакцията на нормата, в тази й част, е напълно ясна и не подлежи на тълкуване. Тезата на ответника се основава на фактически предприето изпълнение на услугата много след формалното сключване на договора. Освен, че отново е формулиран като фактологичен – отговор на който е възможен само съобразно обстоятелствата по спора, въпросът се основава на невярна предпоставка – че е съобразен от съда, несъответен като база за сравнение изменението на цената, период. Доколкото съдът е приел, че следва да изхожда от ясната воля на страните, в тежест на ответника е било да докаже различна от изявената в чл.5, ал. 4, т.1 и т.2 от договора тяхна обща воля. Очевидно несъстоятелно е съждението му, че релевантен за сравнение би могъл да е период, последващ подписването на договора, след като първоначалната цена на услугата, която подлежи на съпоставяне, е договорена към този момент и следователно съобразява цени към този, а не към момента на влизане в сила на договора. Логически необосновано е и съждението на страната, че не би могло да се съобразява цена към период, в който не е осъществявано изпълнение на услугата – последното е от значение единствено за дължимост на възнаграждението, но не и за определянето му по размер. Осмият въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Съдът е разгледал изричните доводи на ответника, за нищожност на спорната договорна клауза, но не е споделил съображенията му за нейната нищожност. Следователно, нито е налице визираната във въпроса предпоставка – липса на изрично възражение на страната за нищожност на договора, нито съдържанието на мотивите обективира отказ на съда, за произнасяне по нищожността на договорна клауза, тъй като не следи служебно за същата. Дори да би се възприел като въпрос, за съобразима от съда нищожност, на различно от релевираните от страната основания, съгласно цитираното ТР съдът дължи служебно произнасяне само ако нищожността следва от съдържанието на самия договор или от установени по делото обстоятелства. Такова, различно от разгледаните от съда и отхвърлени основания за нищожност, ответникът не обосновава с касационните си доводи за неправилност, т.е. не е удовлетворен допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Деветият въпрос формално удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, доколкото визираните в същия процесуални действия са иманентно присъщи на осъществимия въззивен контрол. Не се обосновава допълнителния селективен критерий, с цитираната т.19 от ТР № 1/2000 г. по тълк.дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, тъй като същата се отнася до порока „необоснованост“ на фактическите изводи на съда, поради противоречие с формалната логика или нарушение на опитните и научните правила, но не и до порока „нарушение на съдопроизводствените правила „, до който се отнася формулираният въпрос. Още повече, че следва да бъдат обосновани допуснати не изобщо, а съществени нарушения на съдопроизводствените правила, от естество да променят правния резултат, какъвто съществен пропуск не сочи касационната жалба. Следва да се съобрази, че изложението към девети въпрос не визира процесуални пропуски на съда, а несъгласие на страната с изводите му относно необходимостта от тълкуване във всички части на разпоредбата, респ. извършеното частичното тълкуване на чл. 5, ал. 4, което е формално относимо към порока „ противоречие с материалния закон“ – чл. 20 ЗЗД. Предвид преждепосоченото, не е удовлетворен допълнителния селективен критерий и с посоченото решение по гр.д. № 1060/2014 г. на І г.о. на ВКС. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно, по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция, без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка, за обоснованост, за съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Преимуществено, касационните доводи се основават на приложението на чл. 20 ЗЗД, преценката за правилността на което винаги предполага собствена тълкувателна дейност на касационна инстанция, допустима едва във фазата по същинско разглеждане на касационната жалба .Следователно, изключен е възможен извод за неправилност на правния резултат, само с оглед даденото от въззивния съд тълкуване. Предвид изхода на производството за всяка от двете страни, не подлежат на възмездяване разноски за касационна инстанция. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение