Определение № 526 от 04.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4857/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано по касационна жалба на „ЕСТИЕМ – БИЛД“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. София, район „Средец“, ул. Позитано 3, ет. 1, ап. 1, чрез адв. Я. против решение № 1919/26.07.2019г. по гр. д. № 6040/2018 г. на Апелативен съд – София, ГК, 14-ти състав.

От ответниците И. Д. В., чрез адв. П. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Останалите ответници – физически и юридически лица, не са подали отговор на жалбата.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, настоящият състава на ВКС, трето гражданско отделение, намира следното.

Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което след отмяна на решението от 27.06.2018 г. по гр. д. № 10 428/2013 г. на Софийски градски съд, ГО, I – 19 състав за отхвърляне на предявените от И. Д. В. искове, както следва:

• против В. С. П. и Е. Р. П., с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД – за прогласяване нищожността на договора от 12.05.2004 г. за покупко – продажба на право на строеж, обективиран в нотариален акт № 133/2004 г. на нотариус А. Г., с рег. № 031 на НК, в частта относно апартамент № 5, със застроена площ от 61. 30 кв. м., находящ се на втори етаж в сградата на [улица], район „С.“, [населено място], поради привидност на съглашението, като прикриващо договор за заем и с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД – за обявяване за окончателен на сключения предварителен договор от 19.10.2007 г. относно посочения апартамент, и

• против „Бедрайв“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] (с променено наименование „МЕРТ ФОРТ“ ЕООД) със седалище [населено място] и касатора, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК – за установяване в отношенията помежду им, че търговските дружества не са собственици на процесния недвижим имот,

са уважени исковите претенции с прогласяване нищожността на атакувания договор за покупко – продажба по нотариален акт № 133/2004 г. на нотариус А. Г., сключен между ответниците В. С. П. и Е. Р. П., като продавачи и „Прайвът Финанс Юниън“ АД със седалище [населено място], като купувач (с променено в последствие наименование „АФО“ АД, а по – късно и заличен търговец) в частта относно прехвърленото право на строеж за изграждането на въпросния апартамент № 5, ведно с мазе № 5 и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, съставляващо УПИ ...– ... от кв. 201 по плана на [населено място], м. „П. – Р.“, на основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД; признато е за установено по отношение на „МЕРТ ФОРТ“ ЕООД (с предишно наименование „Бедрайв“ ЕООД) и „ЕСТИЕМ – БИЛД“ ЕООД, по иска на И. Д. В., че търговските дружества не са собственици на процесния апартамент и е обявен за окончателен предварителния договор от 19.10.2007 г. за покупко – продажбата на обещания недвижим имот, сключен между В. С. П. като продавач (в граждански брак с Е. Р. П.) и ищеца В., като купувач срещу задължение за заплащане на продавачите на остатъка от уговорената продажна цена от 27 926 евро в двуседмичен срок от влизане на решението в сила, като са присъдени дължимите съгласно чл. 364 ГПК такси и разноски, вкл. е разпоредено вписването на възбрана върху имота до заплащане на разноските по прехвърлянето му, както и изпълнението на особените изисквания относно вписването на титула за собственост.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че на 19.10.2007 г. ищецът е сключил с ответника В. С. П. (по време на брака му с ответницата Е. Р. П.) съглашение, по силата на което последният се задължил да изгради (в тази част с характеристика на договор за изработка) и да прехвърли на ищеца собствеността (предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот) върху апартамент № 5, ведно с мазе № 5 и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, съставляващо УПИ ...– ... от кв. 201 по плана на [населено място], м. „П. – Р.“, срещу цена от 50 000 евро, от която 22 074 евро са заплатени при подписване на договора, а остатъкът – при сключване на окончателен договор в нотариална форма. Според уговорките между страните обектът е следвало да бъде изграден от ответника – продавач в степен на завършеност с Акт обр. 16 в срок от 24 месеца от издаване на протокол за строителна линия (издаден на 19.05.2004 г.), а собствеността върху него прехвърлена на ищеца - купувач при подписване на Акт обр. 15. Прието е, че в полза на ответника В. П. е било учредено право на строеж, обективирано в нотариален акт № 53/01.04.2004 г. на нотариус Р. Д., рег. № 274 на НК за жилищна сграда с РЗП 2 355. 90 кв. м. в УПИ ...-..., кв. ... по плана на [населено място], местността „П. – Р., с площ от 477. 40 кв. м., вкл. за построяването на обещания на ищеца апартамент. След придобиване на ограниченото вещно право и преди установяване на договорните отношения с ищеца, приобретателят на това право – ответникът П., го е прехвърлил, заедно със съпругата си – ответницата Е. Р. П., чрез продажбена сделка от 12.05.2004 г. по нотариален акт № 133/2004 г. на нотариус А. Г., на „Прайвът Финанс Юниън“ АД със седалище [населено място] (с променено в последствие наименование „АФО“ АД, а по – късно и заличен търговец). Уговорена е продажна цена от 112 995. 50 евро, която сума страните по сделката са заявили, че е изплатена по банков път на продавача в деня на подписване на договора. Посочено е в обжалваното решение, че на същата дата – 12.05.2004 г., на която е сключен договорът за прехвърляне правото на строеж, между въпросното акционерно дружество, в качеството му на лизингодател и ответникът П., като лизингополучател, е сключен и друг договор - № II-22/12.05.2004 г. По силата на това съглашение лизингодателят се задължил да предостави на лизингополучателя за временно и възмездно ползване по лизингова схема собствеността на ползваната вещ, представляваща вещното право на строеж за описаните в договора обекти, вкл. обещания на ищеца имот, след изплащане на договорената цена на периодични вноски и в срок, определен в лизинговата схема към договора. Лизингополучателят пък се задължил да приеме и ползва предоставената му вещ - собственост на лизингодателя, за срока и при условията на договора, срещу задължението на лизингодателя да прехвърли собствеността на ползваното право, след изплащане на договорената цена със срок 12.11.2004 г. Установено е също предаване на владението върху лизинговата вещ на лизингополучателя, съгласно приложения приемо-предавателен протокол от дата, съвпадаща с датата на съглашението. Изтъкнато е, че определената съгласно Приложение № 2 към договора лизингова цена възлизала общо на 120 999. 35 евро, от която главница в размер на 112 995. 50 евро (съответстваща изцяло на продажната цена на правото на строеж) и лихва в размер на 8 003. 85 евро, платима на шест вноски, съответно: 12.06.2004г., 12.07.2004г., 12.08.2004г., 12.09.2004г., 12.10.2004г. и 12.11.2004г. Въззивната инстанция е проследила фактологията по спора, като е отчела, че на 14.12.2005 г. е вписана промяна във фирменото наименование на акционерното дружество – лизингодател, от „Прайвът Финанс Юниън“ АД на „АФО“ АД, което, след проведена ликвидационна процедура е заличен правен субект. Установено е, че преди заличаването му, „АФО“ АД – в ликвидация е продало на „Зелда“ ЕООД (с променено наименование на „Бедрайв ЕООД, а понастоящем на „МЕРТ ФОРТ“ ЕООД) с нотариален акт № 36/14.05.2009 г. на нотариус В. М. недвижими имоти-завършени в груб строеж, в жилищната сграда, находяща се в [населено място], район „С.“, [улица], между които и имота, предмет на предварителния договор с ищеца (апартамент № 5). Същият ден, на 14.05.2009 г., между „АФО“ АД – в ликвидация и „Зелда“ ЕООД е бил сключен и договор за цесия, с който първото дружество е продало на цесионера – втория търговец, всички свои права, вкл. неудовлетворените си парични вземания към В. С. П., произтичащи от договора за лизинг, № II-22/12.05.2004 г. Последвала е нова прехвърлителна сделка (извършена на 09.12.2010 г.), с която приобретателят по предходната - „Зелда“ ЕООД (с променено наименование на „Бедрайв ЕООД, а понастоящем „МЕРТ ФОРТ“ ЕООД) е продало на „Корентин България“ ЕООД (понастоящем с наименование „ЕСТИЕМ – БИЛД“ ЕООД) част от обектите в сградата на @@20@ [населено място], сред които и жилищният имот, обещан на ищеца по предварителния договор от 19.10.2007 г. При така установените факти в обжалваното въззивно решение е прието, че главният от предявените установителни искове, с предмет прогласяване нищожност на договора за продажба на право на строеж, обективиран в нотариален акт № 133/12.05.2004 г. на нотариус А. Г., като привидна сделка, прикриваща договор за заем, е допустим - при наличие на правен интерес за ищеца, който, като купувач по предварителен договор за покупко-продажба на имот, да иска да обяви за недействителна сделката в частта й досежно извършената продажба на обещания му имот. Развити са мотиви, че у съконтрахентите по сделката по нотариален акт № 133/2004 г. е липсвала воля да бъдат обвързани от правните последици на продажбата - прехвърляне правото на строеж за осъществяване на гореописаната сграда в патримониума на купувача по нея срещу уговорена продажна цена. Според въззивната инстанция установените между страните по горната сделка действителни отношения са свързани с кредитиране на продавача – ответника П., от небанкова финансова институция (купувача „Прайвът Финанс Юниън“ АД), с цел той да финансира изграждането на сградата. Правната връзка има характеристиката на договор за заем, за обезпечение задълженията по който заемателят е прехвърлил на заемодателя описаното право на строеж, но вместо това е сключен договор за лизинг с клауза за (обратно) изкупуване на вече продадената вещ. Изтъкнато е, че горните съждения произтичат от съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства и хронологията на развитие на отношенията между ищеца и заличения понастоящем търговец, вкл. оформянето им в съответни правни връзки: сключването на две съглашения на една и съща дата (12.05.2004 г.), между страните в определена поредност – първо е покупко – продажбата, последвала от правоотношение по лизинг; несъмнено установеното наличие на взаимосвързаност на двата договора – на отделни уговорки и като цяло, пълно съответствие в определената цена (размера на паричната престация) – цената на отчужденото право на строеж, от една страна и от друга - цената на възмездното и временно ползване на вещта за уговорения срок (

по 112 995. 50 евро всяка); задължението на лизингодателят при изплащане на уговорената лизингова цена да прехвърли – обратно – на лизингополучателя отчуждените му възмездно, в предходен момент, от последния обекти (правото на строеж за извършването на процесната сграда, вкл. обещаният на ищеца имот); съдържанието на нотариална покана рег. № 3641/11.07.2005 г. на нотариус Д. Т. - рег. № 264 на НК с адресат ответника В. П., в която „Прайвът Финанс Юниън“ АД поставя въпросът за изпълнение на задължението му по договора за лизинг, № II-22/12.05.2004 г., чрез връщане именно на заетата от дружеството сума (главница от 220 999. 99 лева, което изцяло покрива левовата равностойност на 112 995. 50 евро) – т.е. че се търси изпълнение на задължение по заем; смисълът на изявленията в договора за цесия от 14.05.2009 г., според който извършените в изпълнение на прехвърленото право на строеж обекти в сградата на [улица] [населено място], не са във владение на носителя на правото – т.е. цедентът „АФО“ АД – в ликвидация (предишно наименование „Прайвът Финанс Юниън“ АД), а също и от признанието на ответника П. (пред въззивния съд) на факта на сключване от него с това акционерно дружество на договор за заем, прикрит с привидния договор за продажба на право на строеж по нотариален акт № 133/2004 г. Прието е също, че фактическо прехвърляне на актива (предметът на продажбената сделка – вещното право на строеж) не е имало и в този смисъл страните не са искали да бъдат обвързани от последиците на тази сделка, като там обективираните техни волеизявления са привидни. Въззивният съд е направил извод, че процесният договор за покупко-продажба на ограничено вещно право на строеж от 12.05.2004 г. е симулативен, като прикрива съглашение за удовлетворяване на кредитора по различен от предвидения в закона начин (чл. 152 ЗЗД), привидността обуславя абсолютна симулация на продажбената сделка, поради недействителността на прикритото с нея съглашение за обезпечаване дълга на продавача. Посочено е в обжалваното решение, че привидни са договорите, при които страните нямат воля да бъдат обвързани по обективирания в него начин. Без значение е дали волята на страните е да не бъдат обвързани въобще от последиците на договора (абсолютна симулация) или да бъдат обвързани по друг начин (относителна симулация) - и в двата случая явната сделка е нищожна. Изтъкнато е също, че съгласно чл. 26, ал. 2 ЗЗД привидният договор е нищожен, а страните са обвързани от прикритото споразумение, ако са налице изискванията за неговата валидност (чл.17, ал. 1 ЗЗД). Поради това, че исковете за обявяване на привидността и за разкриване на симулацията имат различен предмет, за основателността на първия е без значение дали има прикрито съглашение. Инстанцията по същество е приела, че в случая съдът е бил сезиран с иск за прогласяване недействителността на явната сделка - договорът за продажба на ограничено вещно право на строеж, която е симулативна и следователно нищожна, поради това е без значение действителността на прикритата сделка, която съдът може да разкрие при условията на чл. 17 ЗЗД само при иск на ищеца, от каквато защита последният няма правен интерес, или при насрещен иск, респ. възражение на ответниците В. и Е. П., каквито не са заявени. Според съда релевираните подобни възражения във връзка с разкриване на дисимулираната сделка от ответника „Бедрайв“ ЕООД, а сега с наименование „МЕРТ ФОРТ“ ЕООД, са без значение, доколкото дружеството не е ответник по иска с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД. Развити са доводи, че уважаването на първия иск води до основателност на втория отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК, тъй като „АФО“ АД- в ликвидация (с предишно наименование „Прайвът Финанс Юниън“ АД) е продало на „Зелда“ ЕООД (по-късно преименувана на „Бедрайв“ ЕООД, а сега „МЕРТ ФОРТ“ ЕООД) вещ, която не притежава, тъй като основанието, с което се легитимира е нищожно. Така липсва целеният от закона транслативен ефект на възмездната сделка по продажба на ограниченото вещно право. Изведени са аргументи, че ответното дружество „Бедрайв“ ЕООД (понастоящем с фирма „Мерт Форт“ ЕООД, а с тогавашно наименование „Зелда“ ЕООД) не може да се ползва от защитата по чл. 17, ал. 2 ЗЗД, тъй като не е такова трето лице, което добросъвестно е придобило права от приобретателя по привидното съглашение. В тази връзка е посочено, че въпросното дружество е било страна по договора за цесия от 14.05.2009 г., с който е придобило чрез продажба от „АФО“ АД - в ликвидация всички права и парични вземания, които последното дружество има към В. П., произтичащи от договора за лизинг № II-22/12.05.2004г. и касаещи имотите, описани в нотариален акт № 133/12.05.2004 г. на нотариус А. Г.. В договора за цесия подробно е описано естеството на правоотношенията между В. П., от една страна и „АФО“ АД - в ликвидация, от друга и изрично е изтъкнат факта, първият е предявил иск за прогласяване на сделката от 12.05.2004 г. за продажбата на правото на строеж за недействителна като привидна, както и че страните декларирали, че са запознати с доказателствата и с хода на това дело. Развити са мотиви, че действително се касае за друго исково производство, което е прекратено, но това не променя обстоятелството, че представител на дружеството – приобретател (тогава с фирма „Зелда“ ЕООД) е знаел за симулативния характер на отношенията между В. П. и „АФО“ АД - в ликвидация (с предишно наименование „Прайвът Финанс Юниън“ АД. Според инстанцията по същество горните обстоятелства изключват добросъвестността на „Бедрайв“ ЕООД (преди с фирма „Зелда“ ЕООД, а понастоящем с наименование „МЕРТ ФОРТ“ ЕООД), поради което правата му, произтичащи от привидното съглашение, не се запазват съгласно чл. 17, ал. 2 ЗЗД. Като последица от изхода на делото по тази претенция за основателен е приет и отрицателният установителен иск, предявен против „Корентин България“ ЕООД (понастоящем с наименование „ЕСТИЕМ – БИЛД“ ЕООД). Въззивната инстанция е посочила, че легитимиращият това дружество документ за собственост - договора за покупко-продажба от 09.12.2010 г. по нотариален акт 115, вх. № 57195, том 146, макар и действителен не би могъл да породи вещно-транслативен ефект, тъй като продавачът по сделката (ответното Бедрайв“ ЕООД) не се легитимира като собственик, съответно не би могъл да прехвърли права, които не притежава в полза на последващия приобретател „Корентин България" ЕООД за когото не намира приложение разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ЗЗД. Предвид изхода на делото по исковете с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД и отрицателните установителни искове по чл. 124 ГПК съдът е намерил за основателен и конститутивния иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, предявен против ответниците П.. Прието е, че последните, с уважаването на иска по чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД и заличаване на правните последици на извършените последващи прехвърлителни сделки, се легитимират като титуляри на правото на собственост върху изградените при осъщественото право на строеж самостоятелни обекти в жилищната сграда на [улица]в [населено място], вкл. и процесното жилище. Решаващият състав е счел, че е налице валиден предварителен договор, сключен в изискуемата се от закона форма, отнасящ се до обещание за прехвърляне на недвижим имот, съдържащ съществените права и задължения на страните, от които продавачът - ответникът П. е в брак с ответницата П., чийто предмет е самостоятелен обект в сграда, изградена в определена степен на завършеност. Изложени са съображения, че съглашението обвързва страните и са налице изискванията на закона за обявяването му за окончателно с решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя въпроси, които счита да обуславят изхода на делото и формират основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че са разрешени в отклонение с практиката на ВКС.

Тези въпроси имат следното съдържание.

1.„Привиден (симулативен) ли е договор за продажба, сключен между страните за обезпечаване на вземане на продавача към купувача по него?“

По въпроса се поддържа противоречие на извода за привидност на продажбената сделка от 12.05.2004 г. с разрешенията, възприети в следните решения на ВКС: Решение № 788/04.01.2011 г. по гр. д. № 1741/2009 г., I г.о., Решение № 392/18.01.2012 г. по гр. д. № 1487/2010 г., IV г.о., Решение № 181/20.07.2012 г. по гр. д. № 1321/2011 г., III г.о., Решение № 33/28.05.2018 г. по гр. д. № 2112/2017 г., IV г.о.;

2. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения

на страните при постановяване на решението по спора?“

Сочи се, че по този въпрос въззивното решение се отклонява от практиката на ВКС, изразена в Решение № 609/15.01.2009г. по т.д. №323/2008г. на ВКС, I т. о., Решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 154/24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 2018/03.11.2016 г. по гр. д. № 2217/2016 г. на ВКС, III г.о., Решение № 178/07.03.2018 г. по гр. д. № 4573/2016 г. на ВКС, I г.о., Решение № 212/21.02.2019 г. по гр. д. № 4268/2017 г. на ВКС, III г.о.

3.„Необходимо ли е страната, която носи доказателствената тежест в процеса за установяване на определени факти, да проведе пълно главно доказване на тези факти и следва ли съдът да приеме за неосъществили се тази факти, в случай, че такова доказване по делото липсва?“

По този въпрос страната твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в следните решения: Решение № 25/27.01.2012 г. по гр. д. № 1832/2010 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 183/23.07.2012 г. по гр. д. № 1387/2011 г. на ВКС, III г.о., Решение № 222/24.06.2011 г. по гр. д. № 982/2010 г. на ВКС, I г.о., Решение № 235/15.04.2010 г. по гр. д. № 673/2009 г. на ВКС, I г.о., Решение № 467/07.07.2010 г. по гр. д. № 231/2009 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 512/29.06.2010 г. по гр. д. № 1082/2009 г. на ВКС, I г.о.

4. „Дали лицата – страни по различни искове, съединени за общо разглеждане в едно производство са обвързани от силата на пресъдено нещо, формирана от съдебното решение, постановено в това производство в частта, в която то съдържа произнасяне по исковете, по които тези лица не са страна?“

По въпроса се заявява отклонение с практиката на ВКС, изразена в Решение № 316/26.02.2015 г. по гр. д. № 1109/2012 г. на ВКС, IV г.о.

5. „Дали преценката за това кои факти и обстоятелства, съдържащи се в направени от страната признания по делото, са изгодни или неизгодни за нея, респ. имат доказателствено значение, следва да се извърши формално, съобразно качеството на страната в процеса или съдът следва да отчита обективния интерес, който страната би имала от изхода на спора?“

Според страната по този въпрос въззивното решение е в противоречие с Решение № 1/19.03.2001 г. по гр. д. № 687/2001 г. на ВКС, II г.о., Решение № 328/26.04.2010 г. по гр. д. № 158/2009 г. на ВКС, IV г.о.

6. „Може ли да бъде обявен за окончателен предварителен договор за покупко – продажба на имот, придобит при условията на СИО, обещател по който е само единия съпруг, ако до постановяване на решението липсва съгласие на другия съпруг за това?“.

По въпроса се твърди отклонение с практиката на ВКС, изразена в Решение № 508/25.11.1998 г. по гр. д. № 350/1998 г., ВКС, 5-членен състав.

Като основание за селекция на касационната жалба се сочи и чл. 280, ал.2, предл. 2 и 3 ГПК – поради вероятната недопустимост на въззивния съдебен акт в частта на произнасяне по исковете по чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД и чл. 124 ГПК, както и поради очевидната неправилност на обжалваното решение в частта по иска за нищожност на сделката от 12.05.2004 г. по прехвърляне правото на строеж.

Първият поставен въпрос осъществява общо основание за достъп до касация, тъй като е изводим от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело. Той обаче не осъществява заявеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е разрешен в отклонение със сочената от касатора практика на ВКС. Там е прието, че договор за продажба на имот, сключен с цел удовлетворяване вземането на заемодателя от заемополучателя, чрез отчуждаването му от последния в полза на лицето, предоставило заема, е сключен в нарушение на императивната норма на чл. 152 ЗЗД. Така избраният от страните начин за удовлетворяване е различен от предвидените в закона, поради което договорът е нищожен. Възприето е разбирането, че в тази хипотеза сключеният договор за продажба на имот е израз на действителната воля на страните. Те са постигнали споразумение, че едната страна (заемател) ще продаде на другата (заемодател) своя имот, а тя ще го продаде обратно на първата след като и върне получения заем. Посочено е, че правните последици на договора са желаните от страните и те са настъпили. Прието е, че привидност на договора по предмета му е налице, когато страните не желаят настъпването на правните последици на обективирания договор, а с него прикриват друг, чиито последици желаят. В настоящия случай е налице именно последната хипотеза – страните по явната (продажбена) сделка от 12.05.2004 г. не са имали воля да бъдат обвързани по обективирания в нея начин (т.е. в правната сфера на купувача да премине, срещу уговорена цена, ограниченото право на строеж, за да бъде реализирано), поради което тя е нищожна, като привидна. Целта на създадената прикрита правна връзка е продавачът да бъде кредитиран и получи от купувача средства (под формата на продажна цена), с които той да финансира и извърши строителството на сградата и върне впоследствие на кредитора си срещу задължението на последния пък да му върне обратно предмета на правото, което правоотношение е оформено като договор за лизинг на вещ. По тези мотиви, постановеното въззивно решение е съобразено с цитираната практика, на която касаторът се позовава, поради което липсва основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос.

Принципно, така поставен вторият въпрос е също релевантен, тъй като е обусловил процесуалната активност на въззивния съд като решаваща инстанция с мотивиране на съображения – фактически и правни, свързани с разрешаването на материалноправния спор, предмет на делото, вкл. и чрез обсъждане на всички твърдения, възражения и доводи на страните, както и на събраните по делото доказателства. Това в случая е сторено и обжалваното решение е постановено в съответствие с практиката, която страната сочи и прилага. Налага се, че отсъства допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл по спорния предмет на делото, след като е преценил всички относими доказателства и е обсъдил въведените от страните доводи и възражения. Като инстанция по същество на спора и в пределите, очертани в разпоредбата на чл. 269 ГПК - в рамките на основанията, въведени с въззивната жалба, апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на релевантните за спора доказателства, предвид заявените искания и възражения на страните, като е направил своите фактически констатации и правни изводи по предмета на делото и ги е изразил в мотивите към решението – арг. чл. 236, ал. 2 ГПК. Ето защо, въззивният съдебен акт се явява съобразен с цитираната практика на ВКС, поради което, по поставения въпрос не се обосновава наличие на основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за достъп до касация. В изложението към касационната жалба обаче, поставеният въпрос се свързва с доводите, че съдът не е обсъдил възраженията на дружеството – касатор срещу липсата на данни за платена по предварителния договор цена и срещу участието на съпругата на продавача по него – Е. П. в делото, макар да не е страна по материалното правоотношение, чийто източник е цитирания договор. Подобни оплаквания срещу въззивното решение имат характера на касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и са относими при разглеждане на касационната жалба (в производство по чл. 290 ГПК), но не и в предхождащата фаза по нейното селектиране (в производство по чл. 288 ГПК). Затова и по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

Отсъстват предпоставки, обосноваващи приложение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по следващия, трети въпрос. Той не удовлетворява и общото, и допълнителното основание на посочената разпоредба.

Питането се поставя отново във връзка с правилността на въззивното решение в частта по конститутивния иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и се отнася до защитното възражение на страната (пак) за липсата на несъмнени данни за заплатена по предварителния договор част от цената на обещания имот. По съображенията, изложени в предходния пункт на настоящото изложение, поставеният въпрос не формира общо основание за допускане на касационен контрол. Непоставянето на въпрос от значение за изхода на делото, само по себе си, е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. тълкувателните мотиви към разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК.

Касационен контрол не следва да се допуска и по четвъртия повдигнат въпрос. Той не удовлетворява общо основание за селекция на касационната жалба. Съдът е мотивирал обжалваното решение с аргументи, че нищожният договор не поражда целените правни последици, поради което не е прехвърлил вещни права върху обещания имот в патримониума на приобретателя по съглашението („Прайвът Финанс Юниън“ АД, понастоящем заличен търговец). Сключените в последствие договори за покупко - продажба също не са транслирали вещни права към последващ приобретател, тъй като продавачът не е бил носител на такива и не се легитимира като собственик на имота (при отсъствие на предпоставки за приложение на чл. 17, ал. 2 ЗЗД спрямо дружеството, придобило права от приобретателя по привидното съглашение). Въззивната инстанция е приела, че така имотът е останал в правната сфера на обещателя по предварителния договор – ответника П. (в граждански брак с ответницата Е. П.), който е запазил собствеността и са налице останалите предпоставки за уважаване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Липсва решаващ извод, основан на зачитане на силата на пресъдено нещо по споровете, предмет на делото, в каквато насока е питането. Съставът на апелативния съд се е произнесъл по предмета на делото като се е позовал на правните последици от прехвърлителните сделки с обещания имот, първата от които е недействителна, а последващите – лишени от транслативен ефект. Непоставянето на правен въпрос, само по себе си, както се изтъкна по - горе в настоящото изложение, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат заявените допълнителни основания за това – вж. мотивите към т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК.

Петият поставен въпрос също не формира основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Той не е релевантен. Съдържанието на въпроса е изводимо не от обуславящ изхода на делото мотив на съда, а отразява становището на страната срещу правилността на изводите на въззивния съд за основателност на предявените искови претенции, с оглед собствената преценка на събраните доказателства като източник на данни за релевантните по делото факти и в частност на доказателственото значение на направеното от ответника П. признание по чл. 175 ГПК. Въпроси, свързани с правилността на решението, с възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или с обсъждане на събраните по делото доказателства нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от цитирания по-горе тълкувателен акт. Ето защо, въпросът не удовлетворява общо основание, поради което не може да формира предпоставка по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за достъп до касационен контрол и то без да е необходимо да се разглеждат заявените допълнителни основания за това – вж. мотивите към т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. В случая липсва и допълнителния селективен критерий – противоречие с практиката на ВКС, вкл. и със сочената от касатора такава, доколкото въззивният съд е съобразил, че признанието на страната на неизгодни за нея факти е доказателствено средство, установяващо тези факти и го е ценил с оглед на всички обстоятелства по делото, съобразно задължението си по чл. 175 ГПК.

Последният, шести въпрос също не формира общо основание, тъй като не е изводим от решаващите изводи на въззивния съд по спора по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и не е обуславящ за изхода на делото в тази част. В обжалваното решение въпросът за липсата на съгласие на съпруга на обещателя, изразено в писмена форма като форма за действителност на самия предварителен договор, с който се обещава прехвърляне на недвижим имот - съпружеска имуществена общност, не е обсъждан. За да уважи претенцията по чл. 19, ал. 3 ЗЗД въззивният съд е приел, че е налице валиден предварителен договор, сключен в изискуемата се от закона форма, отнасящ се до обещание за прехвърляне на недвижим имот, съдържащ съществените права и задължения на страните, от които продавачът - ответникът П. е в брак с ответницата П. и касае самостоятелен обект в сграда при реализирано право на строеж и изграждане на сградата в определена степен на завършеност. Горният въпрос се поставя с оглед становището на страната за неправилност на обжалваното решение в тази му част, доколкото липсата на изрично дадено в писмена форма съгласие на съпруга на обещателя препятства обявяването на предварителния договор за окончателен с решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Подобен довод има характер на касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК и съставлява основание за отмяна на въззивното решение, но едва във фазата по разглеждане на касационната жалба, в производството по чл. 290 ГПК. Той обаче е без значение в предхождащата го фаза по селектиране на жалбата, в производството по чл. 288 ГПК. Следва да се има предвид, че основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. Липсата на общо основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК), сама по себе си, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Ето защо и по този въпрос не може да се осъществи достъп до касация.

Относно поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

По тази част от изложението страната навежда доводи, че въззивният съд е допуснал смесване на основания за претендираната недействителност на сделката от 12.05.2004 г. – поради противоречие на закона – по чл. 26, ал. 1, във вр. с чл. 152 ЗЗД и поради симулация – чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД, което е довело до противоречие в мотивите на решението при формиране на решаващата воля на съда.

За да бъде разгледано релевираното основание твърдението за наличието му следва да бъде мотивирано. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Пороци на съдебния акт от категорията на посочените по-горе не са обосновани от касатора (изложените доводи, че прогласяването на нищожност на процесния договор от 12.05.2004 г. е извършено на основание по чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД, вместо на основание чл. 26, ал. 1, във вр. чл. 152 ЗЗД касаят възприетата правна квалификация на исковата претенция като дейност на съда по приложението на закона, но дори и основателни не могат да рефлектират върху решението по начин, който да го определи като очевидно неправилен съдебен акт), а и не се констатират от настоящата инстанция. С оглед на очертаната по-горе и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК изложението не съдържа аргументирани съображения за наличие на предпоставките му. Затова достъп до касационен контрол не може да се осъществи и по този фактически състав.

Обжалваното въззивно решение в частта на произнасянето по установителните искове не е и вероятно недопустимо, в които случаи касационното обжалване следва да се допусне, на основание чл. 280, ал.2, предл. 2 ГПК. Съгласно установената съдебна практика (Решение № 41/02.02.2012 г. по гр. д. № 1540/2010 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 13/30.01.2019 г. по гр. д. № 2081/2018 г. на ВКС, I г. о., Решение № 117/01.07.2019 г. по гр. д. № 3692/2018 г. на ВКС, III г. о., Решение № 4/13.04.2020г. по гр.д. № 1885/2019 г. на ВКС, II г. о.) решението е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл.14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск (липса на съответния процесуален ред за защита на права) или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска; когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните и др. Във всички останали случаи решението е неправилно и в зависимост от естеството на съответния порок той се отстранява по реда на инстанционния контрол (ако такъв е допустим).

В случая касаторът се позовава на липсата на интерес у ищеца от провеждане на исковата защита по чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД и чл. 124 ГПК, което счита да е обусловило недопустимо произнасяне от въззивния съд с решението в тази му част.

Несъмнено е, че условие за допустимост на установителните искове, вкл. и предявените в случая, е наличието на интерес за ищеца от търсената с иска защита. Правният интерес за всеки правен субект да иска прогласяване нищожността на сделка, в която той не участва, не може да бъде отречен, дори и интересът да не е непосредствен. Достатъчен е евентуален интерес. След като правният субект обосновава някаква полза за себе си (дори и косвена) от уважаване на такъв иск, това твърдение обуславя правният му интерес и съответно допустимостта на иска. Преценката за наличието на интерес от провеждане на искова защита е фактическа и винаги конкретна – във всеки случай се извежда от изложените в исковата молба обстоятелства, на които се основава иска. В разглежданата хипотеза ищецът е извел правния си интерес от иска за прогласяване недействителността на сделката от 12.05.2004 г. относно продажбата на правото на строеж от факта, че е купувач по предварителен договор на имот в обхвата на това право, прехвърлянето на който впоследствие му е обещано от продавача по атакуваната сделка и след установяване на нейната нищожност правата на прехвърлителя – обещателя върху имота се запазват, което ще му позволи упражнявайки потестативното си право по чл. 19, ал. 3 ЗЗД да иска обявяване на предварителния договор за окончателен, при спазване изискването на чл. 363 ГПК отчуждителят да е собственик на имота. Предвид конкретиката на случая не може да се обоснове противоречие с разрешението, дадено в Определение № 146/31.12.2008 г. по гр. д. № 1933/2008г. на ВКС, ІV г.о., постановено в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК, на което страната се позовава.

По отношение на предявените отрицателни установителни искове за собственост на обещания имот интересът от защита е обоснован от оборването на създадения титул за собственост (придобивното основание) и неговия легитимиращ ефект за последващия приобретател, свързан с вещно – прехвърлителното действие на извършените разпоредителни сделки със същия имот, при което предварителният договор за продажбата му, сключен с ищеца, ще бъде обявен за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД и ще породи транслативен ефект за последния. Така изведен интересът от предявените искове срещу последващите приобретатели е обусловил тяхната допустимост, а произнасянето в тази част от въззивния съд обективира допустим съдебен акт, който съответства на обвързващото тълкуване, дадено с ТР № 8/27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК – че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника.

Предвид на изложените съображения липсват предпоставки в приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение