Определение № 5412 от 25.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1797/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от юрисконсулт В. С., като пълномощник на Столична община, срещу въззивно решение № 149 от 15.02.2024 г., постановено по гр. д. № 3052/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата в касационното производство, чрез процесуалния си представител, изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение, в частта, с която е отхвърлен предявения от М. А. Г. срещу Столична община иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата 22 000 лв. – неимуществени вреди, вследствие увреждане настъпило на 15.06.2018 г. при падане, поради спъване в разбита тротоарна настилка в гр. София, като вместо него е постановено ново по същество, с което в полза на ищцата е присъдено обезщетение в размер на сумата 22 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.06.2018 г., до окончателното й изплащане. Решението е потвърдено в частта, с която искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 30 000 лв. В изложението са поставени следните въпроси, по отношение на които се твърди наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се сочи, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1. „как следва да се прилага принципът за неоснователно обогатяване, въведен с нормата на чл. 49 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за непозволено увреждане и следва ли определеното обезщетение да съответства на всички установени по делото факти“; 2. „при определяне на обезщетението следва ли да се вземе предвид периодът, за който се претендира“. Обосновано е противоречие със съдебната практика, обективирана в ППВС № 4/1968 г., т. 11, решение № 13/03.02.2022 г. по гр. д. № 1979/2021 г. на ВКС, четвърто г. о., решение № 68/22.02.2012 г. по гр. д. № 748/2011 г. на ВКС, второ г. о., решение № 392/10.01.2012 г. по гр. д. № 891/2010 г., първо г. о. и решение по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, четвърто г. о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Производството е образувано по предявен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв. Изложените твърдения в исковата молба са, че вредите са причинени при спъване на ищцата в неравни тротоарни плочи в гр. София, на 15.06.2018 г., като падането е довело до счупване на тазобедрена става. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, като е обосновал извод, че не е установен механизмът на настъпване на произшествието. По делото е установено от събраните свидетелски показания и от медицинската документация, че на 15.06.2018 г. ищцата е паднала, след като се е спънала на неравни тротоарни плочки по ул. "Славовица" в гр. София, от което е претърпяла счупване на шийка на лява бедрена кост. Фактът на падането на ищцата на посочената дата и място се установява от разпита на свидетеля К., който е очевидец на инцидента, както и не се отрича от медицинската документация по делото. Доказано е, че вследствие на падането си тя е получила счупване на шийка на лява бедрена кост. Претърпяла е оперативно лечение и смяна на бедрена шийка и глава с изкуствена. Според съдебно-медицинската експертиза по време на второто си болнично лечение М. Г. е провеждала рехабилитация. Изпитвала е болки и страдания в интензивен обем за около 2 седмици, а умерени- около 3-4 месеца. Вещото лице е констатирало намален обем на движението на лявата бедрена става с 15 %, което състояние е трайно, като ищцата ще се движи трудно с помощни средства до края на живота си, което се дължи не само на травмата, но и на нейните придружаващи заболявания. Въззивният съд е приел, че свидетелските показания са категорични относно начина на настъпване на инцидента и местопроизшествието. Изложил е съображения, че тези показания възпроизвеждат факти, възприети от очевидец, както и не се опровергават от останалите доказателства по делото, като е кредитирал същите. Освен това е посочил, че тези показания по същество се потвърждават от съдебно-медицинската експертиза, според която получените травми от ищцата могат да настъпят по описания в исковата молба и от свидетеля механизъм. В обобщение, е извел заключение, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на ответната община за бездействие на нейни служители по поддържането на общинските тротоари, съответно за вреди причинени от това бездействие. Натоварените от общината лица не са извършили необходимите действия за привеждане на настилката на тротоара в безопасно за пешеходците състояние и от това тяхно бездействие са настъпили вреди в правната сфера на ищцата. За да определи размера на дължимото обезщетение е приел, че следва да бъдат съобразени характера и тежестта на увреждането, обстоятелствата, при които е настъпило, интензитета и продължителността на болките и страданията, физическите и психическите последици от увреждането, възрастта на пострадалата /79 години/, както и конкретните икономически условия в страната към момента на увреждането. Въззивната инстанция е намерила за справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди такъв от 22 000 лв. Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросите в изложението са обосновани с определения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Не е налице противоречие с цитираното решение № 13/03.02.2022 г. по гр. д. № 1979/2021 г. на ВКС, четвърто г. о., в което е възприето, че при определяне на неимуществените вреди, според т.11 на Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС, следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решението трябва да се посочат конкретно обстоятелствата, както и значението им за размера на неимуществените вреди, т.е. обезщетението по чл. 52 ЗЗД се определя от съда по справедливост, но зависи от установените във всеки отделен случай факти за причинените неудобства и негативни изживявания на пострадалия в личен и професионален план. Съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, които са относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Именно в такъв смисъл е и останалата съдебна практика, посочена от жалбоподателя. Справедливостта трябва да почива на анализа на фактите по делото, защото макар и субективна, тя не е абстрактно понятие. Именно въз основа на такъв анализ е определено и обезщетението в настоящата хипотеза, като свидетелските показания съдържат непротиворечиви факти относно претърпените болки и страдания. В решението са обсъдени всички обстоятелства, обуславящи неимуществените вреди и значението им за определяне размера на обезщетението, което съответства на действително претърпените вреди. В съответствие с дадените указания в ППВС № 4/23.12.1968 год. съдът е отчел всички обстоятелства, които обуславят тези вреди и е изложил конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Директно от мотивите на обжалвания акт не се разкрива грубо нарушение на материалния закон или на процесуалните правила, което да обоснове основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на поддържаните основания. Ответницата по касация не е заявила претенция за разноски в касационното производство, поради което такива не следва да се присъждат. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,