Определение № 60338 от 07.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2011/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална агенция за приходите /НАП/ срещу решение № 11829 от 10. 08. 2020 г. по в. т. д. № 598/2020 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав, с което е потвърдено решение № 2302 от 19. 12. 2019 г. по т. д. № 1364/2019 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-23 състав, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу „Рода Жар“ ЕООД (н) искове по чл. 694 ТЗ за установяване поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ на предявени и приети в производството по несъстоятелност на длъжника публични държавни вземания. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Оспорва извода на въззивния съд, че публичните вземания не могат да се ползват с привилегията по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, тъй като запорите, наложени с постановление изх. № С180022-02-0004996/7. 02. 2018 г. са вписани в ЦРОЗ след датата на откриване на производството по несъстоятелност по отношение на длъжника. Сочи, че в разпоредбата на чл. 638, ал. 4, изр. 3 ТЗ и в останалите разпоредби на ТЗ не са регламентирани пречки за вписване в съответния регистър на обезпечителна мярка, наложена преди откриване на производството по несъстоятелност. Изразява становище, че вписването на наложен запор не е елемент от фактическия състав на налагане на обезпечителна мярка. Определя като неоснователно позоваването в атакуваното решение на разпоредбата на чл. 43, ал. 4 ЗОЗ, тъй като същата урежда случаите на учредяване на особен залог, а не на налагане на обезпечителна мярка – запор от публичен изпълнител, вписана в ЦРОЗ. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следния материалноправен въпрос: „Следва ли кредиторът, чиито вземания са обезпечени със запор, наложен по реда на ДОПК преди датата на съдебното решение за откриване на производството по несъстоятелност, но вписан в съответния регистър по реда на Закона за особените залози след тази дата, да се удовлетвори привилегировано по реда на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ?“. Значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото се обосновава с празнотата в действащата законодателна уредба на търговската несъстоятелност по отношение на този вид запори и от възможността от налагането на обезпечителната мярка до надлежното й вписване да изтече период от време, през който да бъде открито производството по несъстоятелност спрямо търговеца и така, независимо от навременното налагане на мярката по реда на ДОПК, кредиторът да не може да се ползва от привилегията по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ. Ответникът по касационната жалба – „Рода Жар“ ЕООД (н) и синдикът В. П. не са депозирали отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че с решение № 1577 от 24. 07. 2018 г. /решението е обявено в търговския регистър на същата дата/ по т. д. № 243/2018 г. на СГС, постановено на основание чл. 632, ал. 1 ТЗ, е открито производство по несъстоятелност на длъжника „Рода жар“ ЕООД поради неплатежоспособност с начална дата 31. 12. 2016 г., като производството по несъстоятелност е било спряно и впоследствие възобновено с решение от 5. 03. 2019 г.; в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ ищецът е предявил в производството по несъстоятелност публични вземания в общ размер от 105 334, 99 лв.; за обезпечаването им с постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. № С180022-02-0004996/7. 02. 2018 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – [населено място] е наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, по депозити, вложени вещи в трезори, включително и съдържанието на касети, както и суми, предоставени за доверително управление, находящи се в „Търговска банка Д“ АД, „Българо-американска кредитна банка“ АД и „Юробанк И Еф Джи България“ АД, който е бил вписан в Централния регистър на особените залози на 12. 03. 2019 г.; предявените публични вземания са били включени в списъка на приетите вземания с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 6 ТЗ, вместо по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, каквото е било искането на НАП, с оглед на което кредиторът е подал възражение, което е отхвърлено с определение на съда по несъстоятелността, обявено в търговския регистър на 28. 06. 2019 г. и исковете на НАП за установяване привилегията на вземанията по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ е предявен на 12. 07. 2019 г. При така установените факти, по които въззивният съд е изтъкнал, че не съществува спор между страните, в обжалваното решение е прието, че предявените искове са допустими, но неоснователни. Като се е позовал на забраната по чл. 638, ал. 4, изр. 3 ТЗ за налагане на обезпечителни мерки по реда на ГПК или ДОПК върху имуществото на длъжника след откриване на производството по несъстоятелност, въззивният съд е приел, че публичните вземания на държавата, предмет на исковете, не подлежат на удовлетворяване по реда на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, тъй като постановлението на публичния изпълнител за налагане на запора е вписано в ЦРОЗ след датата на решението за откриване производство по несъстоятелност на длъжника. Въззивният съд е изложил съображения, че вписването на запор по реда на ЗОЗ има за последица противопоставимост на правата на обезпечения кредитор по отношение на кредитор, в чиято полза е учреден по-късно особен залог върху запорираното имущество /чл. 12, ал. 2 и чл. 30, ал. 1 ЗОЗ/, като при принудително изпълнение заложният кредитор има качеството на хирографарен, а не на обезпечен. Направил е заключение, че вписването на запора не дава право на взискателя да се удовлетвори предпочтително от имуществото, върху което е учреден залогът, като такова право не може да има и кредиторът с прието вземане в производството по несъстоятелност. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният от касатора въпрос е свързан с доводите му, че за признаване на привилегията по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ е достатъчно обезпечението да е наложено преди откриване на производството по несъстоятелност, но не и да е вписано в ЦРОЗ преди тази дата, както неправилно е приел въззивният съд. Този въпрос е бил обсъждан от решаващия състав, но по отношение на него не е налице основната предпоставка за достъп до касация, тъй като не е единствено обуславящ крайните изводи на съда. Въззивният съд действително е изложил съображения, че в случая не може да възникне привилегията по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ пред останалите кредитори, тъй като запорът, наложен по ДОПК от публичния изпълнител, е вписан по реда на ЗОЗ – в ЦРОЗ след откриване на производството по несъстоятелност по отношение на длъжника – ответник по исковете. Изводът за неоснователност на предявените искове обаче не се дължи само на тези доводи на съда, а на становището, че процесните публични вземания, обезпечени със запор, вписан по реда на ЗОЗ, въобще не могат да се ползват с привилегията по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ в производството по несъстоятелност. Касае се до споделено от въззивния съд тълкуване, че разпоредбата на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ не поражда в полза на обезпечения кредитор правото на предпочтително удовлетворяване преди останалите кредитори, тъй като вписването на запора има за последица противопоставимост на правата на вписалия го кредитор на кредитор, вписал последващ залог – чл. 12, ал. 2 и чл. 30, ал. 1 ЗОЗ и целта на вписването на обезпечителните мерки е да осуети пристъпването към изпълнение от страна на заложния кредитор (чл. 32а ЗОЗ). В този смисъл е решаващият извод на съда, обусловил отхвърлянето на предявените искове, поради което формулираният от касатора въпрос няма самостоятелно значение за произнасянето по предмета на спора. По тези съображения касационното обжалване не би могло да бъде допуснато по поставения от касационния жалбоподател правен въпрос, тъй като разглеждането му не би могло да доведе до различен изход по делото. За пълнота на изложението следва да бъде изтъкнато, че в случая не е обосновано и допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въведения с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора въпрос, тъй като относно необходимостта от вписване в ЦРОЗ на наложен запор върху имущество на длъжника и момента, в който вписването следва да бъде осъществено, а именно преди откриване на производството по несъстоятелност, в съдебната практика няма спор и липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството или обществените условия. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение