Определение № 1559 от 27.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1666/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 261300 от 23.11.2023г., постановено по гр. д. № 6861/2019г. на Софийски градски съд е:

1. отменено решение № 26421/30.01.2019 г., постановено по гр. д. № 1158 по описа за 2015 г. на Софийски районен съд в частта, с която:

• в дял на Н. Г. Д. е поставен следният недвижим имот: магазин № *, находящ се в [населено място], [улица]със застроена площ от 25, 36 кв. м., състоящ се от търговско помещение и тоалетна, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, съставляващо УПИ * от кв. *** по плана на [населено място], местност "Л. – 3 ч", с площ от 374, 00 кв. м. и Н. Г. Д. е осъдена да заплати на К. Д. Д. за уравнение на дела му сумата от 7 410, 34 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от влизане на решението в сила до окончателното плащане;

• в дял на съделителя К. Д. Д. е поставен следният недвижим имот: 22/100 идеални части от УПИ * от кв. * по плана на [населено място], местност "Л. – 3 ч", с площ от 374, 00 кв. м., като вместо отменените части е:

= изключен от поделяемата маса следният недвижим имот: 22/100 идеални части от УПИ * от кв. * по плана на [населено място], местност "Л. – 3 ч", с площ от 374, 00 кв. м. и е прекратено делбеното производство в тази част;

= поставен в дял на К. Д. Д. следният недвижим имот: магазин № *, находящ се в [населено място], [улица]със застроена площ от 25, 36 кв. м., състоящ се от търговско помещение и тоалетна, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, съставляващо УПИ * от кв. *** по плана на [населено място], местност "Л. – 3 ч", с площ от 374, 00 кв. м.;

=осъдена Н. Д. Д. да заплати на К. Д. Д. за уравняване на дела му още 16 095,99 лв. до достигане на пълната стойност за уравняването на дела му от 107333,ЗЗ лв., ведно със законната лихва от влизане в сила на настоящото решение до окончателното плащане.

2. потвърдено решение № 26421/30.01.2019 г. но по г. д. № 1158 2015 г. на Софийски районен съд в частта, с която:

• по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК на съделителя Н. Д. Д. е поставен в дял апартамент № *, находящ се в [населено място], на IV-ти жилищен етаж в сградата на [улица]със застроена площ от 96, 15 кв. м., ведно с мазе № *, с полезна площ от 3, 03 кв. м., заедно с припадащите се идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, представляващо УПИ * от кв. * по плана на [населено място] с площ от 374, 00 кв. м., която ще придобие правото на собственост при условие, че в шестмесечен срок от влизане в сила на съдебното решение за възлагане заплати на съделителя К. Д. Д. за уравнение на дела му, сумата от 91 237,34 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от влизане на решението в сила до окончателното плащане;

• в дял на Н. Г. Д. е поставен гараж № *, със застроена площ от 51, 24 кв. м., и 3, 836 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху урегулирания поземлен имот, върху който е пост-роена сградата, УПИ * от кв. *** по плана на [населено място], местност "Л.– 3 ч", с площ от 374, 00 кв. м.

• искът по чл. 31, ал. 2 от ЗС, предявен от К. Д. Д. срещу Н. Д. Д. и Н. Г. Д. е отхвърлен за разликата над уважения размер от 5657, 78 лв. до пълния предявен размер от 133032, 26 лв. или за сумата от 127374, 48 лв., и по отношение на апартамент № *, находящ се в [населено място], на IV-ти жилищен етаж в сградата на [улица]със застроена площ от 96, 15 кв. м., ведно с мазе № 5, с полезна площ от 3,03 кв. м., магазин № 4, находящ се в [населено място], [улица]със застроена площ от 25, 36 кв. м. и 22/100 идеални части от УПИ * от кв. *** по плана на [населено място], м. "Л. – 3 ч", с площ от 374 кв. м.

В установения от закона срок решението е обжалвано от К. Д. Д., чрез адв. А., с искане същото да бъде отменено и имотите да бъдат изнесени на публична продан. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал.2, предл. трето ГПК за допускането му до касационно обжалване.

Против решението в прекратителната му част е постъпила частна касационна жалба от К. Д. Д., чрез адв. А., с искане същото да бъде отменено.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. Какъв е пътят на защита при нарушено равенство на страните в процеса?

2.Какъв е пътят на защита при извършено разпределение на наследствената маса, без да е съобразено искането на страните за изнасяне на публична продан на имоти, предмет на делбата, и без съдът да е изложил мотиви в тази насока?

3. Поделяеми ли са 22/100 ид.ч., които в настоящия случай са изключени от делбената маса и са останали в съсобственост, въпреки че магазин № 4, възложен на касатора, е построен върху тях ?

4. Допустимо ли е съдът да се произнася с решение почти една година след приключване на съдебното дирене на втора инстанция и в мотивите на решението, увреждайки интересите на страна в процеса, да приема оценителна експертиза, извършена по време на делото /стартирало 2019г./, която не отчита особеностите на инфлацията и пазарните цени на имоти към момента на постановяване на решението?

5. Нарушен ли е чл.6, пар.1 от ЕКПЧ за справедлив процес в разумен срок?

6. Допустимо ли е съдът да не съблюдава в делбеното производство общия интерес на страните ?

С подадения отговор ответниците Н. Д. Д. и Н. Г. Д., чрез адв. Г., оспорват касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, постановено по иск за делба, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване.

Производството е във фазата по извършване на делбата.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение № 288382 от 08.12.2017 г., постановено по гр. д. №1158/2015 г. на СРС е допуснато извършване на съдебна делба между страните при равни делбени части- по 1/3 на недвижими имоти, останали в наследство от Д. Н. Д., а именно: апартамент № * с прилежащото му мазе № *, магазин № * и гараж № *, всички, намиращи се в сградата, построената в УПИ * от кв. * по плана на [населено място], както и на 22/100 идеални части от УПИ * от кв. * по плана на [населено място].

Въззивният съд е посочил, че с отговора на исковата молба ответниците Н. Д. и Н. Д. са направили възлагателна претенция по чл. 349 от ГПК относно апартамент № *, магазин № * и гараж № *, като в съдебно заседание от 25.10.2018 г. са конкретизирали, че претенцията е за възлагане на апартамент № * на съделителката Н. Д.. Възлагателната претенция е счетена за основателна, защото апартаментът е неподеляем, съсобствеността между страните е възникнала по наследяване, а съделителката Н. Д. е живяла в имота към момента на откриване на наследството и не притежава друго жилище. Посочено е също, че по отношение основателността на възлагателната претенция не са налице оплаквания във въззивната жалба, а и страните не спорят, че предпоставките за уважаването й са налице.

Въззивният съд е приел, че в случая, доколкото до делба са допуснати и други имоти, уравнението дяловете на останалите двама съделители следва да се извърши в натура (чрез имоти). За неправилно обаче е счетено решението на районния съд, с което в дял на Н. Д. са поставени магазин № * и гараж № *, а в дял на К. Д. – 22/100 ид. ч. от УПИ ***. Въззивният съд е приел, че макар и в решението по допускане на делбата да не е упоменато изрично, то делбата на идеалните части от УПИ е допусната по реда на чл. 345 от ГПК. Въззивният съд се е обосновал, че от нотариалните актове от 14.12.2001 г. и 22.12.2003 г., с които Н. Д. е прехвърлил на общия наследодател на страните допуснатите до делба имоти, се установява, че самостоятелните обекти са прехвърлени заедно с припадащите им се ид. ч. от общите части на сградата и ид. ч. от правото на строеж върху мястото, а ид. ч. от УПИ са прехвърлени отделно от самостоятелните обекти. Посочено е, че от заключението на съдебно - техническата експертиза се установява, че дворното място е застроено и практически (от техническа гледна точка) е прилежаща територия към самостоятелните обекти. Направен е извод, че дворното място, в което е изградена сградата, в която попадат процесните самостоятелни обекти, е притежавано от наследодателя на страните в съсобственост с трети лица, поради което и с решението по първата фаза целият УПИ е следвало да се допусне до делба без участието на третите лица, като се определи на съделителите обща наследствена квота в имота и квотата на всеки наследник. Доколкото обаче няма данни да е извършена делба с третите лица, то допуснатият до делба УПИ следва да се изключи от поделяемата маса и производството в тази част да се прекрати. В допълнение е посочено, че ако се приеме нещо различно, то решението по допускане на делбата, би се явило недопустимо, тъй като не е допустима делба на идеални части, но решението по допускане на делбата е влязло в сила и не може да бъде ревизирано от въззивния съд и този резултат следва да послужи като основа за извършване на делбата.

Въззивният съд е приел, че допуснатите до делба имоти са три, колкото са и съделителите. Доколкото възлагателната претенцията по отношение на апартамент № * е основателна, а до делба са допуснати още два самостоятелни обекта в същата сграда, които са относително равностойни съобразно оценката им, то останалите съделители също следва да получат реален дял от съсобственото имущество. Въззивният съд е счел за справедливо в дял на К. Д. да бъде поставен магазин № *, а в дял на Н. Д. - гараж № ***, а неравенството в дяловете им бъде изравнено в пари. Посочено е, че след като има възможност всеки от съделителите да получи реален дял, то е недопустимо ликвидирането на съсобствеността чрез публична продан, тъй като би се нарушил принципът за извършване на делбата в натура.

Изложени са мотиви, че във въззивното производство са събрани доказателства за вписан отказ от пожизненото вещно право на ползване, учредено в полза на Н. Д. по отношение на апартамент № * и магазин № *, предвид на което и е назначената съдебно- техническа експертиза, която да определи пазарна стойност на допуснатите до делба имоти. Съдът е отбелязал, че след като вече не е налице запазено право на ползване, то неговата стойност е ирелевантна за определяне стойността на посочените самостоятелни обекти и не следва да се приспада от стойността им. Като е съобразил, че според заключението на съдебно - техническата експертиза стойността на апартамент № * е 426 000 лв.; на магазин № * е 112000 лв., а на гараж № *** – 120 000 лв., съдът е приел, че делът на всеки един от наследниците е равен на 219 333, ЗЗ лв., предвид на което и Н. Д. следва да бъде осъдена да заплати за уравняване дела на К. Д. още 16 095,99лв., а на Н. Д. - 99 333,ЗЗлв.

За неоснователна е счетена претенцията на К. Д. по чл. 31, ал. 2 от ЗС за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на апартамент № * и магазин № * за периода от 21.12.2012 г. /датата на връчване на нотариалната покана на ответниците/ до 05.07.2018 г. /датата, на която е приета за съвместно разглеждане претенцията/, като въззивният съд на основание чл. 272 от ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционният съд, където е прието, че ответниците не дължат обезщетение, защото ищецът К. Д. не е бил лишен от възможността да ползва имотите, поради това, че не е бил допускан от ответниците, а защото той не е имал правото да ги ползва – носител на вещното право на ползване за този период е трето за спора лице.

Във връзка с оплакванията, въведени с въззивната жалба, са изложени мотиви, че исковата претенция по чл. 31, ал. 2 от ЗС е заявена за периода от 21.12.2012 г. до 05.07.2018 г. Отказът от запазеното право на ползване е вписан на 20.06.2019 г. Ищецът е поискал с въззивната жалба да му бъде присъдено обезщетение за времето от датата на извършения отказ от правото на ползване, но този период не попада в предметния обхват на делото.

Предвид тези мотиви на въззивния съд не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос не може да обоснове допускане до касационно обжалване. В практиката на ВКС /решение № 7 от 28.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 525/2012 г., III г. о.; решение № 50095 от 20.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4399/2021 г., II г. о./ се приема, че за обезпечаване осъществяването на прогласения в чл. 9 ГПК принцип за равенство на страните, процесуалният закон съдържа редица разпоредби, гарантиращи еднаквите им процесуални права. В случая касаторът не сочи конкретно процесуално нарушение, допуснато от въззивния съд, довело до нарушаване принципа на равенство на страните в процеса. Въпросът е поставен общо, без да съдържа конкретика, предвид на което и по него не е налице общото основание чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е обосновано и наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, защото по приложението на чл. 9 ГПК е формирана практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване.

Вторият въпрос не е във връзка с приетото от въззивния съд в обжалваното решение. В последното липсва констатация, че страните са поискали изнасяне на делбеното имущество на публична продан, а е посочено, че е направено искане по чл. 349, ал.2 ГПК за възлагане на останалия в наследство апартамент на един от съделителите и са изложени мотиви за основателност на възлагателната претенция, като във връзка с тези мотиви на въззивния съд правен въпрос не е поставен.

Въпросът е обоснован с твърдения, че съдът не е осигурил равенство на страните и решението му е несправедливо, тъй като вместо имотите да бъдат изнесени на публична продан е постановено решение, с което в дял на съделителките Н. Д. и Н. Д. е поставен по- голям дял от наследствената маса. На първо място следва да се отбележи, че тези доводи не кореспондират с постановеното от съда, защото имотите, поставени в дял на касатора и на съделителката Д. са равностойни, като няма имущество, поставено в общ дял на съделителите Н. Д. и Н. Д.. Действително имотът, поставен в дял на Н. Д. е на стойност, значително надвишаваща стойността на имотите, поставени в дял на другите двама съделители, но това само по себе си не е основание за изнасяне имотите на публична продан. Целта на делбеното производство е прекратяване на съсобствеността между страните, като съдът следва да извърши делбата, съобразявайки броя на имотите, както и възможността всеки от съделителите да получи реален дял от делбеното имущество. В този смисъл според приетото в Тълкувателно решение № 2 от 11.04.2022 г. по тълк. д. № 2/2021 г. на ОСГК на ВКС извършването на делбата по начин, че всеки съделител да получи реален дял, е водещият принцип в делбата, уреден в чл. 69, ал. 2 ЗН. Различната стойност на делбените имоти, както е подчертано и в т. 5 от ПП-7-73 г., не е пречка за извършване на делбата чрез разпределение, защото, съгласно изричното правило на чл. 69, ал. 2 ЗН - неравенството в стойността на дяловете се уравнява в пари. Изнасянето им на публична продан поради това, че са разнородни, противоречи на целта, заложена в този текст, и прави невъзможно сбъдването на условието, посочено в него. Прието е също, че способът, предвиден в чл. 348 ГПК, обаче е изключение, приложимо, когато някой имот е неподеляем и не може да бъде поставен в един от дяловете. В контекста на така даденото разрешение, съдът, с оглед конкретно установените факти по делото, следва да приложи онзи способ за извършване на делбата, който гарантира възможността всеки от съделителите да получи дял в натура. В случая въззивният съд в съответствие с приетото в ТР № 2 от 11.04.2022 г. по тълк. д. № 2/2021 г. на ОСГК на ВКС, съобразявайки, че единият от делбените имоти е жилищен и по отношение на него има заявена възлагателна претенция, която е счетена за основателна, е приел, че останалите два имота следва да се поставят в дял на всеки един от другите двама съделители, като вкл. е съобразил и заявеното от касатора предпочитание в негов дял да се постави магазин № 4. Т.е. не се констатира въззивният съд при постановяване на решението си да се е отклонил от задължителната практика на ВКС.

Третият въпрос е за делбата на имот, който наследодателят при откриване на наследството е притежавал в съсобственост с трети лица. По него е дадено разрешение в задължителната съдебна практика – т. 4 от ППВС № 4 от 30.X.1964г., както и в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК /решение № 261 от 10.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 346/2011 г., II г. о., ГК; решение № 133 от 6.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4300/2017 г., I г. о./, където се приема, че когато делбеният имот е съсобствен между съделителите и трето лице, той се изключва от делбената маса, ако преди съставяне на разделителния протокол не се прекрати съсобствеността с това трето лице, съгласно чл. 345 ГПК. Предвид наличието на практика по поставения въпрос, с която въззивният съд се е съобразил, не следва да се допуска касационно обжалване на соченото от касатора основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по четвъртия въпрос, който по съществото си е за актуалността на оценката, по която следва да се извършва делбата, тъй като по него не се констатира наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Според разрешението, дадено в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая касаторът не е обосновал защо смята, че отговорът на поставения въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за прилагане на правото. Относно оценката, по която се извършва делбата, е налице практика на ВКС /решение № 266 от 17.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3333/2014 г., I г. о.; решение № 120 от 11.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2763/2018 г., I г. о. и др./, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или обществените условия, налагащи осъвременяването й.

Петият въпрос, формулиран от касатора, не може да обоснове допускане на касационно обжалване, защото не е правен по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според което допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Така поставеният въпрос не е включен в предмета на спора, с който е бил сезиран въззивният съд и по който се е произнесъл, като наред с това и отговорът му, какъвто и да е той, не би се отразил на крайния изход от спора, т.е. поставеният въпрос не е обуславящ за настоящия спор.

Шестият въпрос също не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, защото и той не е правен такъв с оглед разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а е поставен общотеоретично, без питането да съдържа каквато и да била конкретика и връзка с правния спор, по който е постановено обжалваното въззивно решение.

Не следва да се допуска касационно обжалване и на последното сочено от касатора основание - чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ГПК и ЗС в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Изложените от касатора доводи касаят правилността на вззивното решение, която обаче не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение