Определение № 162 от 30.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 1214/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. М. Т. срещу решение № 208/10.03.2021 г. по в. гр. д. № 2350/2020 г. на Апелативен съд София, в частта, с която е потвърдено решение № 1270/17.02.2020 г. по гр. д. № 9008/2019 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения частичен иск по чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ в размер на 30 000 лв. В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради необоснованост и нарушение на материалния закон – чл. 108, ал. 2, т. 1 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/. В изложението на основания за касационно обжалване се обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формулира се въпрос, който според касатора е включен в предмета на делото и е обусловил мотивите на въззивната инстанция: „Какъв смисъл е вложен в използвания в чл. 108, ал. 2, т. 1 ЗДвП израз „възможно най-близко до лявата граница“ на платното за движение и следва ли съдът да извърши индивидуална преценка на фактите във всеки отделен случай, прилагайки горепосочената разпоредба, която разрешава на пешеходците да се движат „възможно най-близо до лявата граница“ на платното за движение, щом няма тротоар или банкет или е невъзможно те да бъдат използвани?“ Сочи се, че в практиката липсва даден отговор на този въпрос като същевременно той не е изрично законодателно уреден, липсва легална дефиниция. Наред с това, се твърди, че е налице и основание за директен достъп до касация поради очевидната неправилност на въззивното решение, тъй като то е постановено в резултат грубо нарушение на формалната логика. При изложените доводи в касационната жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено като предявеният иск бъде уважен в заявения частичен размер от 30 000 лв. Претендира се присъждане на разноски. От ответника по касация Гаранционен фонд е подаден отговор, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Заявява се становище за липса на основания въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос касае изцяло правилността му, евентуално се претендира оставяне на жалбата без уважение и присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима. Исковото производство е било образувано по предявен от Л. М. Т. иск по чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ за заплащане на обезщетение в размер 40 000 лв., частичен от 80 000 лв., за причинени й от смъртта на А. Г. Т. неимуществени вреди, същата настъпила при реализирано на 17.12.2017 г. около 23:50 ч. ПТП. Първостепенният съд е преценил, че дължимото на ищцата обезщетение възлиза на 120 000 лв., което е намалил поради уважено възражение за съпричиняване в обем 20%. Като е преценил, че извънсъдебно ответникът е изплатил на ищцата сума в размер на 120 000 лв. е отхвърлил предявения от нея иск. Въззивният съд е бил сезиран с жалба от ищцата. В мотивите на атакуваното пред настоящата инстанция съдебно решение съставът на Апелативен съд София е приел, че ответникът Гаранционен фонд извънсъдебно е изплатил на ищцата за причинената на А. Г. Т. смърт обезщетение в размер на 120 000 лв. Кредитирал е приетото и неоспорено от страните заключение на вещото лице, работило по авто-техническата експертиза, че ударът в тялото на пострадалия е настъпил на около метър от края на пътното платно и е бил предотвратим, в случай, че починалият пешеходец е използвал пътния банкет, или се е движел на разстояние 20-40 см от края на платното. Този извод, обоснован от факта, че обичайната широчина на един автомобил е около 1, 80 м., а широчината на пътното платно е около 3 м. Съдът е взел в предвид и дадените от свидетеля Ц. показания, че по време на инцидента банкетът е бил кален и неизползваем. При определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, съставът на Апелативен съд София, зачитайки задължителните постановки на ППВС № 4/1968 г., е преценил, че от първоинстанционния съд е останало неодооценен фактът, че съвместното съжителство между ищцата и А. Т. е било в дух на разбирателство и хармония в продължение на шест години, както и настъпилата драстична промяна в поведението на Л. след смъртта му, тъй като той е бил опора на семейството и се е грижел за него. Съдът е счел, че адекватното обезщетение за причинените морални травми възлиза на 150 000 лв. Апелативен съд София е споделил изводите на Софийски градски съд за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия. Отчел е установените по делото факти, че пешеходецът се е намирал на платното за движение, срещуположно на движението на автомобила, на около метър навътре. Съобразил е правилото на чл. 108, ал. 2 ЗДвП, което гласи, че, когато няма тротоар или банкет, или е невъзможно те да бъдат използвани, пешеходците могат да се движат по платното за движение, противоположно на посоката на движение на пътните превозни средства по възможност най-близо до лявата му граница. Възприел е извода на експерта, че ударът е бил предотвратим, ако А. Т. се е движил на около 20-40 см от края на платното. Поради тези обстоятелства съдът е намалил определеното обезщетение с 20%. Не са налице твърдените от касатора основания за директен и факултативен достъп до касационен контрол на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въззивното решение не се явява очевидно неправилно поради драстично нарушение на правилата на формалната логика, допуснато от съда. Решението е постановено при приложение на чл. 108, ал. 2 ЗДвП и използване на специални знания чрез експертното заключение на вещо лице, което е дало информация за широчината на пътното платно, широчината на автомобила и безопасното разстояние, на което е следвало да се движи пешеходецът, за да бъде избегнат удар. При съпоставяне на тези размери, приетото от съда за безопасно разстояние /40 см от края на платното/ за движение на пешеходците не се явява в разрез с житейската логика. Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос, макар да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и да покрива общия селективен критерий, не може да мотивира извод за позитивна селекция на касационната жалба. Според даденото в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, за да бъде допуснато касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е необходимо не само да липсва практика по приложението на материалноправна или процесуалноправна разпоредба, но и тя да е непълна, неясна или противоречива, или създадената по прилагането й практика да има нужда от осъвременяване, с оглед изменение на законодателството, или обществените отношения. В случая нормата на чл. 108, ал. 2 ЗДвП е от вида относително определени, които дават възможност на съда във всеки отделен случай на правоприлагане да съобразява специфичните за този случай релевантни факти така, че да приложи точно нормата. Не става дума за непълна или неясна норма. В процесната хипотеза съдът е съобразил точно даденото от вещото лице и неоспорено от страните безопасно разстояние от лявата граница на платното, което би позволило разминаване между автомобила и пешеходеца. Несъгласието на касатора с изводите на експерта и то на фаза обжалване пред настоящата инстанция няма как да мотивира извод за селекция на въззивното решение с цел проверка на неговата правилност. При изхода на делото пред настоящата инстанция и направено искане от страна на ответника по касация на основание чл. 81 ГПК на същия следва да бъдат присъдени разноски в размер на 120 лв. – юрисконсултско възнаграждение. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС