Определение № 4159 от 19.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 976/2024 г.

Производство е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от името на М. К. Ж. от [населено място] чрез процесуалния представител адв.А. Т. касационна жалба с вх.№ 47 от 02.01.2024 г. срещу решение № 1226 от 27.11.2023 г., постановено от Окръжен съд Бургас по в.гр.д. № 1646/2023 г. по описа на същия съд, в частта, с която е потвърдено решение № 295 от 28.06.2023 г. на Районен съд – Несебър по гр.д. № 1129/2021 г. за отхвърляне иска на М. Ж. срещу М. А. за установяване право на собственост и предаване владението върху сграда с идентификатор ** по кадастралната карта на [населено място], и в частта за отхвърляне на негаторния иск за осъждане на М. А. да премахне изградената в югозападната част на поземлен имот с идентификатор * постройка.

Касаторът счита, че изводите на въззивния съд за самостоятелен характер на сградата, предмет на ревандикационния иск, са необосновани; сочи, че изводът за противопоставимост на узаконяването на постройката бил незаконосъобразен. Сочи, че съдът не се произнесъл по доводите във въззивната жалба относно характера на процесната сграда като принадлежност към главната вещ – жилищната сграда на ищеца. Счита, че след като постройките са изградени в нарушение на строителните правила, те трябва да бъдат премахнати без нужда от доказване дали създават пречки за ищеца.

В изложението към касационната жалба са формулирани следните процесуално правни въпроси, по които се поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационен контрол:

1. За задължението на въззивния съд да изгради своите изводи въз основа на съвкупна преценка на всестранен анализ на целия събран по делото доказателствен материал и съответно връзките между отделните доказателствени средства като ги съпостави и отчете всички обстоятелства, които са от значение за преценката им, при съобразяване и на всички защитни доводите на страните;

2. За доказателствената сила на отразените в КК и КР на АГКК данни, за вещно правното действие на заснеманията в КК и КР при спор за индивидуализацията и правния статут на сграда;

3. За допустимостта на косвен съдебен контрол за проверка на законосъобразността на административен акт по искане на лице, което не е правоприемник на страна в съответното административно производство.

В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е формулиран материалноравният въпрос за значението на узаконяването и на ползването на една постройка за определяне статута й като самостоятелен обект на собственост.

Касаторът поддържа и наличие на очевидна неправилност като основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Във връзка с оплакванията от произнасянето по негаторния иск са поставени въпросите следва ли ищецът по негаторен иск да доказва в детайли как изграждането на една или друга допълнителна постройка в двора, в който той притежава сградата на основно застрояване, му пречи, при положение, че изграждането на постройката противоречи на градоустройствените правила и предвижданията на ЗРП, съответно на ПУП-ПРЗ; следва ли при предявен негаторен иск за премахване на незаконна постройка, изградена в нарушение на градоустройствените и противопожарни правила, да се прилага чл. 50 от ЗС като се доказва, че тези нарушения създават пречки, по-големи от обикновените; дали създаването на опасност за упражняването на правото на собственост на ищеца по негаторен иск е достатъчно за уважаването на иска или за уважаването е необходимо тази опасност да е вече реализирана.

Твърди се противоречие с ТР № 4 от 06.11.2017 г., постановено по т.д. № 4/2015г. ОСГК на ВКС; Тълкувателно решение № 31/84 г. от 6.11.1985 г. по гр. д. № 10/84 г., ОСГК и Решение № 74/13.06.2011г. по гр.д. № 237/2010г. I г.о. на ВКС; Решение № 40 от 31.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 296/2010 г., I г. о., ГК; Решение № 625 от 3.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1426/2009 г., I г. о., ГК.

Ответникът по касационната жалба я оспорва в писмен отговор.

Третите лица помагачи на ответника Д. П. и Д. П. не изразяват становище.

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

Пренесеният пред въззивния съд спор е по предявени от М. Ж. искове с правно основание чл.108 и чл.109 ЗС. Прието е следното от фактическа страна: Ищецът се легитимира като собственик на сграда с идентификатор ** по кадастралната карта на [населено място], изградена на два етажа в поземлен имот с идентификатор *, със съответните прилежащи части от правото на строеж върху поземления имот, придобито от публична продан, съгласно постановление за възлагане от 31.03.2021 г. Ответникът е придобил по договор за покупко-продажба право на собственост върху поземлен имот с идентификатор * по кадастралната карта на [населено място] и сграда с идентификатор **. Прието е, че не е налице придобивното основание, на което ищецът претендира да е собственик на сграда 2. Намерено е за недоказано твърдението на ищеца за несамостоятелен характер на сградата и принадлежност към притежаваната от него сграда 1. Констатирано е, че сграда 2 е самостоятелна, изградена за задоволяване на жилищни нужди и никога не се е ползвала като обслужваща сграда 1. Посочено е, че тя е изградена от собственика на земята Х. С. и е придобита от него на основание чл.92 ЗС; впоследствие чрез транслативна сделка собствеността е преминала към Т. С., за чието ипотечно задължение е продадена на публична продан и придобита от В. А., а след други две сделки е придобита от ответника. При тези мотиви въззивната инстанция е потвърдила първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от настоящия касатор ревандикационен иск за сграда 2.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за осъждане на ответника да премахне изградената в югозападната част на поземлен имот с идентификатор *** второстепенна постройка, въззивният съд е приел, че не е установено по какъв начин наличието на тази постройка пречи на ищеца да упражнява правата си върху притежаваната от него сграда.

Касационната жалба касае само постройката в югозападната част на поземления имот, както и произнасянето по ревандикационния иск. В останалата част въззивното решение не е предмет на касационно обжалване.

С оглед изложените решаващи мотиви поставените от касатора въпроси не обосновават допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първият процесуално-правен въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие, а не противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС. Доказателствата и установените чрез тях обстоятелства са обсъдени задълбочено в тяхната съвкупност, преценено е тяхното значение за доводите на страните и относимостта им към формирания спор. Обстоятелствата, които според касатора не са обсъдени: липсата на предвидено строително петно за сграда 2 и невъзможност за узаконяването й като сграда на основното застрояване; констатирано незаконно строителство и пр. не се отразяват на извода на съда, че сграда 2 не представлява спомагателна, обслужваща сграда като напр. навес, барака, ограда и др. без самостоятелни функции, а предназначена предимно да обслужва сграда 1, предмет на публичната продан, от която ищецът черпи права.

Според чл. 98 ЗС принадлежността следва главната вещ, ако не е постановено или уговорено друго. Затова когато от придобивното основание следва нещо различно от горното правило, то не може да бъде приложено. В хипотеза, при която в дворно място има построена двуетажна жилищна сграда и друга сграда, използвана и узаконена като жилищна, представляваща допълващо застрояване, и собствеността върху първата се придобие на публична продан, заедно с правото на строеж върху мястото, но без в постановлението за възлагане да е посочена втората сграда, е налице "друго" по смисъла на чл. 98 ЗС, което изключва прилагането на това правило по отношение на втората сграда. Както е прието в мотивите към Тълкувателно решение № 5/15 от 18.05.2017 г. по т.д. № 5/2015 г на ОСГК на ВКС, купувачът на публичната продан придобива всички права, които е имал длъжникът върху имота, предмет на публичната продан, но не и тези негови самостоятелни вещни права, които не са били предмет на изрично уреденото в закона производство на принудително изпълнение върху недвижим имот. Именно тяхната обособеност като самостоятелни права изключва приложението на разпоредбата на чл. 98 ЗС по отношение на тях при проведена публична продан върху имота. Въззивният съд е приел, че процесната сграда 2 е със самостоятелен статут, защото може да се използва независимо от сграда 1. Като установи, че изводите на въззивния съд са направени при съобразяване на всички относими обстоятелства, касационната инстанция намира, че не е налице основание за допускане до касация по поставения първи въпрос.

Следващите два въпроса също не удовлетворяват общата предпоставка за селектиране на решението, тъй като нито отразяването на един обект в кадастралната карта, нито неговото узаконяване са обусловили изводите за самостоятелния характер на сграда 2.

Въпросът за значението на узаконяването на постройката за определяне статута й като самостоятелен обект на собственост не е разрешен от въззивния съд и няма значението на правен въпрос по смисъла на т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Заедно с това по въпроса е налице практика на ВКС, с която е установено правното разрешение по прилагания въпрос. В решение № 233 от 27.11.2012 г. по гр.д. № 195/2012 г. на ІІ г.о. на ВКС е прието, че незаконно изграден обект може да бъде прехвърлен чрез разпоредителна сделка. Въпросът за самостоятелния характер на един обект е фактически и се преценява с оглед конкретните обстоятелства от значение за самостоятелното му съществуване и ползване.

Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване поради очевидна неправилност. Изводът на въззивния съд за самостоятелен статут на сграда 2 не е изведен от факта, че същата е предмет на прехвърлителни сделки; този факт е посочен само в подкрепа на направения въз основа на всички доказателства извод. Отделно от това – въпросът за валидността на прехвърлителните сделки не е бил поставян по делото.

От мотивите на въззивното решение не се установява порок, който да следва без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и на събраните доказателства и тяхното съдържание. В съответствие с изискванията на процесуалния закон въззивният съд е изложил мотиви за правното значение и последици на фактите и обстоятелствата, които е приел за установени, подвел е тези факти към приложимите действащи към момента на осъществяването на фактите материалноправни норми при правилна правна квалификация и в смисъл, съответстващ на вложения от законодателя и възприет от съдебната практика. Отказ от прилагане на императивна правна норма също не се установява, като изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика.

Не е налице основание за допускане до касационно обжалване и по формулираните от касатора въпроси, касаещи отхвърлянето на негаторния иск. Несъответствието на постройките с градоустройствените правила и предвижданията на ЗРП, респективно ПУП-ПРЗ не е самостоятелно основание за тяхното премахване. Съгласно тълкуването на закона, направено с ТР № 4 от 06.11.2017 г. по т.д. № 4/2015г. ОСГК на ВКС, за уважаването на негаторния иск във всички случаи е необходимо ищецът да докаже не само че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие /действие или бездействие/, но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените /чл.50 ЗС/. Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. Разрешението, дадено от въззивния съд по поставените въпроси е в съответсвие със задължителната практика на ВКС, цитирана и от касатора.

Въпросът за създаване на опасност и условието за нейното реализиране не е обсъждан от въззивния съд. По делото няма данни постройката в югозападната част на имота да се използва по начин, създаващ опасност.

Въпросът дали въззивният съд е длъжен да извърши конкретна преценка с оглед твърденията на ищеца и събраните доказателства относно това дали неоснователните действия на ответника създават пречки за упражняване правото на собственост на ищеца, е разрешен от въззивния съд в съответствие, а не в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС. Въззивният съд е обсъдил обстоятелствата, относими към твърденията на ищеца, за начина, по който сградите на ответника пречат да упражнява пълноценно правото си на собственост и е достигнал до извод, че наличието на процесната сграда в югозападната част не е пречка за упражняване правото на собственост на ищеца върху сграда 1. По тази причина е отхвърлил негаторния иск.

Цитираната от касатора практика се отнася за случаи на предявен от собственика на земята иск за премахване на постройки, изградени от други лица. В случая при придобиване на сграда на публична продан ищецът няма права върху земята и е длъжен да търпи ограниченията, които са съществували към момента на проданта.

В обобщение, липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение