Определение № 801 от 19.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2811/2024 г.

Производство по чл. 288 и по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. Касационното производство е образувано по касационна жалба на ответника по делото „А1 България“ ЕАД, подадена чрез процесуалния му пълномощник юрк. Я. З. срещу решение № 111/01.02.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 1664/2023 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено в обжалваната част първоинстанционното решение № 1883/11.04.2023 г. по гр. дело № 307/2022 г. на Софийски градски съд (СГС), дружеството-касатор е осъдено да заплати на всеки един от ищците по делото Е. И. С., С. Ц. С. и И. Е. С. сумите от по 21 116.67 лв., на основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД, представляващи наемна цена по договор за наем от 04.08.2010 г. за периода 01.01.2019 г. - януари 2022 г., ведно със законната лихва от 12.01.2022 г. до изплащането; в тежест на касатора са възложени и разноски по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-жалбоподател, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните материалноправни въпроси: 1) когато е налице договорна уговорка, че наемната цена се променя автоматично, в зависимост от избрания от страните критерий, например – в зависимост от изменението на средния индекс на определени цени за тримесечие по данни на ЦСУ, тогава не е необходимо постигане на ново съгласие от страните при всяко изменение на тези обстоятелства; 2) когато страните изменят член от договор, който член се състои от няколко алинеи, а в новата редакция е посочено, че се изменя само въпросният член, който се състои от една единствена алинея и тя не е посочена изрично като първа такава, следва ли да се приеме, че страните изменят само едната алинея на члена, като останалите алинеи в старата редакция остават в сила, или се променя цялата разпоредба единствено и само с новото съдържание; и 3) когато страните уговарят насрещни престации с размер, определяем от индекс на държавен орган (минималната работна заплата – МРЗ), необходимо ли е размерът да се посочва с цифрово изражение (сума) и да се анексира договора при всяка промяна на индекса или тази промяна става автоматично. По отношение на първия въпрос касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че решението на въззивния съд по този въпрос било в противоречие с решение № 1380/26.09.1997 г. по гр. дело № 2048/1996 г. на V-то гр. отд. на ВКС. По отношение на останалите два правни въпроса жалбоподателят сочи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа същите да са от значение за точното прилагане на закона. Навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като сочи очевидна неправилност на въззивното решение и поддържа съображения, че то било явно необосновано, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В тази връзка се твърди, че мотивите на въззивния съд съдържали вътрешно противоречие – от една страна той приел, че според договорките в процесния договор, наемодателят се задължава да изпраща на наемателя искане за актуализиране на наемната цена, а от друга страна – въпреки, че по делото нямало твърдения и доказателства да е отправяно такова искане за актуализация и за спазване на такава процедура, съдът приел, че този фактически състав бил изпълнен и че актуализацията на наемната цена е настъпила автоматично и се дължи актуализираната наемна цена. В тази връзка се поддържа и че въззивният съд осъдил ответното дружество-касатор да заплати актуализираната наемна цена, без да била налице валидна клауза за актуализация, тъй като същата била отменена с анекса от 26.01.2015 г. към процесния договор за наем. Насрещната страна – ищците С., чрез процесуалния си пълномощник адв. И. М., в отговора на касационната жалба излагат доводи, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и съображения за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел, че по делото не се спори по установената фактическа обстановка, а именно: През 2010 г. е сключен договор между ищците като наемодатели и ответника като наемател на имот на ищците. Според първоначалния чл. 5 от договора, наемът е в размер на седем МРЗ, която към датата на сключването е 240 лв., или месечен наем от 1 680 лв. В чл. 5, ал. 2 от договора е уговорено наемната цена да се актуализира при промяна в размера на МРЗ след сключването му, като наемодателят се задължава да изпраща на наемателя искане за актуализиране на наемната цена. През 2015 г. страните са сключили анекс, с който чл. 5 от договора се изменя по следния начин: „Наемателят се задължава да заплаща месечна наемна цена в размер на седем минимални работни заплати или общо сума в размер на 2 520 лв., като размерът на МРЗ в страната към момента на сключването на анекса е 360 лв.“ От правна страна въззивният съд е приел, че по делото се спори, дали при това изменение, алинея 2 на чл. 5 от договора е „мълчаливо отменена“ или продължава да действа. САС е изложил съображения, че законът задължава страните и съда винаги да тълкуват договорите съобразно посочените в чл. 20 от ЗЗД критерии, като тълкуването може да се осъществи не само въз основа на самия договор, но и с оглед обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключване на договора. Съдът е приел, че в конкретния случай анексът е сключен по искане на наемодателя-ищец Е. С. за актуализиране на наемната цена – в изпълнение на чл. 5, ал. 2 от договора. Счел е и че няма никакво основание да се приеме, че при сключването на анекса наемодателите са се съгласили актуализирането на наемната цена да не се прилага повече. В тази връзка апелативният съд е намерил за несъстоятелно твърдението на ответника за „мълчалива отмяна“ на втората алинея на чл. 5, като е приел, че същата само пояснява правилото на първата алинея, достатъчно ясно сочещо на съгласие наемната цена да е съизмерима със седем МРЗ, а посочената както в договора сума 1 680 лв., така и сумата 2 520 лв. в анекса, само уточнява актуалния размер към момента на сключване, който е функция на размера на МРЗ към този момент. Съдът е приел също, че несъмнено, и при сключване на договора от 2010 г., и при подписване на анекса през 2015 г., съгласието е било за размер на наемна цена, формирана като седемкратния размер на МРЗ, което е променлива величина и отразява промяната в икономическата обстановка и инфлацията. Апелативният съд е намерил за неоснователно оплакването във въззивната жалба, като отново е изтъкнал, че наемната цена е уговорена не като фиксирана стойност, а като променяща се величина и това ясно е записано, и в договора, и в анекса, а посочените конкретни стойности сочат размера към момента на подписването на документите. В заключение въззивният съд е намерил предявените искове за основателни, както и че правилно ответникът (сега касатор) е осъден от първостепенния съд да заплати на ищците разликата в наемната цена, формирана от увеличените размери на МРЗ за процесния период. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно решение. Първият и третият въпрос в изложението към касационната жалба са некоректно формулирани от страна на жалбоподателя, тъй като изхождат единствено от касационните му оплаквания за необоснованост поради твърдяното от него вътрешно противоречие в мотивите на въззивния съд и за допуснато нарушение на материалния закон, а не от действително направените от съда фактически констатации и правни изводи. При извършеното тълкуване съгласно чл. 20 от ЗЗД на процесната договорна уговорка, апелативният съд е достигнал до несъмнения извод, че както първоначалната редакция на чл. 5, ал. 1 от договора, така и новата редакция – чл. 5, приет с анекса, несъмнено и достатъчно ясно сочат на съгласието на страните (действителната им воля), че наемната цена не е фиксирана стойност, а е съизмерима със седем МРЗ, която е променяща се величина, отразяваща промяната в икономическата обстановка и инфлацията. При извеждането на тези решаващи съображения за автоматично настъпващата актуализация на уговорената наемна цена, въззивният съд не е обсъждал и не е достигал до извод дали е необходимо или не да се постига ново съгласие между страните и да се анексира договора при всяка промяна на индекса (на МРЗ), каквато е постановката на първия въпрос и на част от третия въпрос, нито е достигал до извод дали е необходимо или не размерът на наемната цена да се посочва и в цифрово изражение (номинална сума), каквато е постановката на другата част от третия въпрос, а е обсъждал и е тълкувал наличните – вписаните от страните договорни клаузи, като е достигнал до извода, че както алинея 2 на чл. 5 от първоначалната редакция на договора, така и посочените номинални суми в първоначалната и в новата редакция на чл. 5 единствено поясняват, достатъчно ясната и без тях основна договорна уговорка за съизмеряване на наемната цена със седем МРЗ. С така изложените съображения апелативният съд не е давал разрешение на първия и третия материалноправни въпроси, поставени от касатора, респ. – същите не са от обуславящо значение за правните изводи в обжалваното въззивно решение и са без значение за крайния изход на материалноправния спор по делото, поради което не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Независимо от това следва да се посочи и че извършеното от въззивния съд тълкуване по реда на чл. 20 от ЗЗД на процесната договорна клауза за наемната цена, не е в противоречие, а напротив – в съответствие е с приетото в посоченото от касатора решение № 1380/26.09.1997 г. по гр. дело № 2048/1996 г. на V-то гр. отд. на ВКС, поради което жалбоподателят неоснователно се позовава и на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Вторият материалноправен въпрос, поставен в изложението към касационната жалба, е от обуславящо значение за правните изводи на въззивния съд и за изхода на спора по делото, поради което удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. По отношение на този въпрос обаче не е налице соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Жалбоподателят по никакъв начин не е аргументирал в изложението си наличието на тази допълнителна предпоставка, а именно – не е изложил никакви доводи относно това, изведеният от него правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В тази връзка касаторът е цитирал т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, но именно от дадените с нея задължителни указания по тълкуването и приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК следва, че за да допусне ВКС касационно обжалване в тази хипотеза, касаторът следва да изложи убедителни съображения за наличието на същата, като съгласно диспозитивното начало в гражданското съдопроизводство липсата на такава аргументация от страна на касационния жалбоподател, не може да бъде попълвана от съда. Независимо от това, настоящият съдебен състав намира за нужно да посочи, че поставеният в случая втори материалноправен въпрос в изложението не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и на т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като на този правен въпрос не може да бъде даден еднозначен отговор, който да е общоважим във всички случаи на изменение на договорна клауза съгласно постановката на въпроса. Във всеки отделен случай отговорът на въпроса ще зависи от тълкуването и анализа на конкретното съдържание на първоначалната и на новата редакция на договорната разпоредба, както и на всички останали конкретни обстоятелства, релевантни съгласно чл. 20 от ЗЗД за установяване на действителната обща воля на страните и на действителния смисъл на договорната уговорка между тях, както е процедирал и въззивния съд в настоящия случай, за да приеме за неоснователни доводите на ответното дружество-касатор за „мълчалива отмяна“ на втората алинея на чл. 5 от процесния договор за наем с новата редакция на същия чл. 5, възприета от страните с подписания от тях анекс. От гореизложеното следва, че не е налице и сочената от жалбоподателя очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Това основание за допускане на касационно обжалване съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни и ясни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, нито е налице твърдяното от жалбоподателя вътрешно противоречие в мотивите, за да се приеме явна необоснованост, респ. – очевидна неправилност на съдебния акт. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 2 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и основания по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, няма основание да се присъждат разноски за касационното производство в полза на касатора-ответник, каквито той претендира. Ищците не претендират присъждане на сторени от тях разноски за настоящата инстанция. Не следва да се определя и присъжда, и претендираното от процесуалния пълномощник на ищците адв. И. М., адвокатско възнаграждение – в хипотезата по чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 3 от ЗАдв, тъй като по делото не са представени никакви доказателства (напр. договор за правна защита и съдействие), пълномощникът-адвокат да е оказал безплатно правна помощ на ищците в производството пред касационната инстанция. С определение № 4116/18.09.2024 г., постановено по частно гр. дело № 2810/2024 г. по описа на ВКС, IV-то гр. отд., това частно гражданско дело е присъединено към настоящото гр. дело № 2811/2024 г. по описа на ВКС, IV-то гр. отд. – за общото им разглеждане в едно производство под номера на последното дело и за постановяване на общ съдебен акт по тях. По този начин предмет на разглеждане по настоящото гр. дело № 2811/2024 г. е и частната жалба по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК, подадена от адв. И. М. Г., в качеството му на процесуален пълномощник на ищците Е. С., С. С. и И. С., срещу определение № 1241/21.05.2024 г., постановено по същото въззивно гр. дело № 1664/2023 г. на САС, с което е оставена без уважение молбата на адв. И. М. за изменение по реда на чл. 248 от ГПК на въззивното решение № 111/01.02.2024 г. в частта му за разноските, а именно – за увеличаване на присъденото му за въззивното производство адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, от сумата 2 000 лв. на сумата 6 901.50 лв. Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на въззивно обжалване пред ВКС определение на апелативния съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Поддържа се, че неправилно апелативният съд е определил адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв – под минималния размер по Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, както и че при определяне на размера неправилно е взел предвид договореното между ищците и пълномощника им адвокатско възнаграждение от 2 800 лв. за първоинстанционното производство. Ответникът „А1 България“ ЕАД в отговора си на частната жалба излага съображения за неоснователност на същата, като се позовава на решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, съгласно което съдът не е длъжен да приложи Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС и установения с нея минимален праг. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: Определеното от САС на адв. М. възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв в размер 2 000 лв. за оказаната безплатно правна помощ на тримата ищци във въззивното производство, е съобразено с действителната фактическа и правна сложност на последното и с обема на положения от адвоката-пълномощник труд за осъществената защита в него. Въззивното производство не се отличава със значителна фактическа и правна сложност – спорът между страните по него е единствено по тълкуването на процесната договорна клауза за размера на наемната цена, респ. – относно приложението на материалния закон – чл. 20 и чл. 232, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД; във въззивната инстанция не са искани и събирани доказателства; проведено е едно открито съдебно заседание, в което адв. М. се е явил, като не е пледирал, а е представил подробни писмени бележки, а преди това и лаконичен отговор на въззивната жалба, с което е осъществил общата защита на тримата ищци пред САС. Тези обстоятелства (с изключение на отговора на жалбата) са взети предвид и са обсъдени, и от апелативния съд в мотивите към обжалваното определение. Неоснователно е оплакването в частната жалба, че неправилно САС е взел предвид, и договореното между ищците и пълномощника им адвокатско възнаграждение от 2 800 лв. за първоинстанционното производство по делото. Като е приел, че определеният от него размер от 2 000 лв. на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв е съобразен както с извършената от адвоката работа във въззивното производство, така и с размера на договореното за пълномощника възнаграждение за първата инстанция, апелативният съд правилно е използвал още един, допълнителен критерий – паричната оценка на самите страни по договора за правна защита и съдействие за стойността на адвокатската защита, осъществена в първоинстанционното производство, чиято фактическа и правна сложност е по-голяма от тази на въззивното производство, като съотношението между тях съответства на съотношението между договореното и заплатено от ищците адвокатско възнаграждение за първата инстанция, и размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, определено и присъдено от САС с въззивното решение. Неоснователно е и оплакването в частната жалба, че апелативният съд неправилно определил това адвокатско възнаграждение под минималния размер по Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС. Съгласно отговора по преюдициално запитване, даден с решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, на което основателно се позовава ответникът (чл. 633 от ГПК), при определяне размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, съдът не е обвързан от минималните размери, установени с Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, респ. – от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, което препраща към наредбата. Размерът на възнаграждението следва да бъде определен от съда при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа – аргумент от чл. 78, ал. 5 от ГПК, което е сторено и в настоящия случай. При извършената служебна проверка съдът намира, че обжалваното определение № 1241/21.05.2024 г. е валидно и процесуално допустимо, а по гореизложените съображения същото е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение