Определение № 4468 от 08.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 440/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 10354 от 18.12.2023г. на А. З. П., подадена чрез адв. М.И., против решение № 495 от 09.10.2023г., постановено по въззивно гр.дело № 311/2023г. на Софийския окръжен съд. С обжалваното решение е потвърдено решение № 13 от 24.01.2023г. по гр.дело № 387/2021г. на РС-Сливница за отхвърляне на иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД, предявен от касатора против А. А. П., за разваляне на договор от 16.12.1997г. за доброволна делба на наследствен съсобствен недвижим имот, вписан в Службата по вписванията-Сливница на 16.12.1997г., сключен между М. А. П., А. А. П. и З. А. П., поради виновно неизпълнение на договора от страна на съделителя А. П.. В касационната жалба се поддържа неправилност на решението, поради допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът преповтаря оплакванията в касационната си жалба за липса на мотиви и необоснованост на съдебния акт и навежда доводи за наличие на основания за допускането му до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, по следния въпрос, за който твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС-решение № 228/ 01.10.2014г. по гр.д.№ 1060/2014г. на І ГО, решение №15/30.01.2015г. по гр.д.№4606/2014г. на ІV ГО и решение по гр.д.№2623/2013г. на ІV ГО: Длъжен ли е въззивният съд в мотивите към решението си да разгледа всички наведени от жалбоподателя доводи, аргументи и възражения и ако ги намери за неоснователни да обоснове защо ги отхвърля и съответно ако съдът не е сторил това, дали решението е постановено при допуснати процесулни нарушения. Счита, че е налице и основанието по чл. 280, ал.2 ГПК, тъй като необосновано, с оглед правилата на формалната логика, въззивният съд е приел, че не е налице виновно неизпълнение от страна на ответницата спрямо ищеца. Ответникът по касационната жалба А. А. П., чрез адв. Р. Г., в писмен отговор изразява становище за отсъствие на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за платено адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Ищецът А. П. е предявил против А. П. иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД-за разваляне на договор за доброволна делба от 16.12.1997г., сключен между М. А. П., А. А. П. и З. А. П.-наследодател на А. П., поради виновно неизпълнение на договора от страна на ответницата, като съделител. Твърди, че П. не изпълнила съществена част от задължението си да прехвърли на съдоговорителя З. П. собствеността върху таванските помещения, така както е уговорено и не предприела действия и не търсила съдействие за обособяване на таванския етаж като самостоятелен обект по надлежния административноправен ред, чрез изготвянето и одобряването на инвестиционен проект. Ответницата е предявила насрещен иск, с който моли съда при условие, че уважи иска на ищеца да бъде признато за установено по отношение на него, че тя е собственик на целия втори етаж от къщата със застроена площ 76 кв.м, заедно с малкия килер и малката стая до гаража, съответните идеални части от сградата, заедно с 1/2 ид.части от наследствената 1/2 ид.част от дворното място, в което се намират сградите, цялото с площ * кв.м, находящи се в УПИ *-*, кв.* по плана на [населено място]. От фактическа страна въззивният съд е установил следното: ищецът А. П. е син на З. А. П., починал на 17.09.2014г.; ответницата А. П. е сестра на З. П. и дъщеря на А. К. П. (починал на 11.10.1993г.) и М. А. П. (починала на 28.09.2011г.); след смъртта на А. П., съпругата му М. П. и двете им деца – З. П. и А. П. сключили договор за доброволна делба на 16.12.1997г. на втория етаж от двуетажната масивна жилищна сграда и тавански помещения със застроена площ * кв.м, гараж с площ * кв.м и 1/2 ид.ч. от дворно място цялото с площ * кв.м, представляващ парцел *-* в кв.* по плана на Б.. От представените писмени доказателства съдът установил и, че първият етаж на сградата и 1/2 ид.ч. от дворното място били собственост на Г. Е. К., който учредил на наследодателя А. П. право на строеж на втори етаж и таван върху дворното място, 1/2 ид.ч. от което наследодателят закупил от ОНС на 02.09.1976г. В договора за доброволна делба страните уговорили, че З. П. получава в дял таванските помещения, големия килер, ведно със съответната част от общите части на сградата, целия гараж с площ * кв.м и голямата стая към гаража, ведно с 1/2 идеална част от наследствената 1/2 идеална част от дворното място при реално ползване в предния край откъм улицата; ответницата А. П. получава в дял целия втори етаж заедно с малкия килер и малката стая до гаража, съответните идеални части от общите части на сградата и 1/2 ид.ч. от наследствената 1/2 ид.ч. от дворното място, а М. П. получава в дял пожизнено право на ползване върху целия имот. Съдът е обсъдил твърдението на ищеца, че до смъртта си баща му живял в таванския етаж, където имало кухня, баня, тоалетна и спалня и показанията на св. А. според които ищецът бил в чужбина, не разполагал с ключ и неговата леля (ответницата) отказала да му предаде ключа за таванските помещения. Това го мотивирало да предяви срещу нея ревандикационен иск, който с решение № 176/18.12.2018г. по гр.д.№ 307/2016г. на РС-Сливница бил уважен, но с решение от 14.1.2019г. по в.гр.д.№ 236/2019г. състав на Софийския окръжен съд отменил първоинстанционното решение в тази част и отхвърлил иска по чл. 108 ЗС. От правна страна въззивният съд изцяло е споделил мотивите на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска. Приел е, че отредените в дял на наследодателя на ищеца тавански помещения са по начало обща част, но предназначението им може да бъде променено по общо съгласие на всички собственици на сградата, съгласно ТР № 34/15.08.1983г. по гр.д. №11/1983г. на ОСГК на ВС при условие, че бъде изработен инвестиционен проект за обекта по чл.202 на ЗУТ. Посочил е, че в случая такъв проект липсва, поради което сделката, според въззивния съд, е с недовършен фактически състав и няма вещен ефект спрямо съделителя, получил в дял таванския етаж. Не са налице пречки да се инициира процедурата, обуславящи основание за разваляне на договора, съгласно разясненията на ТР № 3/2014г. на ОСГС на ВКС - предметът на сделката да стане невъзможен след нейното сключване. Въззивният съд е допълнил, че в периода между сключване на договора и смъртта на съделителката М. П., и в последствие до смъртта З. П.-наследодател на ищеца, е било възможно да се инициира административна процедура; самият ищец не твърди да са съществували пречки по времето, през което неговият баща е обитавал процесните помещения. Предвид това е обосновал извод, че не може да се приеме, че е налице виновно неизпълнение по договора за делба от страна на съделителката А. П.. С тези мотиви е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл. 87, ал.3 ЗЗД. Върховният касационен съд, състав на IV ГО, намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Формулираният в изложението процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички наведени от въззивника доводи, аргументи и възражения е принципно значим за всяко дело, но по отношение на него не е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Отговор на въпроса е даден по задължителен за съдилищата начин в т. 2 от ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК, в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК, както и в трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 12, чл. 235, ал.2 ГПК, чл. 236, ал. 2 и чл. 269, изр. 2 ГПК, включително и в цитираните от касатора съдебни решения. В съдебната практика е прието, че въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации в рамките на въведените във въззивната жалба оплаквания, като за да признае или отрече претендираните от страните права, следва да обсъди и анализира в мотивите на решението си доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои от тях намира за установени и кои намира за недоказани и защо; да обсъди всички процесуални искания на страните, основаващи се на тези факти, както и доводите, които имат значение за решаването на делото в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. В случая въззивният съд в съответствие с посочената задължителна практика е определил предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване; обсъдил е всички относими доказателства, доводи и възражения на страните; извършил е преценка на правнорелевнтните факти, от които произтича спорното право и е обсъдил доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Във връзка със спорния въпрос, пренесен и във въззивното производство - дали подлежи на разваляне процесният договор за доброволна делба, поради виновно неизпълнение на задълженията по него на съделителката-ответник (неизготвянето на инвестиционен проект), е съобразил съдържанието на договора, поведението на страните по него и след съвкупен анализ на ангажираните доказателства, съобразявайки и разясненията, дадени в ТР № 34/15.VIII.1983г. по гр. д. № 11/1983г. на ОСГК на ВС и в ТР № 3/28.06.2017г. по тълк. дело № 3/2014г. на ОСГК на ВКС е достигнал до извода за липса на виновно неизпълнение от страна на ответницата на процесния договор. Несъгласието на касатора с анализа и оценката на събраните доказателствени средства, респ. с крайния решаващ извод на съда за неоснователност на иска, съставляват доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение и за необоснованост на съдебния акт, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК и които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Не е налице и поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания акт не се установява той да е постановен при допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика или при превратно прилагане на закона. В обобщение касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Софийския окръжен съд не следва да се допуска. При този изход на делото касационният жалбоподател следва да бъде осъден да плати на ответницата в касационното производство сторените разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер 1 500 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение