Определение № 60 от 16.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3836/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Правна фирма „О'Р. С. Р. ЛЛП“ срещу решение № 562 /05.03.2020 г. по въззивно гр.д. № 1080 /2019 г. на Софийски Апелативен съд, с което е отменено решение от 23.10.2018 г. по гр.д. № 11793 /2016 г. на Софийски градски съд и вместо това е постановено друго, с което са отхвърлени исковете на правна фирма „О'Р. С. Р. ЛЛП“ срещу Държавата, участваща в производството чрез процесуалния си субституент Народно събрание и срещу Фонда за гарантиране на влоговете в банките за солидарно заплащане на сумата 123 734 лева, представляваща обезщетение за търпени вреди и сумата 16 585 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за период от 09.07.2014 г. до 02.11.2015 г. и ищецът е осъден да заплати на ответниците разноски по делото. Образувано е и по касационна жалба № 72298 /07.08.2020 г. (озаглавена частна жалба и идентична с жалба №72360 /10.08.2020 г.) на Правна фирма “О' Р. С. Р. ЛЛП” срещу решение № 1448 /03.07.2020 г. по въззивно гр.д. № 1080 /2019 г. на Софийски Апелативен съд, с което е оставена без уважение молба с правно основание чл.250 ГПК за допълване на решение № 526 от 05.03.2020 г., по гр.д. № 1080 /2019 г. по същото дело. Насрещните страни Народното събрание на Р. България, Държавата, представлявана от Министъра на финансите и Фондът за гарантиране на влоговете в банките, оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Държавата, представлявана от Министъра на финансите и Фондът за гарантиране на влоговете в банките оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на допълнителното решение. Жалбите са допустими, тъй като с първата е обжалвано решение по въззивно дело, постановено по искове с цена над установения в чл.280,ал.3 ГПК минимум за касационно обжалване, а с втората е обжалвано допълнително решение по въззивното дело, постановено в производство по чл.250 ГПК по искане за допълване на въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване. За да постанови обжалваното въззивно решение, въззивният съд е приел следното: Предявените искове са с правно основание чл.4,§ 3 ДЕС вр. чл.7 КРБ вр. чл.49 ЗЗД. Ищецът претендира заплащане на обезщетение от Държавата за претърпени вреди от ненадлежно транспониране на разпоредба от правото на ЕО поради неоснователния отказ на Фонда за гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ), основан на чл.4,ал.3 от ЗГВБ (отм.), да му изплати сумата по банкова сметка по чл.39 ЗА в „Корпоративна и търговска банка“ АД (КТБ АД) след поставянето и под особен надзор от БНБ, въпреки, че изискването за степен на информираност е било удовлетворено. Твърди, че е нарушена клаузата на чл.8,ал.3 на Директива 94/19/ЕО. Ищецът твърди, че в приетия след Директива 94/19/ЕО чл.4,ал.3 от ЗГВБ (в сила от 1998 г. отм. 2015 г.) е въведено допълнително изискване извън допустимите, което е довело до неправомерно изключване на ищеца от схемата на гарантиране на депозитите. Въззивният съд е приел, че предпоставките за уважаване на иска са: нарушение на норма на общностното право, която има директен ефект (директивите нямат такъв, но могат добият такъв, ако не са транспонирани в срок, или транспонирането им е неправилно); нарушението да е съществено (явно и значително да са нарушени границите на предоставените на държавата-членка свобода на преценка); вреда и причинна връзка. Въззивният съд е приел, че се твърди противоречие между чл.8,§3 от Директивата и чл.4,ал.3 ЗГВБ (отм.). след сравняване на правилата въззивният съд е приел, че транспонирането на директивата във вътрешното законодателство е извършено надлежно и че в никакъв случай не може да се приеме, че при транспонирането е допуснато съществено нарушение. Правилото на чл.8 от Директивата въвежда ясно изискването, че за да получи плащане по гарантиран депозит, лице, което има абсолютно право върху сумите, трябва да бъде надлежно идентифицирано. Ищецът, който не е посочен на банката като титуляр по депозита, нито като правоимащо лице, не е представил информация в определения срок, нито е предприел защита на правата си по предвидения в Наредба № 23 ред. Нещо повече и понастоящем ищецът не е доказал титулярството си върху гарантирания влог. Договор е сключен между адв. З. Т., процесуален представител на ищеца, и КТБ АД на основание чл.39 от ЗА за откриване на клиентска сметка. Като правоимащо лице по сметката е посочена адв. Г. К. във връзка с арбитражно дело, което е приела да води от името на адв. З. Т.. Изменения в този договор са могли да бъдат извършени само въз основа на писмено споразумение между адв. З. Т. и КТБ АД. Адв. З. Т. и адв. К. са постигнали съглашение, че адв. К. ще бъде заместена в задълженията си от ищеца, това съглашение не се ползва с достоверна дата, с това съглашение титулярството в сметката (на адв. К.) не е променено. Установен бенефициер е тя, но правото и не може да се реализира, тъй като тя е получила плащане на гарантирания си депозит по друга сметка. Така съдът е обосновал извода си, че не е установено неправилно приложение на общностното право и не се установява ищецът изобщо да е легитимиран като лице титуляр на сметка с гарантиран депозит. От което следва извод за неоснователност на исковете му срещу всеки един от двата ответника. За да постанови обжалваното решение по чл.250 ГПК въззивният съд е приел следното: Липсва основание за допълване на постановеното по делото въззивно съдебно решение, доколкото наведените от жалбоподателя твърдения се отнасят до неправилност на същото, а не до липсва формирана воля на съда относно част от спорното право. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение: В изложението си за допускане на касационно обжалване по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, както и в касационната си жалба жалбоподателят навежда доводи за неправилност на въззивното решение (по чл.281 ГПК) и за основателността на предявените искове, тълкува различни правни норми от ДЕС, ДФЕС и Директива 94/19/ЕО, сочи практика на Съда на Европейския съюз и заключения на генералния адвокат по различни дела, но не извежда правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и приетото с т.1 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС и не обосновава наличието на допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по тях. Твърди, че решението е очевидно неправилно. Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, правните въпроси се свеждат до това дали е извършено надлежно транспониране на конкретна правна норма от правото на ЕС, дали при транспонирането е допуснато съществено нарушение и дали ищецът е бил надлежно идентифициран като бенефициер по влога, за да има право да получи плащане на сумата по влога. Такива въпроси не са изведени и по отношение на тях не са обосновани допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1,т.2 и / или т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поради което настоящият състав приема, че не са налице основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Жалбоподателят твърди наличие и на основанието за допускане на касационен контрол по чл.280,ал.2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Това е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него), без преценка на събраните по делото доказателства и на процесуалните действия на съда и страните, каквато не може да бъде извършвана в производство по чл.288 ГПК, каквото е настоящото. В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Поради което настоящият състав приема, че не са налице основания по чл.280,ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване на допълнителното решение, постановено в производство по чл.250 ГПК: В представеното изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят не посочва правно основание по смисъла на чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК за допускане до касационно обжалване. Изложени са единствено твърдения за неправилност на съдебното решение, които не могат да бъдат проверявани в производството по чл.288 ГПК, в което се извършва единствено преценка за наличието на предпоставките за допускане до касационно обжалване. Поради което следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. По разноските: С оглед изхода от спора жалбоподателят няма право на разноски. Искането на Народното събрание за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78,ал.8 ГПК и чл.25 НЗПП е основателно за сумата 150 лева. Искането на Фонда за гарантиране на влоговете в банките за присъждане на разноски за процесуално представителство в размер на 5 203.20 лева съгласно представения списък на разноски е основателно и доказано с представените договор, фактура, преводно нареждане и извлечение по сметка, в които е отразено уговарянето и заплащането на сумата. Министърът на финансите не претендира разноски и такива не следва да му бъдат присъждани. Воден от изложеното съдът