Определение № 2915 от 26.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1997/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „ЕОС Матрикс“ ЕАД (универсален правоприемник на „ЕОС Матрикс“ ЕООД) срещу определение № 426 от 09.07.2026 г. по в. ч. гр. д. № 203/2026 г. на Ямболски окръжен съд, потвърждаващо определение № 707 от 16.04.2026 г. по гр. д. № 2808/2025 г. на Ямболски районен съд, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК на дружеството за изменение на постановеното по същото дело решение № 74 от 18.02.2026 г. в частта за разноските, с което „ЕОС Матрикс“ ЕООД е осъдено да заплати на ищеца А. Й. Н. направените по делото разноски в размер на сумата 926.80 евро, включваща: 313.25 евро – държавна такса и 613.55 евро – адвокатско възнаграждение. Частният касатор моли за отмяна на въззивното определение като неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Излага подробни съображения в подкрепа на поддържаната и в предходните инстанции своя теза, че в случая са осъществени и двете предпоставки, визирани в чл. 78, ал. 2 ГПК, за освобождаването му от отговорността за разноски. Оспорва извода на съда, че е дал повод за завеждане на делото, като твърди, че, като кредитор, недвусмислено е показал бездействие и дезинтересиране от процесните вземания. Изтъква, че макар да е подал молба за конституирането си като взискател по изпълнителното дело срещу ищеца и за насрочване на опис на негови движими вещи, в действителност реални изпълнителни действия не са били извършени, тъй като не е заплатил дължимата държавна такса, а след перемиране на делото – не е предприемал никакви други принудителни действия за удовлетворяване на процесните вземания. Поддържа становище, че наличието на изпълнителен титул, който е във владение на кредитора, не е достатъчно, за да се отрече приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК при продължаващо негово бездействие. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на присъдените на ищеца разноски с твърдението, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност и че е приключило в едно съдебно заседание след направеното признание на иска. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Длъжен ли съдът да съобрази всички релевирани факти от значение за спорното право в исковия процес и да мотивира кои от тях не възприема и по каква причина; 2. Достатъчно ли е наличието на изпълнителен лист, за да бъде даден повод от кредитор за предявяване на иск от длъжника по чл. 439, ал. 1 ГПК; 3. При направено своевременно възражение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, достатъчно ли е съдът да съобрази само материалния интерес и посочените минимални размери на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1 от 09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа; 4. Следва ли да бъде извършена преценка за прекомерност на адвокатския хонорар при своевременно направено възражение за наличие на такава по отношение на присъдения адвокатски хонорар, като се съобрази в тази връзка практиката на СЕС; 5. Какъв следва да е критерият за разумност и пропорционалност на разноските, респ. на адвокатското възнаграждение, подлежащо на определяне от съда; 6. Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните“. По отношение на първите два въпроса касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване съответно на: решение № 154 от 24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г. на ВКС, IV г. о (по първия въпрос) и определение № 744 от 18.04.2023 г. по ч. гр. д. № 1170/2023 г. на ВКС, III г. о., определение № 193 от 13.02.2023 г. по ч. гр. д. № 477/2023 г. на ВКС, IV г. о., определение № 1266 от 25.04.2025г. по ч. т. д. № 332/2025 г. на ВКС, I т. о. и решение № 83 от 23.05.2018 г. по гр. д. № 3448/2017 г. на ВКС, III г. о. (по втория въпрос). За всички останали въпроси твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на СЕС, обективирана в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. и формираната въз основа на него казуална практика на ВКС. Заявено е и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното определение. Ответникът по частната касационна жалба – А. Й. Н. от [населено място] – не заявява становище по същата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, след преценка на данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че в случая не е налице едната от двете кумулативни предпоставки по чл. 78, ал. 2 ГПК за освобождаване на ответника от заплащането на разноски, а именно – ответникът да не е станал повод за завеждане на делото. Отсъствието на посочената предпоставка е аргументирал с това, че: Към датата на завеждане на исковете по чл. 439 ГПК, предмет на настоящото производство, все още е било висящо изп. д. № 178/2012 г. по описа на ЧСИ И. Х., образувано срещу ищеца за събиране на вземанията на „ОББ“ АД по процесния изпълнителен лист, като взискател по което изп. дело, с оглед изричната му молба след извършената в негова полза цесия на вземанията, е конституирано „ЕОС Матрикс“ ЕООД; В депозираната от това дружество молба е заявено и искане за предприемане на конкретни принудителни действия – извършване на опис върху движими вещи на длъжника, т. е. налице е активно поведение на ответника като взискател. Като допълнителен аргумент решаващият състав е посочил фактът, че след прекратяване на изпълнителното дело поради настъпила перемпция (с постановление № 1516 от 15.01.2026 г.) изпълнителният лист за процесните суми не е върнат на длъжника, а е останал у взискателя, което му осигурява възможността отново да поиска предприемане на изпълнителни действия за удовлетворяване на вземанията си. В тази връзка се е позовал на мотивите по т. 3 от Тълкувателно решение № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС и на постановеното по реда на чл. 274, ал.3 ГПК определение № 2637 от 15.05.2024 г. по ч. гр. д. № 759/2024 г. на ВКС, IV г. о. Допълнително, въззивният съд е отчел и обстоятелството, че изпълнителното дело е прекратено след като исковото производство по чл. 439 ГПК вече е било образувано, както и това, че прекратяването на изпълнителното дело е извършено след заявено от самия длъжник възражение за перемирането му в имейл до ЧСИ от 18.12.2025 г., а не по инициатива на взискателя. С оглед на това, е формиран извод, че не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК за освобождаване на ответника от отговорността за разноски. Като неоснователно въззивната инстанция е преценила и евентуалното искане във въззивната жалба за допълнително намаляване на възнаграждението, присъдено на процесуалния представител на ищеца в исковото производство. Приел е, че същото правилно е намалено от районния съд под предвидения ориентировъчен минимум по Наредба № 1 от 09.07.2004 г., като е съобразен обемът на извършената от процесуалния пълномощник на ищеца правна работа. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените от частния касатор въпроси не отговарят на общото изискване да са от значение за изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 от Тълкувателно дело № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите по т. 1 и т. 2 от изложението, касаещи приложимостта на чл. 78, ал. 2 ГПК, не кореспондират с мотивите на обжалваното определение. Неоснователно е твърдението, съдържащо се в тези въпроси, че съдът не е съобразил „всички релевирани факти от значение за спорното право“, сочещи на пасивно поведение на кредитора, а се е ограничил само до наличието на изпълнителен лист. Точно обратното – решаващият състав е аргументирал извода си за активно поведение на ответното дружество за удовлетворяване на процесните свои вземания, като е посочил конкретните му действия в рамките на висящия към датата на образуване на исковото производство изпълнителен процес, които обективират това негово поведение, а не се е „ограничил само до наличието на изпълнителен лист“. Следователно, не е налице отклонение от формираната по реда на чл. 290 ГПК последователна практика на касационната инстанция относно задълженията на въззивния съд да вземе предвид всички релевантни за спорното право факти и да се произнесе по всички заявени от страните доводи и възражения. Освен липса на общата предпоставка, по отношение на втория въпрос е недоказано и заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочените в негова подкрепа три определения не представляват практика на ВКС (с тях не е допуснато касационно обжалване), а постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение се явява ирелевантна практика, доколкото касае въпрос, съвсем различен от поставения – налице ли е правен интерес от предявяване на иск по чл. 439 ГПК, когато кредиторът признава факта, че погасителната давност за претендираното вземане е изтекла. За пълнота на изложението, обаче, следва да се посочи, че по поставения от частния касатор втори въпрос, свързан с приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК в хипотезата на предявен иск по чл. 439 ГПК и наличен изпълнителен лист у кредитора, въззивното определение е постановено изцяло в съответствие с актуалната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК (напр. определение № 2367 от 15.05.2024 г. по ч. гр. д. № 759/2024 г. на IV г. о., определение № 2807 от 08.10.2025г. по ч. т. д. № 1477/2024 г. на ІІ т. о., определение № 1220 от 05.12.2023 г. по ч. т. д. № 1809/2023 г. на ІІ т. о. и др.), съобразно която, при предявен от длъжника отрицателен установителен иск за недължимост на вземането поради изтекла погасителна давност, разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК е неприложима при наличие на изпълнителен титул в полза на ответника, дори и когато въз основа на този титул няма образувано изпълнително производство. Предпоставките за допускане на касационното обжалване не са налице и по въпросите, касаещи възражението за прекомерност на присъдените на ищеца разноски. И тези въпроси не кореспондират с мотивите на обжалваното определение и поради това не могат да бъдат преценени като обуславящи за изхода на делото. В явно противоречие с изложените от въззивния съд съображения е твърдението на частния касатор, че при произнасяне по това възражение съдът е извършил преценка за прекомерност на адвокатското възнаграждение единствено с оглед предвидените минимални размери в Наредба № 1 от 09 юли 2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа. Видно от мотивите на акта, решаващият състав е споделил извода на първата инстанция, че платеното от ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. е прекомерно с оглед обема на извършената от адвоката работа и поради това правилно е намалено наполовина, под установения в Наредбата минимум, което е в съответствие с практиката на СЕС – решение от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22. На последно място, въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационен контрол и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е аргументирано с оплакването в частната касационна жалба за неправилност на извода на въззивния съд за наличие на предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК за освобождаване на ответника от отговорността за разноски по делото, т. е. твърди се неправилност, която обаче не покрива изведените в практиката критерии за „очевидност“. Неоснователен е също доводът на частния касатор за противоречие между мотивите и диспозитива на обжалвания акт. Такова противоречие не е налице. В мотивите на определението не е посочено, че частната жалба „е основателна“, както твърди страната. Точно обратното – на стр. 4, абз. 2 е посочено ясно и недвусмислено, че: „Окръжен съд – Ямбол намира, че частната жалба, разгледана по същество, е неоснователна “. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав