Определение № 184 от 17.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4675/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез адвокат И. Ю., против определение № 11521 от 23.07.2024 г. по в. ч. гр. д. № 6128/2024 г. на Софийски градски съд, ЧЖ-III-Б състав. С него съдът е оставил без уважение частната му жалба срещу определение № 45610 от 20.12.2023 г. по гр. д. № 50329/2022 г. на СРС, ГО, 51 състав, с което е било допълнено, на основание чл. 248, ал. 1 ГПК, определение № 31124 от 05.09.2023 г. по същото дело в частта за разноските, като ищецът Е. М. е бил осъден да заплати на ответника Върховен касационен съд на Република България сумата от 100 лева- разноски по чл.78, ал.8 от ГПК за осъществено процесуално представителство по делото от съдебен помощник. Жалбоподателят твърди, че определението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според него разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК е неприложима, тъй като ответникът е бил представляван от съдебен помощник, а не от юрисконсулт, и той няма право да иска изменение в частта за разноските, тъй като не е представил списък по чл. 80 ГПК. Отделно твърди, че разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ не предвижда присъждането на разноски в полза на ответника при прекратяване на делото, а само при отхвърляне на иска. Затова иска отмяна на обжалваното определение. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към частната касационна жалба жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност. В законоустановения срок по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответната страна по частната жалба- Върховен касационен съд на Република България. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на четвърто г. о., след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното: Частната касационна жалба е подадена в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана стран - с правен интерес да обжалва въззивното определение, поради което същата е процесуално допустима. Производството, по което е било образувано гр. д. № 50329/2022 г. на СРС, 51 с-в, е започнало по предявен от Е. М. против Върховен касационен съд на Република България (ВКС) иск за осъждане на ответника да му заплати сумата от 20 000 лева- обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, вследствие незаконосъобразно бездействие на ответника да изпрати по компетентност на Главния прокурор на РБ искане за възобновяване на КНОХД № 1018/2019 г. на ВКС, обективирано в жалба № 6463/2020 г., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането. Първоинстанционният съд е провел размяна на книжата. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ВКС, чрез упълномощен процесуален представител по чл. 32, т. 3 ГПК- съдебен помощник, в който ответникът е изложил становище за нередовност на исковата молба, за недопустимост на производството предвид наличието на друго висящо дело между същите страни, на същото основание и за същото искане, както и за неоснователност на предявения иск. Взел е становище по доказателствените искания на ищеца и е представил писмени доказателства. В отговора ответникът е направил искане съдът да присъди, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, в негова полза разноски за юрисконсултско възнаграждение, в определен по чл. 37 ЗПрП размер. След извършена от първоинстанционния съд служебна проверка, с определение № 31124 от 05.09.2023 г. по гр. д. № 50329/2022 г. на СРС, 51 състав, производството по делото е било прекратено, на основание чл. 126, ал. 1 ГПК, поради наличието на пълен субективен и обективен идентитет с по-рано заведеното и висящо гр. дело № 50327/2022 г. по описа на СРС, ГО, 42-ри състав. По молба на ответника ВКС, подадена в законоустановения срок, с определение № 45610 от 20.12.2023 г. по гр. д. № 50329/2022 г. СРС, 51 с-в е допълнил, на основание чл. 248, ал. 1 ГПК, прекратителното определение в частта за разноските, като е осъдил ищеца Е. М. да заплати на ответника ВКС сумата от 100 лева- разноски по чл. 78, ал. 8 ГПК за осъщественото процесуално представителство и защита по делото от съдебен помощник. Срещу така постановеното определение е постъпила частна жалба от Е. М., която е била оставена без уважение с обжалваното в настоящото производство определение на СГС. За да постанови този резултат, въззивният съд, след преценка на обстоятелствата по делото, е споделил извода на извода на първоинстанционния съд за дължимост, при прекратяване на делото, на разноски за юрисконсултско възнаграждение в полза на ответника, представляван от съдебен помощник. СГС е изложил мотиви, че ответникът е заявил своевременно- с отговора на исковата молба, искането си за присъждане на разноски по чл. 78, ал. 8 ГПК и такива, с оглед изхода на делото, му се дължат на основание чл. 78, ал. 4 ГПК. СГС е намерил за неоснователни оплакванията на частния жалбоподател за недължимост на разноски в полза на ответника. Посочил е, че дори да се приеме, че предявеният иск попада в приложното поле на ЗОДОВ, а не на ЗЗД, ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото поради неговата недопустимост отново съгласно общото правило на чл. 78, ал. 4 ГПК и по аргумент от чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ, като страната предизвикала неоснователно правния спор дължи на насрещната страна направените разноски. Относно възражението, че ответникът не е представил списък по чл. 80 ГПК, СГС е посочил, че когато с акта по чл. 81 ГПК съдът е пропуснал да се произнесе по исканията на страните за присъждане на разноски, списъкът по чл. 80 ГПК не е условие за допустимост на искането за допълването му в частта за разноските, като се е позовал на т. 8 от ТР № 6/2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. За неоснователен е намерил и довода, изведен от обстоятелството, че ответникът е бил представляван от съдебен помощник, а не от юрисконсулт, тъй като съдебният помощник е служител на ответника с юридическо образование, който има същия правен статут в процеса като юрисконсулта и попада в приложното поле на чл. 32, т. 3 ГПК, като правно значение за присъждането на разноските по чл. 78, ал. 8 ГПК има не наименованието на длъжността, а фактът, че процесуалното представителство е било осъществено от лице по чл. 32, т. 3 ГПК. И тъй като в случая ответникът е бил представляван от служител с юридическо образование, надлежно упълномощен, в съответствие с изискването по чл. 32, т. 3 ГПК, с оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, на ответника се дължат разноските по чл. 78, ал. 8 ГПК. Като е намерил, че определеното и присъдено възнаграждение на процесуалния представител на ответника в минималния размер по чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, приложима съгласно препращащата норма на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. с чл. 37, ал. 1 от ЗПП, съответства на извършената от него работа по делото- подаден отговор на исковата молба, съдът е достигнал до извод, че първоинстанционното определение е законосъобразно и следва да бъде потвърдено, а частната жалба срещу него да се остави без уважение. Съгласно на чл. 274, ал. 3 от ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд, когато са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване пред Върховния касационен съд е допустимо само по отношение на съдебни актове, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: 1. решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал. 2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 касационно обжалване се допуска при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на съдебния акт. При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира, че няма вероятност определението да е нищожно, тъй като е постановено от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмен вид, подписано е и е разбираемо. Същото не е и вероятно недопустимо- постановено е по редовна частна жалба и при липса на процесуални пречки за разглеждането ѝ. Не е налице и поддържаната от частния жалбоподател очевидна неправилност на въззивното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилен по смисъла на посочената разпоредба е съдебен акт, засегнат от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагането на закон във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушаването на основополагащи принципи на съдопроизводството или формирането на изводи по спора, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наведените от частния жалбоподател във връзка с това основание съображения не обосновават наличието на порок, който да може да се квалифицира като такъв по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а са относими към преценката за неправилност на въззивния акт. Съставът на Върховния касационен съд и сам служебно не установи наличие на това основание. Изразеното несъгласие на частния жалбоподател-ищец с правните изводи на въззивния съд за дължимост на възложените в негова тежест разноски с оглед прекратяване на делото по предявения от него иск, не може да обоснове основание за допустимост на обжалването. Тъй като жалбоподателят не твърди да са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, обжалването не може да се допусне и на някое от тези основания. За пълнота на изложението следва да се посочи, че произнасянето на въззивния съд в обжалвания съдебен акт е изцяло съобразено с практиката на Върховния касационен съд, която приема, че на ответник по иска по ЗОДОВ се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение при прекратяване на делото поради недопустимост на иска при съответно приложение на чл. 78, ал. 4 ГПК, вр. § 1 ПЗР на ЗОДОВ (определение № 905 от 28.04.2023 г. по ч. гр. д. № 1132/2023 г. на IV г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, в което е даден положителен отговор по този въпрос, както и последващите определение №2975 от 11.10.2023 г. по ч. гр. д. № 3032/2023 г. на IV г. о., определение № 3515 от 14.11.2023 г. по ч. гр. д. № 4285/2023 г. на IV г. о. и определение № 4503 от 09.10.2024 г. по ч. гр. д. № 3593/2024 г. на IV г. о., с които касационното обжалване не е било допуснато). Той разполага с възможността да претендира такова, в размер, определен по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПрП, и в случаите, когато е бил представляван от съдебен помощник- негов служител с юридическо образование и правоспособност, надлежно упълномощен въз основа на редовно пълномощно (определение № 510/26.10.2017 г. по ч.гр.д. № 2346/2017 г., IV г.о., определение № 78/16.04.2020 г. по гр. д. № 16/2020 г., IV г.о., решение № 163/24.06.2020 г. по гр.д. № 924/2019 г., ІV г.о.). Що се отнася до липсата на списък по чл. 80 ГПК, това не е основание да се откаже допълване на акта в частта за разноските, в хипотезата, при която съдът не се е произнесъл по искането за разноски, както е в случая, а единствено влече недопустимост на искането за изменението им, след като съдът ги е определил (в този смисъл т. 8 и 9 от ТР № 6/2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, на което въззивният съд се е позовал). Ето защо определение № 11521 от 23.07.2024 г. по в. ч. гр. д. № 6128/2024 г. на Софийски градски съд, ЧЖ-III-Б състав не следва да се допуска до касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о.,: