Определение № 1316 от 19.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2143/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на В. К. М. и Д. Е. М., чрез пълномощника им адв. М. Д., срещу решение № 97 от 2.02.2024 год. по въззивно гр. д. № 2360/2023 год. на Варненския окръжен съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение е постановено друго, с което са отхвърлени предявените от касаторите срещу Д. Д. Д., П. В. П. и Л. Й. М. искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено по отношение на тях, че ищците са собственици на реална част с площ от 361 кв. м. от имот с идентификатор * по кадастралната карта на [населено място], заключена между точките А, В, С и Д и защрихована с червен цвят на скицата на л. 181 от делото, целият с площ от 2002 кв. м., находящ се в [населено място],[жк], с. о. „М. р., Б. ч. и Д.“, с трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - ниско застрояване /до 10 м./, при посочените граници, на основание придобивна давност в периода от 1994 г. до 2022 г. лично и чрез присъединяване владението на праводателите, както и са отхвърлени предявените от касаторите искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено по отношение на Община Варна, П. В. П., Л. Й. М. и Д. Д. Д., че ищците В. К. М. и Д. Е. М. са собственици на реална част с площ от 106 кв. м. от имот с идентификатор * по кадастралната карта на [населено място], заключена между точките A, D, E и F на скицата на вещото лице на л. 181 от делото, целият с площ от 768 кв. м., находящ се в [населено място],[жк], с. о. „М. р., Б. ч. и Д.“, с трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - за второстепенна улица, при описани граници на целия имот, на основание придобивна давност в периода от 1994 г. до 2022 г. лично и чрез присъединяване владението на праводателите.

Касаторите поддържат становище за неправилност на въззивното решение поради наличие на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Считат за неправилен извода на съда относно липсата на поддържаното от ищците придобивно основание давностно владение върху спорните имоти, като съдът не бил съобразил местонахождението им по ОУП на Варна, обосноваващо приложението на чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗУТ относно изискванията за минимална площ и лице на парцел, във вр. с чл. 200, ал. 1 ЗУТ. Молят за отмяна на въззивното решение и постановяване на друго по същество на спора, с което исковете им бъдат уважени и им се присъдят направените разноски.

В приложеното към жалбата изложение касаторите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са формулирани материалноправни въпроси, по които произнасянето е в противоречие на сочената практика на ВКС и същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. В хипотезата на придобиване по давност на реална част от поземлен имот в урбанизирана територия, за която е приет ОУП на гр. Варна/и в чийто граници се включва селищното образувание, в което попадат процесните поземлени имоти/ кои са приложимите минимални размери по чл. 19, ал. 1 ЗУТ-тези за градовете по т. 1 или за селищните образувания по т. 2; като се сочи противоречие с решение № 52/10.05.2019 г. по гр. д. № 2217/2018 г., решение № 14/13.09.2022 г. по гр. д. № 1600/2021 г. и решение № 195/30.06.2014 г. по гр. д. № 1279/2013 г., всички на ВКС, второ г. о.;

2. В хипотезата на придобиване по давност на реална част от поземлен имот в урбанизирана територия, относно процесните реални части, които се владеят от ищците, не следва ли да се приеме общата площ - 467 кв. м., която отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 200, ал. 1 ЗУТ.

С поставените въпроси в изложението е обосновано и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по изложените съображения.

Ответниците по жалбата Д. Д. Д., П. В. П. и Л. Й. М., чрез адв. Т. Н.-С. оспорват наличието на основания за допускане на касационното обжалване, респ. оспорват жалбата като неоснователна по изложените в представения писмен отговор съображения. Претендират присъждане на разноски.

Община Варна не е взела становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, в настоящия състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима като редовна и подадена от процесуално легитимирани страни, в срок и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. По релевираните в нея съображения за допускането й до касационно обжалване, настоящият състав на ВКС приема следното:

Въззивният съд се е произнесъл по предявени от ищците М. положителни установителни искове за собственост на спорните реални части от поземлени имоти. В исковата молба същите са поддържали, че по договор за дарение от 2017 год. ищецът В. М. е придобил собствеността на имот с площ 601 кв. м., с идентификатор *** по КККР на [населено място], ведно с изградената в него жилищна сграда. Проследявайки историята на възстановяване на имота със заповед по пар. 4к ПЗР на ЗСПЗЗ в полза на праводателя въз основа на влязъл в сила ПНИ на с. о. „М. р*, б. ч. и д.“ /от 29.06.2017 год./, снабдяването преди това с констативен нот. акт № 105/1994 год. и последваща разпоредителна сделка между наследници /нот. акт № 98/2006 год./, твърденията на ищците са за придобивно основание по параграф 4а ПЗР на ЗСПЗЗ в полза на наследодателя на праводателя на ищеца М., в полза на който е било предоставено право на ползване върху имот с площ 1 067 кв. м, представляващ имот *. Същият е упражнявал фактическа власт върху целия имот, считано от 1994 год., когато се е снабдил с констативен нотариален акт, която продължила да се осъществява и впоследствие от наследниците му, респ. от ищците. На основание придобивна давност последните претендират да са собственици на целия имот.

С решение № 610 от 11.05.1999 г. на Поземлена комисия – Варна е признато правото на собственост на наследниците на Д. М. върху нива от 9 дка в терен по пар. 4, имот № * по кадастрален план от 1956 г. По силата на заповед от 03.02.2011 г. по пар. 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, въз основа на влезлия в сила план на новообразуваните имоти на с. о. „М. р., Б. ч. и Д.“ от 2008 г., е наредено на наследниците на Д. М. да бъде възстановено правото на собственост по реда на пар. 4б, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ върху поземлен имот *** по ПНИ с площ 2 002 кв. м.

Видно от заключението на съдебно-техническата експертиза – реституираният на ответниците имот е имот № * по кадастрален план от 1956 г., съвпадащ с имот № * по плана на старите имотни граници, съставен като помощен за изготвянето на ПНИ. Реституираният имот е в територия по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, като в границите му попада и имот № * по ПНИ с площ 600 кв. м.; новообразуван имот № * по ПНИ, записан на общината – за второстепенна [улица] по ПНИ /скица № 1/. В границите на имот № * по помощния кадастрален план от 1999 г. /скица № 2/, с площ 1075 кв. м., попадат части от други имоти: 108 кв. м. от имот № * /улица/ и 366 кв. м. от имот № *. Имот № * по помощния кадастрален план от 1999 г. се стопанисва в този обем от ищците, като е ограден от всички страни. На място имотите съществуват така, както са отразени в помощния кадастрален план /според обясненията на експерта в съдебно заседание, както и свидетелските показания/.

Като основа на комбинирана скица № 5 към експертизата е представена цифрова извадка от ПНИ от 2008 г. на с. о. „М. р., Б. ч. и Д.“. Всички новообразувани имоти в обхвата на скицата са очертани и надписани с червен цвят /№ *, № * и № */. Новообразуван имот № * е с площ 600 кв. м. по цифрови данни. Новообразуван имот № * представлява второстепенна улица, предвидена с цел осигуряване достъп на новообразуваните имоти северно от него. Индивидуализира се със следните основни данни: идентификатор ***, площ – 768 кв. м., начин на трайно ползване – за второстепенна улица, при граници: имоти с номера *, *, *, *, *, *, *, * /улица/ и *. На място не е реализирана улица.

През 2012 г. е приет план за улична регулация за с. о. „М. р., Б. ч. и Д.“. Въззивният съд е приел, че именно с този план е предвидено провеждане на частична улична регулация в кв. 52, включваща изграждането на улици северно и южно от имот № * /с розов цвят на скица № 8/, в т. ч. и имот № * по ПНИ с предназначение второстепенна улица.

В обжалваното решение е прието, че процесните реални части попадат в два самостоятелни имота по ПНИ, като са изложени съображения, че ищците, а преди това и техните праводатели, действително са упражнявали фактическа власт върху процесните реални части като част от стопанисвания от тях имот по помощния план от 1999 г. Придобивна давност е могла да започне да тече от 2008 г., когато имотите са индивидуализирани с плана на новообразуваните имоти. За да отрече осъществяването на фактическия състав на придобивната давност, на която се позовават ищците, въззивният съд излага съображения по приложимостта на разпоредбата на чл. 200, ал. 1 ЗУТ, която предвижда, че реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ. Изискуемата според чл. 19, ал. 1, т. 2 ЗУТ минимална площ на поземлен имот в селищно образувание е 500 кв. м. и лице най-малко 16 м. Всяка от двете процесни реални части, които се владеят от ищците, а и двете общо, нямат посочените минимални характеристики. Не е приложима и разпоредбата на чл. 200, ал. 2, във вр. с чл. 17 ЗУТ. Изискването на закона е да има придаваеми части при условията на чл. 17 ЗУТ към имота на лицето, което се позовава на придобивна давност, а не да е налице фактическо присъединяване на част от съседен имот, какъвто е настоящият случай. При липса на доказателства за присъединяване по силата на първоначална регулация на неурегулирани имоти на процесните две реални части от имотите на ответниците към този на ищците, хипотезата на чл. 200, ал. 2, във вр. с чл. 17 ЗУТ е неприложима. Същото може да се осъществи само по реда на чл. 15 ЗУТ – по общата воля на собствениците на съседни имоти, каквато хипотеза не е налице. В този смисъл е цитираната от съда съдебна практика.

Обобщени, поставените въпроси се свеждат до приложението на нормите на чл. 200, ал. 1 и чл. 19 ЗУТ, въз основа на които са направени обуславящите изводи в обжалваното въззивно решение. Произнасянето по тях не противоречи на сочената от касаторите в изложението им съдебна практика:

В решение № 195/30.06.2014 г. по гр. д. № 1279/2013 г. на ВКС, второ г. о. е прието, че съгласно нормите на чл. 200, ал. 1 ЗУТ реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19. Според ал. 2 на чл. 200 ЗУТ правилото на ал. 1 не се прилага в случаите, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17, а оставащата част отговаря на изискванията на чл. 19 или се присъединява към съседен имот. Посочено е, че законодателят придава значението на годен обект на право на собственост на реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания, които отговарят на изискванията за минимални размери по чл. 19 и не попадат сред изключенията, предвидени в ал. 2 на чл. 200 ЗУТ. Освен това с посочените разпоредби законодателят придава и правно значение на владението, осъществено по отношение на реално определени части от поземлени имоти. Именно в такъв смисъл са и мотивите на обжалваното въззивно решение, в което е изследвано изискването на чл. 19, ал. 1, т. 2 ЗУТ, тъй като имотите попадат в селищно образувание.

Не се разкрива противоречие и с решение № 52/10.05.2019 г. по гр. д. № 2217/2018 г. и решение № 14/13.09.2022 г. по гр. д. № 1600/2021 г. на ВКС, второ г. о., на което се е позовал и въззивният съд при формиране на правните си изводи. В същите е посочено, че определеният в чл. 200 ЗУТ пространствен обхват на въведените с нормата изисквания за минимални размери е за имоти в границите на населените места, т.е. за урбанизираните територии. Легалното определение за територия на населено място се съдържа в § 5, т. 6 ДР ЗУТ – селищна територия, обхваната от границите му (строителните му граници), определени с устройствен план, без да се включва землището. Урбанизирана територия са и селищните образувания, чиято дефиниция е в чл. 3, ал. 4 ЗАТУРБ и чл. 22, ал. 1 ЗАТУРБ. Щом поземлен имот попада в границите на общ устройствен план на населеното място, то се касае до имот в урбанизирана територия, спрямо който намира приложение чл. 200 ЗУТ, като е без значение дали имотът е урегулиран и с подробен устройствен план и дали е променено предназначението му от земеделски по реда на ЗОЗЗ.

В цитираните във втория съдебен акт решение № 102/30.05.2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г. на ВКС, първо г. о. и решение № 67/16.06.2017 г. по гр. д. № 3533/2016 г. на ВКС, второ г. о., е посочено, че предвиденото в чл. 200, ал. 2 ЗУТ изключение намира приложение само в хипотеза на присъединяване към съседен имот по реда на чл. 17 ЗУТ при първоначално урегулиране на територията, но не и при „фактическо присъединяване”. Присъединяване на реална част от урегулиран поземлен имот към съседен имот, ако тази част не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ, може да се извърши само по реда на чл. 15 ЗУТ – по общата воля на собствениците на съседните имоти. Изводите в обжалваното въззивно решение напълно съответстват на възприетото в трайната съдебна практика.

С оглед тези съображения не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 ГПК - при служебна проверка за наличието им, такива не се констатират. Неправилните съображения относно реалната част с площ 106 кв. м. от имот на общината, отреден за улица по ПНИ, който е първи за територията на селищното образувание, с отчуждително действие от влизането му в сила, не може да обоснове извод за наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като няма обуславящо значение за горните изводи за неоснователност на тезата за придобивна давност. Доводите на касаторите за приложение на чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗУТ по същността си представляват оплакване за неправилност на изводите, но не и правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В заключение следва извод за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, с оглед на който извод касаторите следва да заплатят на ответниците – физически лица направените разноски в размер на 1 800 лв. за платено адвокатско възнаграждение.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.