Определение № 662 от 06.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2224/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. В. Д., чрез назначения й от съда особен представител, против Решение № 606 от 04.06.2025 г. по в. гр. д. № 2546/2024 г. на Окръжен съд - Варна, с което след частична отмяна и потвърждаване на Решение № 2679 от 12.07.2024 г. по гр. д. № 5743/2023 г. на Районен съд - Варна, като краен резултат настоящата жалбоподателка е осъдена на основание чл.79 ЗЗД, вр. с чл.9, ал.1 ЗПК и чл.86 ЗЗД да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД сумите от 14 905,65 лв. - главница, 3 493, 98 лв. - договорни лихви за периода от 25.03.2018 г. до 27. 09.2022 г., 1 869, 40 лв. - наказателни лихви за периода от 14.05.2020 г. до 27. 09.2022 г., дължими по сключен между страните договор за банков кредит № 027LD-R-001516 от 29.01.2018 г., ведно с лихва за забава върху неплатената главница, считано от датата на подаване на исковата молба - 28.09.2022 г. до окончателното плащане, както и сторените разноски по делото в размер на 3 595,38 лв.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е недопустимо, а по същество - неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че са налице допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол, както и самостоятелните основания по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. Формулирани са следните правни въпроси, които според касатора са обусловили правните изводи на въззивната инстанция и покриват сочените допълнителни предпоставки за допускане на въззивния акт до касационно обжалване:

1. „Длъжен ли е съдът да следи служебно за международната компетентност по правния спор ?“;

2. „Следва ли съдът да се произнесе с определение по чл. 28, ал. 2 КМПЧП и същото да влезе в законна сила преди да разглежда делото по същество и да постановява съдебно решение по него ?“;

3. „Има ли задължение въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията им, а също да обсъди възраженията им и доводите за събиране на доказателства ?“;

4. „Длъжен ли е въззивният съд да следи служебно за допустимостта на предявения иск ?“;

5. „Има ли въззивният съд задължение да основе крайните си изводи и решението си на всички събрани по делото доказателства ?“;

6. „Редовно ли е връчването на уведомление от банката-кредитор за предсрочна изискуемост чрез особения представител на ответника, назначен от съда с правомощия за процесуално представителство по делото ?“.

По първите пет поставени от касатора правни въпроси се твърди, че е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, обоснована с аргумента за противоречие между изводите на въззивния съд и практиката на касационната инстанция, намерила израз в: по въпроси № 1 и № 2 - Решение № 426 от 21.11.2011 г. по гр.д. № 74/2011г. на ВКС, I г.о.; по въпрос № 3 – задължителните разрешения дадени с т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и на решения по: т. д. № 1106/2010 г. на II т. о.; т. д. № 866/2012 г. на I т.о. и т.д. № 1826/2016г. на I т.о.; по въпрос № 4 – решения по: гр.д. № 479/2011г., гр.д. № 5826/2015 г. на II г.о. и гр. д. № 980/2019г. на II г.о.; по въпрос № 5 – решения по: гр.д. № 4744/2008г. и гр. д. № 112/2016 г. на IV г. о.; по въпрос № 6 се сочи, че отговорът по него е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК е обосновано със становището, че въззивният съд едва с решението си по съществото на спора е приел, че е международно компетентен да се произнесе по предявените искови претенции, вместо да разгледа този въпрос и да се произнесе с определение по реда на чл.28 КМЧП, като по този начин е лишил касационния жалбоподател от възможността да повдигне спора за международната компетентност пред въззивната инстанция преди произнасянето по съществото на правния спор. По претендираното самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК се твърди, че въззивният съд не е съобразил направеното уточнение от вещото лице по допуснатата допълнителна СТЕ в проведеното на 26.03.2025г. открито съдебно заседание по делото, че има допусната техническа грешка в заключението, което според касатора е довело до постановяването на очевидно неправилно решение.

Ответникът – „Първа инвестиционна банка“ АД, в законоустановения срок по чл.287, ал.1 ГПК не представя отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да достигне до обжалвания резултат, след собствен анализ на събраните по делото доказателства Окръжен съд – Варна е установил, че предявените от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу М. В. Д. претенции с правно основание чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ, вр. чл.79, ал.1 и чл.86 ЗЗД се основават на сключен между страните договор за банков кредит № 027LD-R-001516 от 29.01.2018 г., подписан при общите условия на банката ищец, които са неразделна част от него. От събраните по делото данни при връчване на преписа от исковата молба съдът е установил, че към момента на предявяване на исковете заемополучателят - ответник е имал постоянен адрес в [населено място] и настоящ адрес в Република Гърция (без вписани данни за точен адрес). По спорния във въззивното производство въпрос за правораздавателната компетентност на първоинстанционния съд, Окръжен съд - Варна е отчел клаузата на 15.5. от Общите условия на „Първа инвестиционна банка“ АД, за които ответникът като заемополучател е бил надлежно и своевременно информиран при сключването на договора за кредит. Съгласно посочената клауза, компетентен да разгледа и да се произнесе по споровете, произтичащи и отнасящи се до правата и задълженията на страните по спорното заемно правоотношение, е българският съд, чиято родова и местна подсъдност се определя от националния ГПК. Това договорно съгласие, според въззивния съд, се ползва с релевантността на пророгация на компетентността по смисъла на чл.25 от Регламент (ЕС) 1215/2012, според която разпоредба изборът на компетентния съд да разгледа спорове, основани и произтичащи от тяхното правоотношение, се ползва с приоритет спрямо установените в регламента фактори за привръзка и определяне на компетентен съд. С оглед на това, съдът е счел за неоснователно твърдяното от процесуалния представител на настоящия касатор нарушение на общностните правила за определяне на компетентния съд по предявените от банката искове. Прието е, че в процесния случай липсва основание за възлагане на исковете в компетентността на съда в Република Гърция, а сезираният български съд има международна компетентност да разгледа спора, предмет на делото.

След обсъждане на конкретни клаузи от сключения между страните договор за банков кредит № 027LD-R-001516 от 29.01.2018г. и заключението на допуснатата съдебно-счетоводна експертиза във връзка с оплакванията във въззивната жалба решаващият съд е приел за установено, че отпуснатата заемна сума в размер на 15000 лв. е била усвоена изцяло от кредитополучателя, като била преведена по посочената в договора банкова сметка на 29.01.2018г.; На същата дата ответницата М. Д. изтеглила в брой сумата от 14 997.00 лв. с основание „Теглене на каса“; От кредитополучателя била заплатена единствено сума в размер на 187 лв., с която била погасена изцяло вноската с падеж 25.02.2018 г. и частично възнаградителната лихва, включена във вноската с падеж 25.03.2018 г. в размер на 8,27 лв., като впоследствие други погашения по кредита не били извършвани. При тези данни, съдът е счел за неоснователна тезата на особения представител на въззивницата, че същата не е получила сумата, предмет на процесния договор за банков кредит.

По подробно изложени съображения като неоснователни са преценени оплакванията за неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП на клаузи от договора за кредит, водещи до нищожността му.

По единствения поддържан във въззивното производство спор по отношение размера на задълженията досежно начислените наказателни лихви, Окръжен съд – Варна е изложил следното: Разпоредбата на т.10 от договора за кредит, регламентираща, че при забава на дължимите плащания същите се отнасят в просрочие и се олихвяват с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа на съответната вноска, независимо от това дали падежът е в неработен ден, противоречи на императивната разпоредба на чл.33, ал.2 ЗПК, съгласно която, когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва; Конкретният размер на законната лихва за забава е нормативно определен в ПМС № 426 на МС от 18.12.2014 г. като 10 пункта над основния лихвен процент на БНБ и в процесния период същият не достига дори и един процент, поради което сборът от общо 17,5 % (фиксираната 7,5% лихва и надбавката от 10%), значително надхвърля стандарта, с оглед на което е прието нарушение на изискванията за добросъвестност. В тази връзка е прието, че клаузата на т.10 от договора за кредит следва да се замести от императивната разпоредба на чл. 33, ал. 2 ЗПК, като предвидената мораторна неустойка се съхрани до приемлив размер от 10 %, съответно не следва да се тълкува като „надбавка“, а като пълен размер на обезщетението за забавено плащане на части от главницата с настъпили по погасителен план падежи; Именно в този вариант са били изчислените от вещото лице в първоначалното заключение наказателните лихви в общ размер на 2 093,66 лв., възприети и от въззивния съд.

След споделяне доводите на въззивната страна в жалбата за неправилност на обжалваното решение досежно приетата неоснователност на възражението за давност, позовавайки се на Тълкувателното решение от 21.11.2024 г. по тълк. дело № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС Окръжен съд – Варна е приел за погасени по давност претенциите за договорните лихва над общия размер от 3 493,98 лв., а на наказателните лихви над 1 869,40 лв., и в този смисъл е постановил крайния резултат.

Настоящият състав на ВКС намира следното по приложното поле на касационното обжалване:

Поддържаната в касационната жалба недопустимост на въззивното решение касаторът обоснова с твърдението, че вместо с определение по реда на чл.28 КМЧП едва с решението си по съществото на спора въззивният съд е приел, че е международно компетентен да се произнесе по предявените искови претенции. Изразено е и несъгласие с приетото от решаващия съд, че българският съд е международно компетентен по правния спор. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице сочените в касационната жалба основания за вероятна недопустимост на въззивното решение по следните съображения: Международната компетентност е сред абсолютните процесуални предпоставки за допустимост на производството, за които съдът следи служебно. Разписаното в разпоредбата на чл.28 КМЧП задължение на съда да следи и да постанови определение по въпроса за международната компетентност не е абсолютно, т.е. по всяко образувано дело, а само при наличие на данни, предпоставящи произнасяне по този въпрос или по възражение на ответната страна. В случая по възражение на особения представител на ответницата – адв. К. М., която за пръв път с въззивната жалба е заявила възражение за недопустимост на първоинстанционното решение поради международна некомпетентност на българския съд, в мотивите на решението си въззивният съд се е произнесъл по този въпрос. Както се посочи по-горе, позовавайки се на клаузата на т. 15.5. от Общите условия на „Първа инвестиционна банка“ АД, решаващият съд е приел, че компетентен да разгледа и да се произнесе по споровете, произтичащи и отнасящи се до правата и задълженията на страните по спорното заемно правоотношение, е българският съд. Тоест, решаващият съд очевидно е съобразил потребителското качество на ответницата М. В. Д. в отношенията й с „Първа инвестиционна банка“ АД по повод процесния договор за кредит, както и приложимостта на правилото на чл.18, т.2 от Регламент (ЕО) 1215/2012, съгласно което искът се предявява в съда на държавата членка по постоянното местоживеене на потребителя. По съображения за пророгация на компетентността по смисъла на чл.25 от Регламент (ЕС) 1215/2012 въззивният съд е счел за ненужно събирането на доказателства за установяване постоянното местоживеене на ответницата по смисъла на чл.18, т.2 от Регламент (ЕО) 1215/2012 с оглед данните за настоящ адрес в Гърция.

Непроизнасяне по наличието на предпоставки за приложение на относимата в случая досежно компетентността при потребителските спорове разпоредба на чл.19, т.3 от Регламент (ЕО) 1215/2012, в аспекта на която, според касатора, следва да се прецени клаузата на т.15.5. от Общите условия, не би се отразило на извода на въззивната инстанция досежно международната компетентност на българския съд. Съгласно чл.19, т.3 от същия регламент - „сключено между потребителя и другата страна по договора, и двамата от които по времето на сключване на договора са имали местоживеене или обичайно пребиваване в една и съща държава членка, и което предоставя компетентност на съдилищата на тази държава членка, при условие, че това споразумение не противоречи на правото на тази държава членка“. В решаващата си дейност въззивният съд е установил, че мястото на възникване на процесното заемно правоотношение е в България, както и че в т.14 от договора кредитополучателят Д. е декларирала, че е поела задължение да получава работната си заплата по разплащателна сметка в Банката /кредитодател/, по която има издадена дебитна карта / т.4.1 от договора. В адресната част на процесния договор и постоянният и настоящият адрес на Д. са в България - в [населено място], съответно – в [населено място], т.е. към момента на сключване на договора същата е живяла и работила в България. Дали в тази хипотеза първоинстанционният съд, съответно въззивният съд е следвало да укажат и да установят в коя държава е постоянното местоживеене на потребителя по смисъла на чл.18, т.2 от Регламент (ЕО) 1215/2012 към момента на сключване на договора, в случая е без значение с оглед съдържащите се в същия достатъчно данни, от които се установяват предпоставките за прилагане правилото на чл.19, т.3 от регламента, дерогиращо компетентността на съда по местоживеене на ответника - потребител. При наличие на произнасяне от въззивния съд в мотивите към въззивното решение по въпроса за международната компетентност на българския съд, което като краен резултат съответства на данните по делото, неспазването на реда по чл.28, ал. 2 КМПЧП не може да обоснове извод за вероятна недопустимост на въззивното решение, доколкото, макар и да представлява процесуално нарушение, същото не се е отразило в случая на правния резултат.

Не се установява и самостоятелното основание по чл.280, ал.2,предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение. Очевидно неправилно би било съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика, каквито в случая не се установяват. Твърдението, с което е аргументирано основанието по чл.280, ал.2,предл.3 ГПК за несъобразяване от съда с направеното от вещото лице по допуснатата допълнителна СТЕ уточнение в открито съдебно заседание за допусната техническа грешка в заключението, не обосновава нито една от примерно изброените хипотези на очевидна неправилност.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по поставените в изложението въпроси.

Първите два въпроса са относими към възражението за недопустимост на въззивното решение поради некомпетентост на българския съд да се произнесе по спора, по което настоящият състав е изложил съображения при произнасянето по самостоятелното основание на чл.280, ал.2, предл.2 ГПК. Освен това, не се установява и допълнителното основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК по двата въпроса, тъй като с цитираното решение на ВКС в хипотезата на чл.280, ал.1,т.3 ГПК е дадено разрешение на неотносим към настоящия спор въпрос за задължението на съда да укаже на страната, представила документ, съставен съобразно правото на чужда държава, да докаже чуждестранната правна норма, въз основа на която е съставен документът.

Поставените от касатора въпроси №№ 3 и 5, с които е обосновано приложното поле на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, са относими към правомощията на въззивния съд да обсъди наведените от жалбоподателя доводи, аргументи и възражения, поради което принципно са значими за решаването на всеки правен спор. Отговорът на процесуалния въпрос за задълженията на въззивния съд е даден в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Обвързването на въпросите с конкретните оплаквания на касатора в случая не обуславя допускане на касационно обжалване поради следното: Въпросите са обосновани с твърдения за пропуск на въззивния съд да се произнесе по: - оплакване във въззивната жалба срещу извода на първоинстанционния съд за настъпила предсрочна изискуемост на кредита поради неполучаване заплатата на ответницата по открита в банката-кредитор банкова сметка; - по заявено във въззивното производство възражение при изслушване на вещото лице, че сумата от 2 467.59 лв. трябва допълнително да се коригира до размера от 2 396.03 лв. поради погасяването по давност на всички суми, чието натрупване е започнало преди 28.09.2019г.; - не е уважено искането за възлагане на задача на вещото лице, което да отговори на въпроса, „дали ответницата е извършвала плащания в полза на Банката, които не са отчитани за погасяване на дълга по процесния договор за банков кредит?“ По въпроса за предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост на вземанията по договора за кредит въззивният съд се е позовал на т.10 от договора, предвиждаща наличие на просрочени плащания, както и на т.10.1.2, б.“а“ от приложимите Общи условия, съгласно която банката има право да обяви кредита за изцяло и предсрочно изискуем с писмено предизвестие до кредитополучателя, в случай че същият не извърши което и да е плащане по договора /не осигури авоар по разплащателната сметка/ повече от 5 работни дни след датата, на която плащането е станало изискуемо. По различни от изложените в обжалваното решение съображения въззивният съд е стигнал до извода, че банката надлежно е упражнила правото да обяви кредита за предсрочно изискуем, т.е. очевидно въззивната инстанция не е възприела тезата на първоинстанционния съд при обосноваване на този съществен за изхода на спора извод. Следващото оплакване обективира несъгласие с приетото от въззивния съд досежно размера на погасеното по давност задължение за договорните лихви, което обаче е по правилността на решението, която не се преценява във фазата на селектиране на касационната жалба съгласно задължителните указания на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК. Последното оплакване също е предпоставено от несъгласието на касатора с произнасянето на въззивния съд по искането за допускане на допълнителна задача на вещото лице, т.е. не се касае за допуснато от съда процесуално нарушение, което да обоснове допускане на касационното обжалване по поставените процесуални въпроси.

Четвъртият въпрос изхожда от становището на касатора, че при наличие на данни, че ищецът е цедирал вземанията си срещу ответника на друго лице, съдът е следвало да изиска служебно сключения договор за цесия, с което като краен резултат жалбоподателят цели да обоснове тезата, че ищцовата банка не е активно легитимирана по предявените искове. В тази връзка въззивният съд е посочил, че от данните на вещото лице при проверката в счетоводството на ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД и на цесионера „Иновативни Финанси“ ООД се установявало, че се касае за договор за цесия от 22.12.2022 г., т. е. разпоредителното действие по чл.99 ЗЗД е било извършено в хода на процеса (исковото производство е било образувано на 28.09.2022 г. - чл.125 ГПК) и фактът, че понастоящем ищцовата банка не се легитимира като носител на процесните вземания поради тяхното прехвърляне, е ирелевантен за допустимостта и основателността на исковете. Наред с това, въззивният съд се е позовал и на разпоредбата на чл. 226 ГПК, съгласно която ако в течение на производството спорното право бъде прехвърлено върху другиго, делото следва своя ход между първоначалните страни, като във всички случаи постановеното решение съставлява пресъдено нещо и спрямо приобретателя, а процесният спор не попада в изрично посочените в ал.3 изключения. Следователно, въпросът, с оглед на обосновката му, не съответства на обективираната в решението правна воля на въззивния съд и по тази причина не удовлетворява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК.

Последният шести въпрос дали настъпва предсрочна изискуемост ако изявлението на банката е връчено на особен представител на ответника, е обусловил изводите на въззивния съд и съставлява общо основание по чл. 280, ал.1 от ГПК. Решаващият съд се е произнесъл по възражението във въззивната жалба за липса на предсрочна изискуемост доколкото препис от исковата молба е връчен на назначения особен представител на ответника, което няма правни последици. Същото е преценено за неоснователно с аргумент, че в хипотезата на осъдителен иск за заплащане на суми по договор за кредит, когато в самата искова молба е обективирано изявление на банката-ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем, връчването на особен представител, назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК, представлява надлежно уведомяване на длъжника и с назначаването на особения представител същият може да извършва и спрямо него могат да бъдат извършвани всички действия, релевантни за страната, чийто особен представител е. Даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос съответства на съдебната практика на ВКС, в която трайно се поддържа, че в хипотезата на обективирано в исковата молба волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост, следва да се приеме, че с връчването на препис от исковата молба на длъжника това волеизявление стига до него, т.е. това е и моментът на настъпване на предсрочната изискуемост / като в този смисъл са Решение №139/05.11.2014г. по т.д. № 57/2012г. на ВКС, I т.о.; Решение №114/07.09.2016г. по т.д. № 362/2015г. на ВКС, II т.о. и др./. С решение №198/18.01.2019г. по т.д. №193/ 2018г. на ВКС, І т.о. е прието, че в хипотезата на осъдителен иск за заплащане на суми по договор за кредит, в исковата молба по който е обективирано изявление на банката-ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем поради осъществяване на предвидените в договора или закона предпоставки, връчването й на особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника - ответник. В същия смисъл е и Решение № 86/27.10.2020г. по т.д.№ 2118/2019г, ВКС, І-во т.о., в което се приема, че материалноправният ефект от обявяване на предсрочната изискуемост настъпва и когато изявлението за нея достигне до назначения на кредитополучателя - ответник при условията на чл. 47, ал.6 ГПК представител. Наличието на горепосочената практика, която изцяло се споделя от настоящия състав на ВКС, и в съответствие с която е разрешен въпросът от въззивния съд, изключва бланкетно соченото и необосновано от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК