Определение № 4112 от 18.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3423/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Делото е образувано по частна касационна жалба на И. П. В., чрез адвокат К. М., срещу въззивно определение № 962 от 16.04.2024 г. по ч. гр. д. № 694/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 261175 от 26.09.2023 г. по гр. д. № 14123/2017 г. на Софийски градски съд в частта, имаща характер на определение, с която е прекратено производството по делото по предявените от И. П. В. срещу „Реликс Вибро“ АД и И. Л. Б. искове с правно основание чл. 109 ЗС, както и в частта по предявените от И. П. В. срещу А. А. Г. установителни искове за признаване за установено по отношение на нея, че И. Б. не е била собственик на имот - сграда с индентификатор ****, и А. Г. няма противопоставими права да държи имота по силата на сключен договор за наем.

Софийски апелативен съд е съобразил, че производството пред първоинстанциония съд е образувано по предявени от И. П. В. искове по чл. 124 ГПК и чл. 109 ЗС, като се твърди, че ищецът е собственик на основание наследство, реституция и последвала делба на имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-51/15.07.2010 г. на изп. директор на АГКК, с адрес: [населено място], район „О. К.“, [улица], с площ от 1757 кв.м. Сочи се, че преди възстановяване на имота за същия бил съставен АОС – частна, № 391/22.06.1998 г. и същият бил предоставен на „БКС Витоша“ АД, но от удостоверение № АБ-Ж-123/21.12.1998 г. се установявало, че този акт бил анулиран. Поддържа се, че след възстановяване на собствеността върху имота било образувано гр. д. № 8423/1999 г. по описа на СРС срещу „БКС Витоша“ АД, с предявени искове по чл. 108 и чл. 109 ЗС, за предаване владението на имота, респ. за премахване на едноетажна постройка с площ от 528 кв.м, със стоманена носеща конструкция и панелни ограждащи стени, находяща се в УПИ *-*. Твърди се, че с влязло в сила на 18.02.2008 г. решение съдът признал за установено по отношение на „БКС Витоша“ АД, че дружеството не е собственик на описаната постройка. След влизане в сила на съдебното решение и неговото вписване в Служба по вписванията, „БКС Витоша“ АД сключило предварителен договор за продажба на сградата с ответника „Реликс Вибро“ АД, като впоследствие продажбата била окончателно оформена с нотариален акт № 42, peг. № 32841, дело № 983/2012 г. Поддържа се, че след влизане в сила на съдебното решение между възстановените собственици бил сключен договор за доброволна делба, оформена с нотариален акт № 111, дело № 271/2014 г. на нотариус В. М., и имотът бил придобит от ищеца като негова индивидуална собственост. И. В. сключил договор за наем с „Реликс Вибро“ АД на 30.04.2015 г. за ползване на дворното място, като по силата на договора наемателят се задължил в месечен срок след прекратяване на договора да премахне постройката. Договорът бил прекратен с изтичане на уговорения срок, за което наемателят бил уведомен с нотариална покана. В отговор на същата, наемателят заявил, че е освободил дворното място, но не е премахнал постройката. Вместо това я продал на Р. И. Я. с нотариален акт № 102, дело № 259/2016 г. на нотариус К. Б.. Впоследствие преобретателят починал, а неговият наследник по закон М. И. П. на свой ред продала процесната постройка на И. Л. Б.. Твърди се, че последната с договор от 04.04.2017 г. отдала под наем сградата на А. А. Г., като договорът бил вписан в Служба по вписванията. Изложени са твърдения, че извършените разпореждания с имота са фиктивни и същият продължава да се ползва от „Реликс Вибро“ АД. Излага се също така, че било образувано изпълнително дело по повод издаден изпълнителен лист в провелото се съдебно производство, по което „Реликс Вибро“ АД, М. П. и И. Б. са обвързани, но те оспорвали правата на ищеца и поведението им се явявало пречка пред съдебния изпълнител да приведе изпълнителния лист в действие. Заявени са твърдения, че последователните преобретатели на имота заявявали претенции за валидно придобити права върху същия, което мотивирало правен интерес у И. В. за настоящото производство, с оглед възможността същите да се позоват на изтекла в тяхна полза придобивна давност, предвид липсата на вписана искова молба в предходното съдебно производство. Ето защо са заявени искове за признаване за установено, че „Реликс Вибро“ АД и М. П. не са били собственици на имот с идентификатор ****, както и че И. Б. не е собственик на същия този имот. Заявени са и искове срещу „Реликс Вибро“ АД и И. Б. за премахване на сградата, респ. за признаване на установено по отношение на А. Г., че тя не притежава противопоставими права по отношение на ищеца спрямо имота. Първоинстанционният съд е приел, че предявените искове с правно основание чл. 109 ЗС, както и че А. Г. няма противопоставими права да държи имота по силата на сключен договор за наем, са недопустими и е прекратил производството в тези части.

За да потвърди първоинстанционното решение в прекратителната му част, имаща характер на определение, Софийски апелативен съд е приел следното:

С решение по гр. д. № 8423/1999 г. по описа на СРС, по предявена от няколко физически лица искова молба, сред които и ищецът И. П. В., е признато за установено по отношение на „БКС Витоша“ АД, че ищците са собственици на имот № *, намиращ се в парцел * - за КОО и трафопост, в кв. 37, с площ от 1875 кв.м. Със същото решение е отхвърлен заявеният отрицателен установителен иск за признаване за установено, че ответникът не е собственик на едноетажна сграда, със застроена площ от 528 кв.м, със стоманена носеща конструкция и ограждащи панелни стени, находяща се в гореописания имот, и е осъден ответникът на основание чл. 109 ЗС да премахне сградата, като е отхвърлен предявеният установителен иск за обявяване, че вписването на включването на сградата в капитала на търговското дружество представлява несъществуващо обстоятелство. По повод осъществен съдебен контрол, с решение от 17.05.2006 г. по в. гр. д. № 5754/2002 г. на СГС, е отменено решението на СРС в частта по иска по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.), касаещ вписване на несъществуващо обстоятелство, като е постановено, че вписването на включването на едноетажната сграда с площ от 528 кв.м в капитала на „БКС Витоша“ АД е несъществуващо обстоятелство, като на основание чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) е признато за установено, че това търговско дружество не е собственик на сградата; в останалата част решението на СРС е оставено в сила. Въззивното решение е влязло в сила на 18.02.2008 г. По повод влязлото в сила съдебно решение, на 11.04.2008 г. е издаден изпълнителен лист, съгласно който „БКС Витоша“ АД е осъдено да предаде владението на недвижимия имот, предмет на съдебното производство, и да премахне едноетажната сграда, находяща се в него.

Софийски апелативен съд е посочил, че в доказателствена тежест на ищцовата страна при негаторния иск е да установи, че е собственик на недвижимия имот, за който твърди, че е обект на неоснователни действия от страна на ответника, които му пречат пълноценно да упражнява правото си на собственост, съобразно задължителните указания, дадени с т. 3 от ТР № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС. Приел е, че в случая следва да зачете силата на пресъдено нещо на съдебното решение в развитото предходно производство по гр. д. № 8423/1999 г. на СРС, с което е отречено правото на собственост върху процесната сграда по отношение праводателя на ответниците „БКС Витоша“ АД и същият е осъден да я премахне. Субективните предели на СПН на това решение касаят и ответниците по настоящото производство, като негови частни правоприемници, поради което в рамките на настоящото дело спорът не може да бъде пререшаван. Въз основа на това, и с оглед императивната норма на чл. 299, ал. 2 ГПК, настоящето дело следва да бъде прекратено в частта по предявения негаторен иск. Съдът е намерил за ирелевантни доводите на И. В. за следваща се процесуална икономия, като е посочил, че такава не може и не следва да мотивира нарушаване на императивна правна норма.

Софийски апелативен съд е счел за недопустим и предявения установителен иск за признаване за установено в отношенията между ответниците И. Б. и А. Г., че Б. не е била собственик на имота. Приел е, че липсва правен интерес от установяване или отричане съществуването на правоотношение между страните по него по почин на трето за това правоотношение лице, тъй като това разрешение не би рефлектирало по никакъв начин в неговата правна сфера. Намерил е за правилни изводите на първоинстанционния съд, че търсената от ищеца защита е осъществена с оглед заявените отрицателни искове за собственост, разгледани в рамките на образуваното производство, респ. субективните предели на СПН и изпълнителната сила на съдебното решение в предходното съдебно производство.

Жалбоподателят счита определението на въззивния съд за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК И. В. твърди, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, които са от значение за правилното приложение на закона и за развитието на правото, а именно:

1. Щом е допустим отрицателен установителен иск за право на собственост върху сграда срещу лице, придобило собственост върху същата след предявяване на иск и уважаването му спрямо неговия праводател по отношение на същата сграда, допустим ли е и иск по чл. 109 ЗС за премахване на сградата при същите условия и намира ли приложение в случая ТР № 4/2016 по тълк. д. № 4/2014 г.;

2. Допустим ли е иск по чл. 109 ЗС по отношение на приобретател на сграда, искът за премахване на която е уважен по чл. 109 ЗС срещу праводател на ответника, щом ответникът по така предявения иск препятства изпълнението на влязлото в сила решение и се позовава на придобиване на сградата по давност, щом за уважаване на негаторния иск е достатъчно установяване на обстоятелството, че ищецът е собственик на имота, а ответникът със свои действия или бездействия му пречи да упражнява пълноценно собственическите си правомощия;

3. Допустим ли е иск за отричане на притежавани, противопоставими на ищеца права на наемател, спрямо чийто наемодател е образуван отрицателен установителен иск за собственост;

4. Щом е допустим отрицателен установителен иск дори при възможност за предявяване на положителен такъв и осъдителен иск, с цел прекъсване на давността, допустим ли е иск по чл. 109 ЗС при вече направено възражение за придобиване на имот по давност;

5. Допустимо ли е с оглед принципа на процесуална икономия, при наличие на висящо производство за признаване за установено в отношенията между ищеца и праводателя на ответника, че правото на изпълнение по изпълнителния лист за премахване на една сграда е погасено по давност, предявяване на нов иск по чл. 109 ЗС за премахване на сградата с цел избягване на последващ процес.

Във връзка с принципа на процесуалната икономия е визирана практика на ВКС: решение № 401/29.10.2010 г. по гр. д. № 1494/2009 г., II г. о., решение № 405/20.12.2011 г. по гр. д. № 6/2011 г., I г. о., решение № 60254/02.09.2022 г. по гр. д. № 4074/2020 г., IV г. о.

Жалбоподателят моли и касационно обжалване на определението в частта за прекратяване на производството по отношение на иска срещу А. Г., за признаване за установено, че същата няма противопоставими на В. права, да бъде допуснато с оглед неговата очевидна неправилност. Твърди, че такъв иск не е предявен.

Постъпил е отговор на частната касационна жалба от И. Л. Б. и „Реликс Вибро“ АД, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение относно предявените срещу тях искове.

За да се произнесе, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд съобрази следното:

Частната касационна жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, във вр. с чл. 260 и 261 ГПК.

Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК допускането на касационно обжалване на определенията на въззивните съдилища предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно дадените в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебния акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение/определение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на горното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Определението на Софийски апелативен съд е валидно и допустимо.

Същото не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Видно от изложението към касационната жалба, по отношение на визираните в него въпроси жалбоподателят не е аргументирал наличието на допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно постановките на т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Освен това, въпроси №№ 1, 2, 4 и 5 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са съобразени с решаващите съображения на Софийски апелативен съд за наличието на хипотеза по чл. 299, ал. 2, във вр. с чл. 298, ал. 2 ГПК относно исковете по чл. 109 ЗС. Някои от тях са формулирани от В. и при посочване на обстоятелства, които не са обсъдени от въззивния съд и не са го мотивирали при постановяване на атакуваното пред ВКС определение, а също предполагат настоящият съд да прецени допустимостта на отрицателните искове за собственост, които са извън предмета на частната касационна жалба. В тази връзка следва да се посочи, че правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивния акт, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното определение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в производството по селектиране на касационната (частна) жалба.

Въпрос № 3 също не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Той е поставен твърде общо и без връзка с решаващите мотиви на Софийски апелативен съд, че И. В. не е обосновал правен интерес от заявените срещу А. Г. претенции, тъй като търсената от него защита е осъществена с оглед предявените отрицателни искове за собственост, както и силата на пресъдено нещо и изпълнителната сила на съдебното решение в предходното производство.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,