Определение № 50436 от 28.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1977/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№1639/24.02.2022г., подадена от Т. Д. Т. от [населено място] чрез процесуалния му представител адв.Ст. М., срещу решение №12, постановено на 10.01.2022г. от Окръжен съд – Велико Търново по в.гр.д.№768/2021г., потвърждаващо решението на първоинстанциония съд, с което е допусната съдебна делба между съделителителите К. С. Т. с дял от 1/6 ид.част, А. С. Й. с дял от 1/6 ид.част, С. С. Д. с дял от 1/6 ид.части Т. Д. Т. с дял от 1/2 ид.част на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], представляващ ПИ с идентификатор ............по КККР на [населено място], представляващ дворно място от 532 кв.м., находящо се в кв.Г. Г. О., заедно с апартамент №1 на първи етаж от двуетажна жилищна сграда, построена в това дворно място с обща квадратура 109.04 кв.м. с припадащите се изба №1 и 1/2 ид.част от склад №2 при 49.41% идеално участие и гараж, построен в това дворно място, като е отхвърлен предявеният от Т. Д. Т. насрещен спрямо останалите съделители положителен установителен иск за признаване правото му на собственост на основание наследяване по закон и давностно владение върху целия недвижим имот. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ГПК по следните процесуално-правни и материално-правни въпроси, за които касаторът поддържа, че имат значение за точното прилагане на закона: 1.Правилно ли е нарушен чл.146 ГПК с несъставянето на съдебен доклад в първото по делото съдебно заседание? Поддържа, че в първото съдебно заседание, проведено от първоинстанционния съд, не е изготвен доклад, като въззивният съд е приел, че това не представлява съществено процесуално нарушение, доколкото докладът се замества от определението по чл. 140 ГПК от 06.04.2021г. 2.Законосъобразно ли е нарушен чл. 150 ГПК като не е извършена поправка на съдебния протокол от 31.05.2021г. по отношение на последващото заседание? Поддържа, че въззивният съд избирателно е приел за валиден единия от двата, успоредно съществуващи съдебни протоколи от 31.05.2021г., с вписано текстово последващо съдебно заседание за 14 юни 2021г., въпреки представения от него протокол с посочена дата 14 юли 2021г. Твърди, че по този начин е бил въведен в заблуждение въпреки присъственото му информиране, че протоколът е продукт на нова технология – електронна система за работа на съдилищата, според която само след полагане на електронен подпис на председателстващия протоколите могат да се разпечатват, което счита, че противоречи на императивните норми на чл. 150 и сл. ГПК за реда и начина на уведомяване по чл. 6 ГПК. 3.Допустимо ли е нарушението на глава 6, раздел 1 ГПК с непризоваването на касатора за 14 юни 2021г., вместо за 14 юли 2021г.? 4.Налице ли са предпоставките, при наличието на които сънаследникът е могъл да придобие по давност дяловете на останалите сънаследници? Твърди, че първоначално е построил две стаи с оглед нуждите на новосъздаденото си семейство, а впоследствие е извършил по-нататъшно застрояване със свои лични средства и труд, като наследодателите само формално са били титуляри на процесния имот и този факт им е бил известен, като същите не са имали претенции. Поддържа, че тези обстоятелства са безспорно доказани от разпитаните по делото свидетели, както и че С. никога не е имал претенции към него нито преди, нито след смъртта на наследодателите. 5.Правилно ли е необсъждането на писмените доказателства, представени на 31.05.2021г. Твърди, че е представил писмени и устни доказателства, които обаче не са били обсъдени в обжалвания съдебен акт, като е дадено превратно тълкуване на показанията на свидетелите с приоритет на свидетеля на другата страна, който хипотетично прави твърдения без да уточнява дата, час, сезон, че е виждал С. в имота, при което не е било установено и местоживеенето на свидетеля по лична карта, както и дали живее в България или в чужбина. Към изложението са приложени ТР №1 от 06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС и решение №3 от 25.01.2016г. по гр.д.№3973/2015г. на I г.о. на ВКС, с оглед на което настоящият състав приема, че следва да извърши преценка дали изводите на въззивния съд по приложението на материалния закон съответстват на тези съдебни актове, въпреки че касаторът се позовава единствено на основанието за допускане на касационно обжалване, посочено в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационна жалба К. С. Т., А. С. Й. и С. С. Д. чрез процесуалния си представител адв. Е. Н., изразяват становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Производството е за делба във фазата по допускане. К. С. Т., А. С. Й. и С. С. Д. са предявили срещу Т. Д. Т. иск за делба на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], представляващ дворно място от 532 кв.м., находящо се в кв.Г. Г. О., заедно с апартамент №1 на първия етаж от двуетажна жилищна сграда, построена в това дворно място и гараж, с твърдението, че имотите са наследствени от общия наследодател Д. Т. И., който е починал на 22.01.1988г. и техния пряк наслододател С. Д. Т., който е починал на 19.01.2017г. В писмен отговор на исковата молба съделителят Т. Д. Т. оспорва иска за делба, като твърди, че имотът е негова индивидуална собственост. Поддържа, че първоначално е построил стаи за живеене за своето семейство, а по-нататъшното изграждане на жилищната сграда е станало със собствениците на втория етаж с негови лични средства, като наследодателите са помагали само с труд. Твърди, че родителите му са желаели това, че той винаги е живял в имота и според копието от личните карти се доказва адресната му регистрация. Поддържа, че е придобил правото на собственост по реда и при условията на чл. 79 ЗС с непрекъснато владение в определения от закона 10 годишен срок (повече от 13 години след смъртта на наследодателката А. С. Т. и 32 години от смъртта на наследодателя Д. Т. И.), като няма данни прекият наследодател на ответниците да е предявявал някакви претенции. При същите фактически твърдения предявява насрещен иск за признаване правото му на собственост по наследство и давност. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено следното: Страните по делото притежават материалноправното положение на сънаследници по закон на Д. Т. И. и съпругата му А. С. И., като наследодателят Д. И. е придобил процесното дворно място на възмездно правно основание, а по-късно в имота са били построени и самостоятелните обекти (сгради). След смъртта на Д. И. в имота останала съпругата му А. С., като известно време след смъртта на наследодателя Д. И. в имота живеел синът му Т. Т., който полагал грижи за майка си, както и за имота. Докато наследодателката А. С. била все още жива имотът се посещавал и от другия син на наследодателите – С. Д., а след смъртта на последния достъпът до имота на неговите наследници – съпругата му К. Т., дъщеря му А. Й. и синът му С. Д., бил ограничен, като последните не разполагали с ключ от същия и не го посещавали. Прието е, че към момента на подаване на исковата молба, макар и адресно регистриран по местонахождението на процесния имот, съделителят Т. Т. пребивава в друго населено място, като в имота не живее никой от сънаследниците. Въз основа на така установената фактическа обстановка, както и от представените по делото писмени доказателства (н.а. за покупко-продажба №...., том .... от 13.02.1958г. досежно придобиването на дворното място от общия наследодател Д. Т. И.; вписан титул за собственост върху самостоятелния обект, находящ се в дворното място - н.а.№........, том .......от 14.11.1975г.; удостоверения за наследници на наследодателите Д. Т. И. и съпругата му А. С. И., както и на наследодателя С. Д.) въззивният съд е извел извод за наличие на имуществена общност между сънаследниците на починалите лица. Прието е, че имуществената маса, предмет на производството по допускане на делбата, обхваща както възмездно придобитото дворно място, така и построеното по-късно жилище и прилежащите постройки при определения от първоинстанционния съд ред на наследяване и квоти – след смъртта си Д. Т. И. (починал на 22.01.1988г.) е оставил съпруга А. С. И., син Т. Д. Т. и син С. Д. Т., които са наследили по 1/3 идеална част от дворното място съгласно чл. 5 и чл. 9, ал. 1 ЗН; след смъртта на А. С. И. (2008г.) децата ѝ Т. Д. Т. и С. Д. Т. са наследили нейните идеални части и всеки е придобил по наследство по 1/2 ид.част от процесния имот; след смъртта си С. Д. Т. (през 2017г.) е оставил наследници К. С. Т. (съпруга), А. С. Й. (дъщеря) и С. С. Д. (син), които са наследили неговата 1/2 ид.част съобразно чл. 5 ЗН и чл. 9, ал. 1 ЗН и притежават по 1/6 ид.част от имота. По въведеното от съделителя Т. Д. Т. възражение за придобивна давност, за което е предявен и установителен иск, въззивният съд е приел, че същото е неоснователно. Изложени са съображения, че следва да бъде отчетена особеността на делбеното имущество, а именно, че същото се явява съсобственост, възникнала от юридическия факт на наследяването. Взето е предвид, че за да е налице владение от страна на някой от сънаследниците върху целия наследствен имот, трябва да са налице безспорни доказателства, че лицето упражнява фактическата власт върху имота с намерението да свои идеалните части на останалите, като това обстоятелство следва да им бъде несъмнено известно. Посочено е, че от събраните в хода на първоинстанционното производство гласни доказателства не се установява по безспорен начин, че съделителят Т. Т. е упражнявал фактическата власт за себе си върху целия имот, като е своил идеалните части на останалите, т.е. с действията си не е манифестирал по несъмнен начин, че счита себе си за единствен собственик на сънаследствения имот. Взето е предвид, че от показанията на разпитаните по делото свидетели и от изисканата и приложена прокурорска преписка е видно, че фактическото ограничение на достъпа на останалите сънаследници е настъпило едва след смъртта на С. Д., починал през 2017г., но за периода, предхождащ смъртта му свидетелските показания не обосновават с достатъчна категоричност и несъмненост обективираното намерение на съделителя да свои целия имот и да осъществява фактическата власт върху него единствено за себе си. Прието е, че макар да са налице обосновани твърдения, че съделителят Т. е живял в имота, където е полагал грижи за своята майка, извършвал е подобрения в жилищно-битовите условия, те не са достатъчни, за да породят правната последица на придобивната давност. При тези данни е прието, че осъществяваната фактическа власт върху целия имот с намерение за своене на идеалните части на останалите сънаследници е настъпила едва след смъртта на С. Д., след която достъпът до имота на неговите наследници е бил ограничен, но въпреки това не може да се обуслови приложението на чл. 79, ал. 1 ЗС, тъй като не е изтекъл предвидения в същата разпоредба давностен срок. При така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по четвъртия, поставен в изложението правен въпрос. В съответствие с указанията по прилагането на разпоредбите на чл. 68, чл. 69 и чл. 79 ЗС, дадени в ТР №1 от 06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС въззивният съд е приел, че когато съсобствеността е възникнала от наследяване, което показва съвладение, съсобственикът владее собствената си идеална част, но държи вещта като обща. Установената в чл. 69 ЗС презумпция може да намери приложение само ако основанието, на което е придобито владението върху чуждите идеални части, изключва намерението те да се държат като собствени или ако сънаследникът манифестира спрямо всички останали сънаследници явно и недвусмислено намерението си да владее и техните идеални части за себе си. Подобна хипотеза обаче в случая не е налице, доколкото от данните по делото не може да бъде направен категоричен извод, че съделителят Т. Т. е установил фактическа власт върху целия имот единствено за себе си преди 2017г. и е демонстрирал това свое намерение спрямо съсобствениците си А. И. и С. Т.. Недоказано е останало и твърдението му за предаване на владението приживе на наследодателите, което би обосновало наличие на основание за установяване на самостоятелна фактическа власт според дадените от ОСГК на ВКС разяснения в ТР №1 от 06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. Поставеният въпрос не е разрешен и в противоречие със соченото в изложението решение №3 от 25.01.2016г. по гр.д.№3973/2015г. на I г.о. на ВКС, според което в отношенията между сънаследници, когато след смъртта на общ наследодател един от сънаследниците живее постоянно в съсобствения (сънаследствен) имот, той е единствен за него и семейството му, подобрява то и го надстроява и това пряко се възприема от другите наследници, които не се противопоставят в период от 10 години, то такива действия показват промяна на намерението за своене и придобиване по давност на владяния имот. Същото становище е възприето и в хипотеза, при която владението е било предоставено от собственика или владелец;а и лицето, на което е предадено извършва действия, надхвърлящи обикновеното ползване на имота като пристрояване и надстрояване, при което тези действия се възприемат от собственика, който не се противопоставя. В настоящия случай обаче данни за осъществяването на подобни факти и обстоятелства по делото не се съдържат, както е посочено в обжалваното решение, вкл. и в показанията на разпитаните по делото свидетели, които подробно са възпроизведени от първоинстанционния съд, а към тази констатации въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 ГПК – св.М. С. и св.С. А. са категорични, че С. Т. е ходил при майка си А. С. И., когато била жива (до 2008г.); според св.М. А. и св.Т. П., А. С. И. живеела в имота сама, К. С. Т. и С. Т. идвали само на гости да я видят, като впоследствие за нея се грижел Т. Т.; според св.С. А. отношенията между двамата братя Т. Т. и С. Т. били нормални (когато били живи родителите им Т. живеел в сутерена, а напоследък живеел в [населено място]); св.С. А. твърди, че имотът се заключвал отвън (с три врати) заради набезите на циганите. Категорични данни в показанията на свидетелите Т. Т. да е построил първоначално няколко стаи, а впоследствие заедно със собствениците на втория етаж и цялата жилищна сграда със свои средства в показанията на свидетелите не се съдържат. Не се съдържат данни и за извършвани от този съделител подобрения, които да сочат на действия, надхвърлящи обикновеното ползване на имота. Не може да се приеме, че е налице основание за допускане на касационното обжалване и по поставения от касатора пети въпрос, тъй като представените в съдебното заседание от 31.05.2021г. писмени доказателства не съдържат данни за осъществяването на такива факти, които да обосноват различни правни изводи от приетите от въззивния съд – представените удостоверения, издадени от „Водоснабдяване и канализация – Й.“ ООД и „Енергопро“АД сочат на регистрирани водомери и електромер на името на съделителя Т. Т., но не съдържат данни тази регистрация да е направена в периода, за който се твърди, че процесният имот е бил владян от него. Ирелевантно е и обстоятелството, че срещу Т. Т. няма образувани и неприключили наказателни производства и повдигнати обвинения, доколкото само предявяването на претенция за право на собственост по исков ред има за последица прекъсване на придобивната давност. Съделителят Т. Т. е поддържал, че е налице съществено процесуално нарушение, изразяващо се в липса на изготвен доклад от първоинстанционния съд в проведеното по делото открито съдебно заседание на 31.05.2021г. Тези оплаквания са приети за неоснователни от въззивния съд. Взето е предвид, че в хода на първоинстанционното производство е изготвен доклад по смисъла на чл. 146 ГПК, който е обективиран в определение от 06.04.2021г., с което първоинстанционният съд още преди разглеждането на делото в първото съдебно заседание е изложил подробно твърденията на страните, посочил е конкретните факти, които следва да се установят при условията на главно и пълно доказване, вкл. по предявения насрещен установителен иск, както и последиците от приложението на доказателствената тежест и се е произнесъл по направените доказателствени искания. При това е взето предвид и обстоятелството, че страните не са изложили допълнителни факти и обстоятелства по смисъла на чл. 343 ГПК, които да обусловят изготвянето на нов доклад или допълването на процесния. При така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по първия, поставен в изложението правен въпрос. Както последователно и непротиворечиво приема ВКС в своята практика, с оглед задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна разпоредбата на чл.146 ГПК задължава първоинстанционния съд да изготви доклад по делото, който трябва задължително да включва изясняване на обстоятелствата, от които произтичат претендираните права, правната квалификация на правата, насрещните права и възражения на ответника и признаваните от него права и обстоятелства, нуждаещите се от доказване факти и обстоятелства, указания за разпределение на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, както и указание за това кои от твърдените от страните факти се нуждаят от доказване, а те не сочат доказателства. Липсата на надлежен доклад обаче има за правна последица ненастъпването на процесуалната преклузия, а оттам допустими стават доказателствените искания, направени за пръв път пред въззивната инстанция. В този смисъл решение №131/09.04.2014г. по гр.д.№6193/2013г. на ІV г.о. на ВКС и посочените в него множеството решения по чл.290 ГПК - № 549 от 29.10.2010 г. по гр.д. № 56/2010 г., ІV г.о.; № 172 от 23.02.2010 г. по гр.д. № 386/2009 г., ІІІ г.о.; № 385 от 10.05.2010 г. по гр.д. № 1245/2009 г., ІІІ г.о.; № 700 от 6.12.2010 г.по гр.д.№ 304/2010 г.,ІІІ г.о., както и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС (т.2). В настоящия случай в подадената от Т. Д. Т. въззивна жалба не се съдържат нови доказателствени искания, основани на твърдения за непълен или неточен доклад на първоинстанционния съд, поради което следва да се приеме, че в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че изготвянето на проект за доклад по реда на чл. 140 ГПК в посочения в обжалваното решение смисъл е достатъчно да ориентира страните в предмета на спора и доказателствената тежест по въведените от тях фактически твърдения, макар този проект за доклад да не е възпроизведен в първото открито съдебно заседание по делото. Както ОСГТК на ВКС приема в т.2 на ТР №1/2013г., въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. При липса на нови доказателствени искания извършването на подобни съдопроизводствени действия от въззивния съд не е необходимо и в такава хипотеза допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото не биха могли да обосноват наличие на основание за допускане на касационното обжалване. Съделителят Т. Т. е твърдял, че при приключване на проведеното от първоинстанционния съд открито съдебно заседание на 31.05.2021г. делото е било отложено за 14.07.2021г., но в протокола за това съдебно заседание, намиращ се в кориците на делото, е посочена датата 14.06.2021г., на която дата заседанието е проведено. Навел е довод, че по този начин правото му на участие в производството е било нарушено, както и довод, че в протокола датата е посочена неправилно. За установяване на твърденията си при подаването на въззивната жалба е представил заверен от неговия процесуален представител препис от протокол с посочена дата за следващо съдебно заседание 14.07.2021г., който обаче не съдържа подписите на председателя на съдебния състав и секретаря. Така наведените доводи и оплаквания са приети за неоснователни от въззивния съд. Посочено е, че е налице валидно изготвен съдебен протокол с оглед изискванията на чл. 150, ал. 1 и ал. 5, който е подписан от председателя на съдебния състав и от съдебния секретар и е приложен по делото. Прието е, че този протокол се ползва с обвързващо доказателствено значение по смисъла на чл. 152 ГПК в това число досежно конкретно посочената дата за провеждане на последващото съдебно заседание. При така изложените от въззивния съд съображения и при тези данни по делото следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по втория и третия правни въпроси, поставени в изложението. На първо място следва да се отбележи, че разпоредбите на чл. 150, ал. 1 и ал. 5 ГПК не са неясни в поддържания от касатора смисъл – протоколът се изготвя от съдебния секретар под диктовката на председателя и единствено онзи протокол, който е подписан от председателя и секретаря представлява съответната съдебна книга, която удостоверява извършените в съдебното заседание съдопроизводствени действия и истинността на извършените в това заседание изявления на съда и страните, вкл. досежно датата, за която е насрочено разглеждането на делото за следващо открито съдебно заседание. Протоколът се изготвя в тридневен срок от заседанието съгласно чл. 150, ал. 2 ГПК, т.е. законът не установява изискване протоколът да бъде изготвен и подписан от председателя и секретаря непосредствено след приключване на съдебното заседание. Допълване или поправяне на протокола страната може да иска само по реда на чл. 151 ГПК в едноседмичен срок от предоставянето на протокола на разположение на страните и след изтичането на този срок не може да се позовава на неточно отразяване на посочените по-горе действия и изявления. Именно в този смисъл и при съобразяване с точния смисъл на процесуалния закон са и изложените от въззивния съд съображения. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение