Определение № 50003 от 06.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 150/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд, [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 74 от 29.09.2021 г. по в.гр.д. № 328/2021 г. на Апелативен съд – Варна, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 260103 от 13.05.2021 г. по т.д. № 642/2020 г. на Окръжен съд – Варна, ГФ е осъден да заплати на П. К. Г. сума в размер на 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП на 03.11.2019 г. в [населено място], виновно причинено от неустановен водач на неидентифицирано МПС, ведно със законната лихва от 28.02.2020 г. В касационната жалба се сочат всички основания по чл.281, т.3 ГПК за отмяна на решението като неправилно. Оспорва се изразеното от въззивната инстанция становище за наличие на предпоставките по чл.557, ал.1, т.1 КЗ, като се сочи, че то е изведено въз основа на оспорена комплексна експертиза и обяснения на ищеца, а не въз основа на безспорно установени обстоятелства по материалноправния спор. Според касатора, решаващият състав неправилно е възприел заключенията на вещите лица, изградени само на предположения и на недопустими доказателствени средства. Касационният жалбоподател оспорва и изводите на съда, с които е отхвърлено възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, а и за размера на претендираното обезщетение. По съображения в жалбата се иска касиране на въззивното решение, с присъждане на всички разноски по делото. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1. „Следва ли въззивният съд, без да обсъди всички събрани по делото гласни и писмени доказателства, без да отчете наличните противоречия в обясненията на ищеца, а също и годността на хипотетичните изводи и констатации на вещите лица от КСМАТЕ, да заключи, очевидно неправилно и необосновано, че е осъществен фактическият състав на чл.557, ал.1, т.1 КЗ, че справедливият размер за обезщетяване на уврежданията е 15 000 лева, и че не е налице съпричиняване от страна на ищеца в настъпване на инцидента и вредоносния резултат” и 2. „Следва ли въззивният съд на собствено основание да обсъди всички доводи и възражения на жалбоподателя, събраните по делото доказателства /гласни и писмени/ и установените факти и обстоятелства, за да се произнесе по основателността и размера на претенцията за неимуществени вреди”, което касаторът твърди, че не е направено и решението е необосновано. В изложението към жалбата се твърди, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3, и ал.2, предл.трето ГПК. Липсва конкретизиране на поддържаните допълнителни селективни предпоставки по първия въпрос, а по втория въпрос е налице позоваване на следните решения на ВКС: по т.д. № 34/2013 г., по т.д. № 1608/2015 г., по т.д. № 3768/2014 г. на II т.о. и по т.д. № 1826/2016 г. на I т.о. В постъпил по делото отговор, П. К. Г. чрез процесуален пълномощник, оспорва касационните оплаквания, като твърди правилност на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на предвидения в чл.283 ГПК преклузивен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване пред ВКС съдебен акт. При постановяване на атакуваното решение въззивният съдебен състав, след преценка на писмените и гласни доказателства по делото и извършена надлежна оценка на проведената комплексна медицинска и автотехническа експертиза /основна и допълнителна/, е извел изводи, че на 03.11.2019 г. ищецът, като пешеходец, е претърпял ПТП, при което е бил ударен от неидентифицирано МПС с неустановен водач; причина за настъпване на процесното ПТП е виновното поведение на неустановения водач на МПС, който не е съобразил скоростта си на движение с конкретната пътна обстановка; в резултат на произшествието П. Г. е получил счупване на дясна пубисна кост, травма на главата, на гръдния кош и на дясна раменна и лакътна стави. Въззивната инстанция е отхвърлила възраженията и доводите на Гаранционен фонд за липса на предпоставките за ангажиране на отговорността му по чл.557, ал.1, т.1 КЗ. В този аспект съдът подробно е преценил характера на получените от пострадалия ищец увреди, както и механизма, при който те са настъпили, установени чрез експертните заключения. Констативният протокол за ПТП, съставен впоследствие – при незапазено местопроизшествие, от П. Д. и колегата му К. К., както и показанията на тези лица, които макар и да не са очевидци, са разпитани като свидетели в първоинстанционното производство, не са възприети от решаващия съдебен състав. За да определи обезщетение за понесените от пострадалия неимуществени вреди в размер на 15 000 лева, завишавайки с 10 000 лв. определеното от първостепенния съд обезщетение, съдебният състав на Апелативен съд – Варна е отчел характера и тежестта на травмите, интензитета на търпените болки, емоционалните страдания, продължителността на оздравителния процес – общо около три месеца, липсата на трайни и/или невъзстановени увреди, както и конкретните икономически условия към момента на произшествието. Твърдяната от ищеца психологична травма е счетена за недоказана, като доводите на ищеца – въззивник в тази насока са отхвърлени. Съдът е съобразил и задължителните постановки на ППВС № 4/1968 г. относно общите релевантни критерии, които следва да се съблюдават при прилагането на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Въззивната инстанция е отхвърлила възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, въведено и поддържано като евентуално. Приела е, че при възприетия механизъм за възникване на ПТП, не е установено поведение на пострадалия, което да е способствало за настъпване на увредите, тъй като ищецът не се е намирал в активната лента за движение, а непосредствено до собствения си лек автомобил, спрян извън платното за движение в ползвана за това площ, различна от обособения тротоар. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение. Формулираните от касационния жалбоподател въпроси не удовлетворяват основната селективна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите обективират несъгласието на ГФ с изведените от апелативния съдебен състав фактически изводи относно механизма на произшествието, както и с правните изводи за адекватния размер на претендираното обезщетение и за неоснователност на правопогасяващото възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД. Това сочи на тяхната пряка относимост към правилността на атакуваното решение, което е видно и от обосновката на въпросите в изложението към жалбата. При формулиране на въпросите не е отчетена разликата между основанията за достъп до касационно обжалване и основанията за касиране по чл.281, т.3 ГПК, разяснена в мотивите към т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Дори и да се приеме, че след уточняване/конкретизиране на втория въпрос, свързан със задължението на въззивния съд по чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, той съответства на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК, разяснени в посоченото тълкувателно решение, в случая въззивната инстанция е обсъдила в необходимата степен всички факти и доказателства, като е дала отговор на оплакванията и доводите на страните – въззивници. От мотивите към решението не се установява допуснато отклонение от тълкувателната практика на ВКС, нито противоречие с посочената от касатора казуална практика, поради което не е налице и поддържаната по този въпрос допълнителна селективна предпоставка. Касационно обжалване не следва да се допусне и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК – очевидна неправилност на решението, въведено бланкетно. От съдържанието на въззивния съдебен акт не се установява прилагане на отменен закон или превратно тълкуване на приложима правна норма, нито явна необоснованост на изведените фактически изводи. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение