Определение № 2493 от 26.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 937/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Любов В. Г., чрез адв. С.К. срещу решение №1475 от 11.12.2025 г., постановено по в.гр.д. №2130/2025 г. по описа на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение №2374 от 16.04.2025 г. по гр.д. №11343/2024 г. по описа на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен искът с правно основание чл.439, ал.1 ГПК, предявен от касатора срещу "ЕОС Матрикс" ЕООД, за признаване за установено, че не дължи на ответника сумата 10 765.74 евро – главница, ведно със законната лихва от 24.10.2014 г. до окончателното плащане, сумата 1 495.18 евро лихва за периода 09.01.2014 г. – 23.10.2014 г. и сумата 1 547.25 лева разноски, за които е издаден изпълнителен лист от 29.10.2014 г. по ч.гр.д. №57906/2014 г. по описа на Софийски районен съд.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно- постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, поради което следва да бъде допуснато до касационно обжалване и отменено. Касаторът поддържа, че всички искови суми са погасени по давност, като въззивният съд е достигнал до неправилно изводи, че давността е била прекъсва неколкократно в хода на изпълнителното дело. Счита, че последното изпълнително действие е от 01.09.2016 г., след което няма валидни изпълнителни действия. Поддържа, че искането от страна на взискателя за извършване на изпълнителни действия, когато не са реално осъществени такива, не води до прекъсване на давността. Твърди, че е настъпила и перемпция на 05.01.2017 г., като ответникът не е проявявал активност по принудителното изпълнение. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде уважен предявеният иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.ГПК. Касационният жалбоподател поставя правни въпроси, за които счита, че са значими за изхода на спора:

1. Представляват ли действия по принудително изпълнение по смисъла на чл.116, б.“в“ ЗЗД, прекъсващи погасителната давност, подаването от взискателя на молба за насрочване на опис и оценка на движими вещи до съдебния изпълнител, а съдебният изпълнител реално и ефективно не е извършил опис, оценка на движимите вещи?;

2. Представляват ли действия по принудително изпълнение по смисъла на чл.116, б.“в“ ЗЗД, прекъсващи погасителната давност, изпращането от съдебния изпълнител на запорно съобщение до работодателя, а реално и ефективно не е постъпило плащане за погасяване на вземането на взискателя?- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №2/26.06.2015 г. по т.д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и цитираните решения по чл.290 ГПК.

По отношение на поставените въпроси се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдение, че са от значение за правилното приложение на закона и за развитието на правото. Излагат се и съображения за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт.

Ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД не представя отговор на касационната жалба в законоустановения срок.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на отрицателния установителен иск с правно основание чл.439 ГПК за установяване несъществуването на правото на принудително изпълнение на процесните вземания, въззивният съд намира, че не е изтекъл 5-годишният погасителен давностен срок, поради което не е погасено правото на ответника-кредитор на принудително изпълнение. Решаващият съдебен състав приема в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ, независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ - насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитор, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица.

Съдът приема за установено, че изп. производство срещу ищцата е образувано през 2014 г. при действието на ППВС № 3/18.11.1980 г., поради което погасителната давност за процесните вземания не е текла в периода от образуването на изп. дело – 22.12.2014 г. до 26.06.2015 г., от който момент се прилага т.10 на ТР №2/2015 г. по тълк.д. №2/2013 г.на ОСГТК на ВКС. С цитираното ТР е разяснено, че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица.

Въззивният съд намира, че от данните по изп.дело се установява, че по отношение на длъжника/ищцата/ са били предприети множество изпълнителни действия, целящи събиране на вземането на взискателя по принудителен ред, а именно: с молбата за образуване на изп.производство, взискателят е поискал извършване на опис и оценка на движими вещи, запор на трудово възнаграждение и на вземания по банкови сметки на длъжника, насочване на изпълнението върху всяко принадлежащо на длъжника имущество, като в периода 05.01.2015 г. – 13.02.2015 г. ЧСИ е изпратил запорни съобщения до банки и работодателя на ищцата и е получил писма-отговори, вкл. отговори на ОББ АД и „Уникредит Булбанк“ АД от 12.01.2015 г. за наложени запори и писмо от работодателя на длъжника – управителя на „Н. 28“ ЕООД, който от 13.02.2015 г. е превеждал по сметката на ЧСИ суми въз основа на наложения запор върху трудовото възнаграждение за удовлетворяване вземането на взискателя. Съдът подчертава, че запорът върху вземания на длъжника представлява изпълнително действие, което е годно да прекъсне давността, като се счита наложен само с разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното съобщение от третото задължено лице /чл.450, ал.3 и чл.507 ГПК/. Решаващият състав приема за безспорно, че до 01.09.2016 г. са извършвани преводи за погасяване на задължението на длъжника в полза на взискателя.

Апелативният състав сочи, че на 29.12.2015 г. е подадена молба от „ЕОС Матрикс“ ЕООД, с която ЧСИ е уведомен за извършеното прехвърляне на процесните вземания; поискано е дружеството да бъде конституирано като взискател, като на основание чл.18 ЗЧСИ съдебният изпълнител е упълномощен „да извърши всички необходими действия за нормалния ход на изп.производство“; на 13.02.2017 г. взискателят „ЕОС Матрикс“ ЕООД е подал молба, с която е поискал извършване на опис и оценка на движими вещи, находящи се на адреса на длъжника, като ЧСИ не е предприел действия по осъществяване на така поисканите от взискателя способи за принудително изпълнение. Съдът намира, че всяко от тези действия прекъсва давността, като бездействието на ЧСИ не може да бъде вменено в тежест на взискателя, който е активен и не бездейства. Съдът съобразява и чл.3, т.1 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, съгласно която за срока от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение /21.05.2020 г./ спират да текат процесуалните срокове по съдебни, арбитражни и изпълнителни производства. Приема, че давността отново е прекъсната и на 31.07.2020 г., когато ЧСИ е изпратил ново запорно съобщение до работодателя „Н. 28“ ЕООД за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищцата. Изпълнителното дело е прекратено на 16.10.2024 г.

Решаващият състав поддържа, че за периода, през който са разпределяни суми в полза на взискателя, постъпващи въз основа на наложените запори, не е налице бездействие на взискателя, тъй като за този период той е удовлетворяван макар и на части. Акцентира, че запорите по изп.дело са вдигнати на 05.12.2024 г. и на 09.01.2025 г., като счита, че запорът се счита наложен до момента, в който задължението бъде погасено, изпълнителният способ бъде реализиран, запорът бъде вдигнат или изп.производство-прекратено, като има действие и върху последващи постъпления по сметките без да е необходимо изпращане на други запорни съобщения /решение №4/16.06.2017 г. по т.д.№ 3129/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о./. Намира за неоснователен довода на ищцата, че давността не е прекъсвана, като възприема и разясненията в т.3 на ТР № 2 от 04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г., ОСГТК на ВКС, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция; че прекратяването на изпълнителния процес няма отношение към прекъсването на погасителната давност; че перемирането е основание за прекратяване на процесуалното правоотношение по изпълнителното производство, но то не заличава ефекта от предприетите принудителни действия (резултатни или безрезултатни), с които е прекъсвана давността за изпълняемото право - този ефект се запазва и се отчита при възражение за изтекъл давностен срок; че взискателят може, докато давността не е изтекла, да започне нов изпълнителен процес за същото вземане, защото прекратяването на изпълнителното производство, нито погасява вземането, нито обезсилва изпълнителното основание или изпълнителния лист; че давността е санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите права, а перемпцията е санкция, засягаща конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение. За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора - взискател, а дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора; че като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства и активността му е достатъчна за прекъсване на давността.

С оглед изложеното, въззивният съд достига до краен извод, че по отношение на процесните вземания не е изтекъл 5-годишният давностен срок.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените от касатора въпроси отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Не са обосновани обаче допълнителните предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Апелативният съдебен състав приема, че към момента на постановяване на ТР №2/26.06.2015г. по тълк.дело №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, което има действие занапред, образуваното пред 2014 г. изпълнително дело за принудително изпълнение на процесните вземания не е прекратено поради перемпция, като стига до извода, че при висящо изпълнително дело и при действието на ППВС № 3/18.11.1980 г. погасителната давност не е текла съгласно чл. 115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД до 26.06.2015 г. Въззивният съд е счел, че започналата да тече на 26.06.2015 г. погасителна давност е прекъсвана с извършването на описаните изпълнителни действия /чл.116, б.“в“ ЗЗД/ и с молбите на взискателя за извършване на такива, като към момента на подаване на исковата молба не е изтекъл 5-годишният срок по чл.110 ЗЗД.

Въззивното решение е съобразено със съдебната практика на ВКС. С решение №127 от 12.07.2022 г. по гр.д. №2884/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о. е прието, че когато искането от кредитора за предприемане на изпълнително действие /в това число и в хипотезите на възлагане от взискателя съгласно чл.426, ал.4 ГПК и чл.18 ЗЧСИ/, е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на изпълнителното производство. Съдът намира, че давност не тече, ако кредиторът е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител бездейства и не предприема изпълнение по различни причини, независещи от волята на кредитора, вкл. и когато при нередовност не приложи правилата на чл.129 ГПК.

С постановеното след цитираните от касатора решения по чл.290 ГПК ТР №2/2023 от 04.07.2024г. по т.д. №2/2023г. на ОСГТК на ВКС е преодоляна противоречивата съдебна практика и е разяснено, че погасителната давност се прекъсва от всяко изпълнително действие, включително и извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. „… За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора. Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие. Задължението за действие е на съдебния изпълнител. Образуването на изпълнително дело е правно административен почин на органа и негово задължение, чието изпълнение или неизпълнение не е обуславящо за материалноправния ефект от действията на кредитора. Правно и фактически, действията на взискателя следва да са необходимите, които законът предписва и му позволява при осъществяване на принудително изпълнение – изразена воля в писмен вид- поради препращането в чл. 426, ал. 3 ГПК; пред орган на принудително изпълнение с депозиран оригинал на изпълнителния титул - чл. 426, ал. 1 ГПК; с посочен изпълнителен способ - чл. 426, ал. 2 ГПК…“.

С решение №50010 от 13.12.2024г. по гр.д. №3358/2019г. на ВКС, ІІІ г.о. и др. е прието, че искането за извършване на изпълнително действие по перемирано изпълнително дело прекъсва давността дори и да не е предприето изпълнителното действие, защото съдебният изпълнител е длъжен да предприеме действието след като образува ново изпълнително дело, и кредиторът не може да търпи неблагоприятни последици заради причини, които не зависят от него. Искането до съдебен изпълнител за извършване на изпълнително действие има за материално - правна последица прекъсването на давността за вземането съгласно чл.116, б."в" ГПК и прекратяването на изпълнителното дело не заличава настъпилите материално- правни последици.

Наличието на задължителна съдебна практика /ТР/ по поставените въпроси изключва и допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК- значението им за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

ВКС счита, че не е налице и основанието за допускане на касационен контрол на въззивното решение по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ на доказателствата или обсъждане на доводите на страните за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Всички изложени от касатора доводи представляват оплаквания за материална незаконосъобразност и за необоснованост на фактическите изводи на съда, респективно достигане до неправилни правни изводи. Тези оплаквания изискват преценка на доказателствата по делото, обсъждане на аргументите и защитните тези на страните, което изключва хипотезата на очевидна неправилност.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд