Определение № 470 от 08.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 153/2022 г.

ВКСIV гражданско отделение08.06.2022 г.докладчик Цанова

Диспозитив

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 418 от 15.10.06.2021г. на ОС Пловдив, постановено по гр.д. № 1626/21г. с което е обезсилено решение № 260133/24.03.2021г. на РС Асеновград по гр.д. № 172052/2020 г. и производството по делото е прекратено. ОСЪЖДА И. Д. И., ЕГН: [ЕГН], съдебен адрес: [населено място], [улица]- адв. Б. П., да заплати на СУ „Св.Княз Борис І“, съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.11 офис 5- ад. П. Щ., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100 лв. /сто лева/- адв. възнаграждение. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/. 2/.

Мотиви

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от И. Д. И., действаща чрез адв. П., касационна жалба срещу постановеното от ОС Пловдив решение № 418 от 15.10.06.2021г. по гр.д. № 1626/2021г., с което е обезсилено решение № 260133/24.03.2021г. на РС Асеновград по гр.д. № 1720/20г. и производството по делото е прекратено, с присъждане на разноски. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение, като постановено в противоречие с практиката на ВКС. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т. 1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС. С писмения си отговор СУ „ Св.Княз Борис І“ изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима- подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и/или ал.2 ГПК. За да постанови решението си, ОС Пловдив е приел за безспорно установено, че страните са били в трудово правоотношение, по силата на което И. И. е заемала длъжността „старши учител подготвителна група“. На 14.07.2020г. на ищцата е връчено двумесечно предизвестие за прекратяване на трудовия й договор на осн. чл.328, ал.1, т.2 КТ- съкращаване в щата, а на 29.0.2020г.- заповед за прекратяване на трудовото правоотношение и заповед, с която самият работодател е отменил заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение и ищцата е възстановена на заеманата длъжност. Изложил е че без правно значение за спора са обстоятелството дали И. И. се е ползвала със синдикална защита по чл. 333 КТ, както и основанието, на което работодателят е отменил уволнението, като единствено релевантни са моментът на уволнението и момента на възстановяването на ищцата на заеманата длъжност. Ето защо е приел, че липсва правен интерес от водените искове, тъй като преди тяхното предявяване на 07.10.20г., самият работодател е отменил заповедта за уволнение, за което ищцата е надлежно уведомена, поради което е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството по делото. По основанията за касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.1 ГПК касаторът е въвел като основания за достъп до касационно обжалване основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с практика на ВКС. Настоящият състав на ВКС счита, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси: „Кога се прекратява трудовото правоотношение при прекратяването му с предизвестие- към деня, в който срокът на предизвестието изтича или в друг момент“ и „Какво значение има заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение с предизвестие- констативно или друго значение?. Така повдигнатите в изложението въпроси макар и формално да покриват общото основание за допускане до касация по чл.280, ал.1 ГПК, нямат претендираното от касатора значение, тъй като са разрешени от въззивния съд в съответствие със съдебната практика на ВКС, включ. и цитираната от касатора. Даденото с тях тълкуване, което напълно се споделя и от настоящия състав, е че когато трудовият договор се прекратява с предизвестие, конститутивното действие на прекратяването настъпва с изтичане срока на предизвестие, а издадената заповед за прекратяване има само констативен характер. В случая въззивният съд е постановил решението си, като е изложил мотиви, че трудовото правоотношение е прекратено именно с изтичане срока на предизвестието. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване и по третия въпрос от изложението: „От кога започва да тече давностният срок при прекратяване на трудовото правоотношение с предизвестие“?. Така повдигнатия въпрос не следва да бъде допуснат до касация, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, който не е приел, че предявените искове са погасени по давност, а че липсва правен интерес от воденето им, тъй като преди тяхното предявяване на 07.10.2020г., работодателят, възползвайки се от възможността по чл.344, ал.2 КТ, по свой почин е отменил заповедта за уволнение. С отмяната на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение работодателят сам е признал нейната незаконност, за което ищцата е била своевременно уведомена. Ето защо, по изложените по- горе съображения, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационното обжалване на решение № 52 от 30.06.2021г. на ОС Стара Загора, постановено по гр.д. № 1346/21г. С оглед изход на делото и на основание чл. 78, ал.3 ГПК И. И. следва да бъде осъдена да заплати на СУ „Св.Княз Борис І“ направените в касационното производство разноски в размер на 100лв.- заплатен адв. хонорар. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение,

Цитирани разпоредби

11