Определение № 2693 от 28.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 556/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 5277/28.11.2024г., подадена от С. Р. А. и Т. З. А., чрез процесуалния представител адвокат М. К. от САК, срещу решение № 250/18.10.2024г. по в. гр. д. № 94/2024г. на Кюстендилския окръжен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 575/12.12.2023г. по гр.д. № 945/2023г. на Дупнишкия районен съд, е отхвърлен предявеният от касаторите срещу И. К. Г. осъдителен иск за собственост с правна квалификация по чл. 108 ЗС за признаване за установено в отношенията между страните, че ищците са титуляри на абсолютното вещно право на собственост върху реална част с площ от 20 кв.м. от урегулиран поземлен имот, представляващ парцел ***, отреден за имот пл. №***, целият с площ от 1075 кв.м. по скица, съгласно регулационния план на [населено място], [община], утвърден със заповед №91/04.03.1985г., при съседи по скица: улица; *** на Й. С. С.; *** на С. С. Х.; *** на В. А. С. и *** на И. К. Г., находящи се откъм югоизточната страна на имота, по цялото протежение на границата с УПИ *** и за осъждане на ответника да предаде владението върху гореописаната реална част на ищците, и са присъдени сторените по делото разноски. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като необосновано и постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск за собственост бъде уважен със законните последици, евентуално за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по въпросите: 1.Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, както и да изясни всички факти и обсъди всички доказателства свързани с въпросите, които са останали неизяснени относно: кога двата парцела УПИ ***, в кв.***по плана на [населено място], общ. Б. и УПИ *** са обособени за първи път и с кой регулационен план на населеното място и дали има съвпадение между кадастрална и регулационна граница между двата имота; какви дворищно-регулационни планове са били приети и действали за местността, в която се намират процесните имоти; кой от тези дворищно-регулационни планове е приложен и кой не между имотите на страните по делото; изобщо има ли приложен дворищно- регулационен план; дали спорните 20 кв.м са били придадени от процесния имот към съседния парцел с регулационния план от 1949г.; коя е действителната граница между двата имота, тази от 1949г., 1985г. или от 2020г.; кога за първи път са обособени парцелите и с кой от регулационните планове на населеното място, както и има ли съвпадение между кадастралната и регулационната граница между двата съседни имота при различните планове, а именно: през 1949г., 1985г. и 2020г. 2.Следва ли мотивите на съдебното решение на въззивния съд да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните, ако има такива за неоснователни; 3.Кога следва да се счита за приложен дворищнорегулационен план и кога са условията за прилагане на § 6, ал.2 и ал.З и §8,ал.1 от ПЗР на ЗУТ. По въпросите се поддържа, че приетото от въззивния съд противоречи на задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ТР №6/2017г. на ОСГК на ВКС, ППВС №1/1953г., ППВС №7/1965г. и ППВС №1/1985г., както и с Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по гр. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, а по третия въпрос се поддържа и противоречие на приетото от въззивния съд с решение № 167 от 03.07.2014г. по гр.д. № 1366/2014г. на ВКС, I г.о. Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата И. К. Г., чрез процесуалния си представител адвокат З. В. от АК-Кюстендил, изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по иска по чл. 108 ЗС. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани лица, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните: Производството пред първата инстанция е образувано по предявен от С. Р. А. и Т. З. А. срещу И. К. Г. осъдителен иск за собственост с правна квалификация по чл. 108 ЗС за признаване за установено в отношенията между страните, че ищците са собственици на реална част от 20 кв.м. от урегулиран поземлен имот, представляващ парцел ***, отреден за имот пл. №***, целият с площ от 1075 кв.м. по скица, съгласно регулационния план на [населено място], [община], утвърден със заповед №91/04.03.1985г., при съседи по скица: улица; *** на Й. С. С.; ***на С. С. Х.; *** на В. А. С. и *** на И. К. Г., находящи се откъм югоизточната страна на имота, по цялото протежение на границата с УПИ ***и за осъждане на ответницата да предаде владението върху реалната част на ищците. Ищците са поддържали, че са съсобственици, на основание доброволна делба и уреждане по време на брака им на сметки във връзка с делбата, извършена с протокол от 24.03.1980г. по гр.д.№219/1980г. по описа на ДнРС, на парцел ***, имот ***, кв.***по плана на [населено място], с урегулирано пространство от 922,50 кв.м., ведно с построената в него жилищна сграда, при съседи за парцела: улица, К. С. Н., С. Ф. С., С. С. Х. и В. А. С.. Посочили са, че придобитият при делбата имот е идентичен с урегулиран поземлен имот - УПИ, представляващ парцел ***, отреден за имот планоснимачен №***, целият с площ от 1075 кв.м., съгласно регулационния план на [населено място], утвърден със заповед №91/04.03.1985г., ведно с построената в него жилищна сграда и гараж, при съседи по скица: улица; *** на Й. С. С.; *** на С. С. Х.; *** на В. А. С. и *** на И. К. Г.. Навели са твърдения, че през 2021г. ответницата И. К. Г. е закупила съседния на техния УПИ ***, ведно с построената в него жилищна сграда на два етажа, а през месец ноември 2022г., в отсъствие на ищците, ответницата съборила съществуващата между двата имота ограда, изградена от железобетонни колове с фусове и телена мрежа и навлизайки с около 50 см. в техния имот по протежение на цялата граница, изградила масивна бетонна подпорна стена - основа на ограда, като по този начин незаконно завладяла 20 кв.м. от техния УПИ, а пред въззивната инстанция ищците уточнили, че така изградената ограда е плътна, с височина над 0.6 м. В подадения писмен отговор на исковата молба ответницата е заявила, че изградената ограда между имотите съвпада със заварената при закупуването на имота такава, както и, че същата е изградена на имотната и регулационната граница между тях. Съдът е установил от фактическа страна, че С. и Т. А. са собственици на УПИ ***, в кв.***по плана на [населено място], [община], утвърден със заповед №91/04.03.1985г., а И. Г. е собственик на съседния УПИ ***, кв.***по плана на [населено място], [община] дол, утвърден със заповед №91/04.03.1985г. Прието е, че според данните в представените от страните по делото скици, издадени от Община Бобов дол (скица с №184/27.04.2023г. относно УПИ *** и скица с №93/26.03.2021г. относно УПИ ***), към нито един от двата имота няма придаваеми места, нито са отчуждавани площи, съгласно одобрената дворищна регулация, утвърдена със заповед №91/04.03.1985г. на кмета на Общината. Взел е предвид, че според заключението на приетата в първата инстанция съдебно-техническа експертиза, резултатите от геодезическото заснемане сочат, че процесната ограда и регулационните граници между УПИ *** и УПИ ***, в кв.***по плана на [населено място] съвпадат и няма завзета площ от УПИ ***, като според вещото лице, регулационната граница между двата урегулирани имота по предходния регулационен план от 1949г. и по действащия от 1985г. съвпада, т.е. няма придаваеми места и процедура по уреждане на регулационни сметки. Съобразено е, че в съдебно заседание вещото лице е пояснило, че допустимите отклонения при измерването са от порядъка на 20 см., като в случая разликата би могла да бъде до 10-12 см., т.е. в рамките на допустимото отклонение. Посочено е, че пред въззивната инстанция е изслушана и приета нова съдебно-техническа експертиза като вещото лице е посочило, че към момента на извършване на съдебната делба, по силата на която А. са придобили собствеността върху парцел ***, имот ***, кв.***по плана на [населено място], с урегулирано пространство от 922,50 кв.м. е бил действащ регулационен план на [населено място], утвърден със заповед с №4372 от 11.11.1949г. за уличната и със заповед с №4373 от 11.11.1949г. за дворищната регулация, а към момента на придобиване от страна на И. Г. на правото на собственост върху УПИ ***, кв.***е действащ действащия и понастоящем регулационен план на селото от 1985г. Съобразено е, че вещото лице е констатирало липса на пълна идентичност между закупения от Г. УПИ ***, кв.***и парцел ***, имот ***, кв.***по плана на [населено място] от 1949г., като е обобщило, че тъй като документите за собственост на страните са съставени по различно време и при действието на различни кадастрални и регулационни планове, „се е получила „контактна зона“ (разлика) между процесните парцели“, която разлика между парцел ***, имот ***, кв. ***по плана на [населено място] от 1949г. (на ищците) и УПИ ***, кв.***(на ответницата) по действащия регулационен план от 1985г. е показал на приложение към заключението. Според вещото лице, оградата е изградена на регулационната линия, представляваща имотна граница между имотите, според действащия към момента регулационен план от 1985г., който е приложен на място и няма данни за уреждане на сметки по регулация между двата съседни имота. Пояснило е, че тази ограда навлиза в имота на ищците при пространствените му предели по предходния план от 1980г., действал към момента, в който А. са придобили собствеността. Въззивният съд е приел, че събраните по делото доказателства са еднозначни и обосновават липсата на завземане от страна на Г. на площ от принадлежащия на А. поземлен имот. Посочил е, че вещите лица са констатирали, че местонахождението на оградата съвпада с регулационната граница между двата имота и не навлиза в имота на ищците. Съобразени са разпоредбите на благоустройствения закон, действал до влизане в сила на изменението на ЗТСУ с ДВ бр.34/2000г. на 01.01.2001г., както и разпоредбите на ЗТСУ (отм.) и ЗУТ. Посочено е, че с влизане в сила на Закона за териториалното и селищно устройство, действал от 1973г. до 2001г., отчуждително действие има само дворищно-регулационния план, но не и улично-регулационния, както и че по действащите разпоредби на ЗУТ, дворищно-регулационният план няма отчуждително действие, но при решаване на спорове за собственост може да възникне въпрос за пространствените предели на даден имот, който е бил урегулиран при действието на някой от предходните благоустройствени закони и да следва да се преценяват последиците на прякото отчуждително действие на уличнорегулационните или дворищно-регулационни планове. Посочено е, че установените в §6 от ПР на ЗУТ правила обвързват по-нататъшното действие на приетите преди влизането му в сила дворищно-регулационни планове с обстоятелството дали към момента на влизане на закона в сила регулацията е била приложена, тъй като прилагането на дворищно-регулационния план води до трансформиране на регулационните линии в имотни граници. Прието е, че с влизането в сила на дворищно-регулационния план, одобрен със заповед на кмета на Община Бобов дол с №91/04.03.1985г., имотните граници между двата съседни урегулирани имоти - УПИ парцел *** и УПИ парцел ***, в кв.***по плана на [населено място] са съвпаднали с регулационните линии, именно поради отчуждителното действие на дворищно-регулационния план. Регулацията по този план на място е приложена и с влизане в сила на заповедта за одобряването й относно тези имоти - което при липса на данни за противното е станало още през 1985г. - регулационните линии са станали имотни граници. Изложени са мотиви, че фактът, че вещото лице по допуснатата във въззивната инстанция експертиза, в представеното приложение към заключението, след като е изчертало имота на ищците по предходния план от 1949г., е констатирало, че оградата не съвпада с регулационната линия по този план няма правна стойност за спора, тъй като този план не е действащ понастоящем, отменен е с одобряването на дворищно- регулационния план от 1985г., последният е влязъл в сила и е приложен на място, при което имотните граници и на двата имота са съвпаднали с регулационните линии по този план. Изложени са съображения, че имотът на ищците е бил обект на урегулиране във времето и е бил засегнат от регулационните предвиждания и промени в дворищната регулация, поради което е немислимо този имот и понастоящем да е в границите на предвижданията по отменения план. Посочено е, че изводите на вещото лице за наличие на контактна зона между двата имота, установима при съотнасянето на границите на имотите не според очертанията им при действието на един и същи план, а за всеки от имотите при прилагането на различен такъв (имотът на ищците - по плана от 1949г., а този на ответницата - по плана от 1985г.), нямат правно значение и не могат да бъдат предмет на обсъждане. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Не е налице твърдяното от касатора противоречие на обжалваното решение с приетото в т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001г. по т.гр.д.№1/2000г. на ОСГК, досежно провомощията на въззивната инстанция. При действието на ГПК (отм.), при условията на пълен (неограничен) въззив, съобразно постановките на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. по гр. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС въззивният съд е длъжен да извърши самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, като въз основа на това да формира собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, без да разполага с възможността направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция. При ограничения въззив разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. 2 ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд. Въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. При това въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това. Когато във въззивната жалба липсват такива оплаквания, въззивният съд не може служебно да назначи експертиза за установяване на който и да е правнорелевантен факт (т. 3 от ТР № 1/09.12.2013г. по т. д. № 1/13г. на ОСГТК). Служебната проверка, която дължи въззивния съд, обхваща единствено валидността и допустимостта на първоинстанционното решение ( чл. 269, ал. 1, изр. 1 ГПК ), както и правилното приложение на императивния материален закон (т. 1 от ТР № 1/09.12.2013г. по т. д. № 1/13г. на ОСГТК). С тази задължителна практика въззивният съд изцяло се е съобразил, като е допуснал поисканата с въззивната жалба допълнителна съдебно-техническа експертиза със задача вещото лице да проследи кадастралното заснемане и регулационните отреждания на двата съседни имота. Обсъдени са и двете изслушани по делото СТЕ, съдържащи информация за дворищно-регулационния план от 1949г., когато двата съседни имота за първи път са били обособени като парцели и за отрежданията на сега действащия регулационен план, за действителната граница между двата имота и за придадените при урегулирането части, както и за съвпадането на кадастралната и регулационна граница между двата съседни имота по тези планове и от тези данни, посочени в решението като фактически констатации за осъществяването на релевантните за спора факти, съдът е извел правните си изводи. И тъй като експертизите съдържат информация за всички обстоятелства, посочени от касаторите при обосноваването на искането за допускане на касационно обжалване по първия, поставен в изложението, правен въпрос, следва да се приеме, че твърдяното противоречие с т. 3 от ТР № 1/09.12.2013г. по т. д. № 1/13г. на ОСГТК не е налице. При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни мотиви следва да се приеме, че не са налице предпоставките на процесуалния закон за ангажиране на инстанционната компетентност на Върховния касационен съд по спора и по третия поставен в изложението въпрос. В посоченото в изложението решение №167 от 03.07.2014г. по гр.д.№1366/2014г. на І г.о. на ВКС е прието, че за да бъде стабилизирано отчуждителното действие на дворищнорегулационен план, приет при действието на ЗТСУ (отм.), е необходимо следното: Когато ДРП е създаден при грешна кадастрална основа, когато в него има явна фактическа грешка или е утвърден при съществено закононарушение (хипотезата на чл.33, ал.1 ЗТСУ), прилагането му е налице, когато придаваемите части се заемат по установения в закона ред и владението върху тях от новия собственик продължи повече от 10 години. В останалите случаи (хипотезата на чл.33, ал.2 ЗТСУ) планът се счита за приложен при изпълнение на законните условия за заемане на придаваемите части от новия собственик – когато бъде изпълнена процедурата по обезщетяване на собственика на отчуждената част; при доброволното и предаване или при снабдяване с изпълнителен титул при погасено вземане за обезщетение. В тези две хипотези на чл.33 ЗТСУ (отм.) настъпва съвпадение на имотните граници с регулационните линии и се говори за прилагане на дворищнорегулационния план. Тези изводи следват от ТР №1/15.07.1993г. на ОСГК на ВС. Обобщението, което се прави в това тълкувателно решение е, че за приложен план говорим когато настъпят условията за превръщане на парцелните граници в имотни линии. По отношение на §6, ал.2 и 4 ПЗР на ЗУТ и §8, ал.2 ПЗР на ЗУТ в същото решение е прието, че с §6, ал.2 и 4 ПЗР на ЗУТ е определен 6 месечен срок за прилагане на заварените от ЗУТ дворищнорегулационни планове. Ако този срок не бъде спазен, отчуждителното им действие за изравняване частите на образуваните с плана съсобствени парцели и за заемане на придаваемите имоти или части от имоти отпада - §8, ал.2 ПЗР на ЗУТ. Изброените разпоредби се прилагат тогава, когато със заварения от ЗУТ дворищнорегулационен план има образуван по регулация съсобствен парцел или придаваеми части от един имот към съседен парцел. Изключение от това правило може да има в случаите, при които е налице грешка в кадастралния план, която създава привидност за наличие на придаваеми по регулация части. В този случай §6, ал.2 и 4 и §8 ПЗР на ЗУТ не намират приложение – в този смисъл решение №186 от 11.06.2010г. по гр.д.№1164/09г. на І ГО. Обратно - когато грешката в кадастралния план създава привидност за липса на придаваеми по регулация части, §6, ал.2 и 4 и §8 ПЗР на ЗУТ следва да намерят приложение. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като е взел предвид обстоятелството, че според установеното от изслушаните по делото СТЕ регулационната граница между двата урегулирани имота по предходния регулационен план от 1949г. и по действащия от 1985г. съвпада, както и че процесната ограда и регулационните граници между УПИ *** и УПИ ***, в кв.***по плана на [населено място] съвпадат (СТЕ на в.л. Х.), оградата е изградена на регулационната линия, представляваща имотна граница между имотите, според действащия към момента регулационен план от 1985г., който е приложен на място (СТЕ на в.л. С.) и е приел, че вещите лица са констатирали, че местонахождението на оградата съвпада с регулационната граница между двата имота и не навлиза в имота на ищците. Относими към това обстоятелство са и показанията на св.С., който е заявил пред съда, че е поставил новата ограда на мястото на старите колове, т.е. на мястото на старата ограда от колове и мрежа, което навежда на извод, че дори и да е имало придадени части при първоначалното урегулиране на имотите, то тези части са били заети при поставянето на старата ограда и съответно регулацията към момента на влизане на ЗУТ в сила е била приложена. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по вторият от формулираните от касаторите процесуалноправни въпроси - относно задължението на съда да изложи мотиви по направените доводи и възражения на страните и да извърши анализ на доказателствата при постановяване на решението. Задължението на съда мотивирано да се произнесе по исканията и възраженията на страните и да извърши съвкупна преценка на събраните по делото доказателства следва от пределно ясната формулировка на чл. 236, ал. 2 ГПК, която не допуска колебания при нейното тълкуване и изясняване на действителния й смисъл. В съответствие с тези изисквания и с трайно установената практика на ВКС мотивите към обжалваното решение са изчерпателни и съдържат обсъждане на събраните по делото доказателства, както и изводи за правните последици на установените в хода на производството факти и обстоятелства. Обсъдени са констатациите на в.л. С. за липсата на пълна идентичност между закупения от ответницата имот и имота на ищците и са изложени съответните съображения защо се приема, че тази констатация няма правна стойност за спора. Съобразена е липсата на данни за определяно обезщетение за придаваеми площи при урегулирането на съседните имоти, поради което съдът е извел крайния си извод и от посоченото по-горе съображение, че фактическата власт върху имотите е упражнявана в границите, очертани от старата ограда, на чието място е поставена и сега съществуващата. Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, както и неприлагането от страна на въззивния съд на императивна правна норма. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и съдебен акт, който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. При прочита на обжалваното решение подобни пороци не се установяват. С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответницата направените от последната разноски в настоящото производство, а именно сумата общо от 1500 лв. за адвокатско възнаграждение. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение