Определение № 490 от 30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2911/2013 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 8 от 21.01.2013 г. по в. т. д. № 332/2012 г. на Русенски окръжен съд, с което е потвърдено постановеното от Русенски районен съд решение № 975 от 23.05.2012г. по гр. д. № 10929/2011 г. и по присъединеното към него гр. д. № 10932/2011 г. на същия съд. С първоинстанционния акт са уважени предявените от [фирма], [населено място] искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК: 1. За признаване за установено съществуването на вземане в размер на сумата 25 000 лв. – задължения по договор за консултантски услуги от 28.09.2007 г. и уговорен план за плащане към него съгласно допълнително споразумение № 1 на дължими възнаграждения за консултантски услуги във връзка със софтуер, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 10.10.2011 г. - до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение № 5750/12.10.211 г. по ч. гр. д. № 8348/2011 г. на Русенски районен съд и 2. За признаване съществуването на вземане в размер на сумата 25 000 лв. – задължения по договор от 2010 г. за прехвърляне на права и задължения по договор за лицензиране и поддръжка от 28.09.2007 г. и уговорен план за плащане по него на дължими възнаграждения за лиценз и поддръжка на софтуер, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 10.10.2011 г. - до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение № от 11.10.2011 г. по ч. гр. д. № 8337/2011 г. на Русенски районен съд. К. поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като издадените по реда на чл. 410 ГПК заповеди за изпълнение са за суми в размер на по 25 000 лв., които обаче са част от вземания, чиито размер надхвърля размера от 25 000 лв., за които е допустимо издаване на заповед по чл. 410 ГПК. В касационната жалба са изложени подробни съображения и за неправилност на обжалвания акт с твърдението, че съдът не е обсъдил детайлно всички събрани по делото доказателства във връзка с частичните плащания на процесните задължения и кое от тях е погасено със съответното плащане. Според касатора, решаващият състав не е съобразил наличието на техническа грешка в подписаното от страните споразумение относно общия сбор на дължимите суми във връзка с договора за консултантски услуги. Като значими за допускането на касационния контрол в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. За правната допустимост да бъде издавана заповед за изпълнение на парично задължение по реда на заповедното производство по чл. 410 ГПК за част от претендираното и заявено от кредитора вземане в случай, че общият размер на вземането му надвишава стойността от 25 000 лв., респ. относно недопустимостта за последващо предявяване на частичен иск на основание и по реда на чл. 422 във р. с чл. 415 ГПК за установяване на претендираното и посочено в заявлението частично вземане; 2. За задължението на съда да прецени и обсъди всички допустими и относими доказателства по делото в тяхната съвкупност, взаимна връзка и зависимост като при формиране на своите правни изводи се съобрази с правилата на логическото мислене, закономерностите, житейския опит и типичните връзки между явленията; 3. Игнориране и необсъждане на приети по делото относими към спора доказателства; 4. Неправилно определяне обема на спорния по делото предмет, респ. приетите за доказани факти, свързани с основателността на предявената претенция и 5. Незачитане на правилата на разпоредбата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД и изявленията, направени от длъжника във връзка с погасяване на задълженията.” По отношение на първия въпрос се поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС – определение № 495 от 29.06.2011г. по ч. т. д. № 508/2011 г. на ІІ т. о.; определение № 338 от 04.06.2012г. по ч. т. д. № 275/2012 г. на І т. о.; определение № 540 от 21.06.2012 г. по ч. т. д. № 366/2012 г. на ІІ т. о. и определение № 680 от 17.07.2012 г. по ч. т. д. № 290/2012 г. на ІІ т. о. По отношение на всички останали въпроси се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, като обаче конкретни актове на касационната инстанция са посочени само по последния въпрос, свързан с приложението на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, а именно – решение № 2764 от 26.12.1958 г. по гр. д. № 7426/1958г. на ІІ г. о.; решение № 1040 от 24.12.1985 г. на І г. о.; решение № 1093 от 24.10.1991 г. по гр. д. № 875/91 г. на І г. о.; решение № 431 от 26.01.2005 г. по гр. д. № 1272/2003 г. на ІІ т. о.; решение № 1183 от 04.12.2008 г. по гр. д. № 4557/2007 г. на І г. о. и решение от 26.04.1999 г. по в.а.д. № 82/1998 г. на АС при БТПП. Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 06.06.2013 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, въззивният съд е приел за доказано съществуването на неизпълнено задължение на ответника към ищеца по процесните договори от 28.09.2007 г., споразумение за плащане и договор за прехвърляне на права в общ размер на 58 656.26 лв., в което са включени и двете главници от по 25 000 лв., за които по реда на чл. 410 ГПК са издадени заповеди за изпълнение. Този извод е направен въз основа на заключенията на счетоводните експертизи, приети по всяко от присъединените дела, както и заключението на счетоводната експертиза, допусната след съединяването на делата, която е съобразила всички извършени между страните плащания във връзка с правоотношенията между тях и е констатирала, че по всички издадени фактури неизпълнената част от задълженията на ответното дружество възлизат на посочената сума, която именно е отразена в счетоводството и на двете страни – съответно като вземане (в счетоводството на ищеца) и като задължение (в счетоводството на ответника). С оглед безспорния факт, че това е общото салдо на задължението на ответника и по двата процесни договора, въззивният съд е приел, че предявените установителни искове за част от размера на задължението са основателни, като различният начин на осчетоводяване на плащанията по фактурите по двата договора е без значение за спора. Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Неоснователно е твърдението за противоречие на въззивния акт със задължителната практика на ВКС по първия поставен въпрос и съответно, че е налице вероятност за недопустимост на същото. Съобразно разрешението, дадено в т. 2а от приетото след образуване на делото Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, заявление за издаване на заповед за изпълнение за част от вземане, чийто общ размер е над 25 000 лв., отговаря на изискванията на чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като установеното в исковия процес правило, че родовата подсъдност се определя от предявения размер на иска, а не от размера на цялото вземане, следва да намери приложение и в заповедното производство както по аналогия, така и с оглед изричните разпоредби на чл.410, ал.1 ГПК, които обуславят компетентността на заповедния съд от подсъдността на съответния иск за вземането или за заместимата вещ, а не от размера на вземането. Предвид съответствието на въззивния акт с цитираната задължителна съдебна практика, липсва основание да се приеме, че е налице вероятна недопустимост на същия. Останалите въпроси също не могат да обосноват допускане на касационното обжалване поради отсъствие на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, но не и за обсъждане на доказателствата и възприемането на фактическата обстановка, тъй като това касае правилността на съдебния акт, а тя може да бъде проверявана само при вече допуснат касационен контрол. В случая, в изложението на касатора не са формулирани конкретни въпроси, а се съдържат само твърдения за неправилно приложение на процесуалния и материалния закон, които са относими към основанията за касация по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и към основанията за допускането й, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. По отношение на въпроса, свързан с приложението на чл. 76 ЗЗД отсъствието на първата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК произтича и от липсата на произнасяне по него в мотивите на въззивния акт, която липса обаче не е релевирана като отделен процесуалноправен въпрос. Отделно от изложеното, по отношение на тези въпроси, не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК – по отношение на въпроси № 2, № 3 и № 4 същите са недоказани поради непосочване на съдебна практика, а по отношение на последния въпрос – поради това, че посочената съдебна практика не може да се прецени като постановена по аналогични спорове, доколкото се касае за конкретна преценка на фактите и доказателствата, които са различни при всеки от разгледаните случаи. Поради всички изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Независимо от този изход на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски за настоящата инстанция е неоснователно предвид липсата на доказателства за извършването на такива. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК