Определение № 627 от 23.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 837/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Н. Й. К. от [населено място], Софийска област против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1374 от 20.07.2011 год., постановено по в. гр.д.№ 1393/2008 год., поправено с решение по № 269 от 24.02.2012 год., с което е оставено в сила първоинстанционното решение на СГС от 09.04.2008 год., по гр.д.№ 996/2007 год., в следните части: за отхвърляне на предявените от настоящия касатор, като ищец, срещу ЕТ А. Г. П., упражняващ търговска дейност под фирма „А. П.”, с адрес на управление [населено място] главни обективно алтернативно съединени искове по чл.26, ал.1 и ал.2 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор № 002/15.02.2007 год. поради липса на основание, съгласие, форма, поради невъзможен предмет, поради привидност, поради противоречие със закона и поради накърняване на добрите нрави; за отхвърляне на предявените от същия при условията на евентуалност искове по чл.33 ЗЗД, чл.307 ТЗ, чл.26, ал.4 ЗЗД и за осъждането му да заплати на ответника- ЕТ сумата 3145 лв. деловодни разноски, а по сметка на СОС държавна такса в размер на 4 200 лв., както и в частта, с която при условията на чл.271, ал.1 ГПК е уважен предявения от ЕТ А. Г. П. с фирма „А. П.” срещу касатора, като ответник, насрещен иск за реално изпълнение и е осъден последният да изпълни задължението си по договор № 002 от 15.02.2007 год. за предаване на 103 680 т. пшеница, представляваща разликата между доставените 146 320 кг. и пълния дължим размер от 250 т., както и да заплати направените от насрещния ищец деловодни разноски от 4 4912.86 лв..

С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените процесуални правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.

В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационната обжалване е обосновано с всички предпоставки на чл.280, ал.1, т.1- т.3 ГПК, по отношение на множество определени за значими за правилността на постановеното въззивно решение въпроси на материалното и процесуално право.

Ответната по касационната жалба страна е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на визираните от касатора селективни основания- допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касационен контрол.

Алтернативно е изразено и несъгласие с въведените касационни основания.

Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:

Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искане за допускане на касационно обжалване е неоснователно, поради следното:

Анализирайки правилността на обжалвания въззивен съдебен акт в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е поставил множество правни въпроси, които обаче, макар и важни в едната си част, като относими към императивно възложената от законодателя на решаващия съд същинска правораздавателна функция са ирелевантни за предпоставките за достъп до касационен контрол и не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК – арг. от чл.290, ал.2 ГПК. В другата си част, както и сам касаторът сочи в придружаващите всеки въпрос бележки, те са фактически и като разрешавани въз основа на конкретните факти и обстоятелства по делото, не попадат, съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК.

Всъщност чрез въвеждането им като конкретни правни въпроси жалбоподателят преповтаря и конкретизира по лишен от основание в процесуалния закон начин, касационните си оплаквания за процесуална и материална незаконосъобразност на обжалвания въззивен съдебен акт, които дори и евентуално основателни могат да бъдат разглеждани само при допускане на касационен контрол, създаден по действащия ГПК като факултативен, а не задължителен и затова обусловен от наличието на изрично предвидените от законодателя процесуални предпоставки - основна и допълнителни, в които касационните основания по чл.281, т.3 ГПК не се включват.

Следователно, предвид изложеното характеристика на правен въпрос притежават единствено поставените от касатора въпроси:

1 .” Представлява ли документ по см. на чл.535 и чл.536 ТЗ представеното от ответника писмено доказателство „запис на заповед”, след като не съдържа изрично и изчерпателно изброените от законодателя реквизити в тяхната последователност и не следва ли съдът да провери редовността му от външна страна?”;

2. „ Представлява ли документ по см. на чл.535 ТЗ представеното от ответника писмено доказателство „запис на заповед”, след като не съдържа безусловно обещание да се плати определена сума пари и може ли да има действие на менителничен ефект записът на заповед, след като не е означена ясно и определено сумата, която трябва да се заплати?”.

Тези въпроси, обаче, нямат обуславящо значение за крайния правен резултат по делото, доколкото предмет на спора не е вземане с основание запис на заповед, а действителността на обезпечения с него договор № 002/15.02.2007 год., квалифициран от въззивния съд като такъв за продажба на бъдеща родово определена вещ.

Затова и с оглед предмета на спора по предявените алтернативни искови претенции, основани на чл.26 ЗЗД решаващият състав на Софийски апелативен съд е обсъдил единствено материалната доказателствена сила на издадения от първоначалния ищец запис на заповед на частен свидетелстващ документ по отношение на удостоверените с него обстоятелства, като се е позовал на съдържащите се в същия неизгодни за оспорващия само по датата и съдържанието му, факти и липсата на ангажирани в тази насока доказателства от последния.

Отделен в тази вр. остава въпросът, че последователно в практиката си, вкл. създадена и при действащия ГПК ВКС е застъпвал становището, че с дори и когато, поради липса на задължителен реквизит записът на заповед е недействителен и няма правната характеристика на ценна книга, то липсва законово основание да се отрече правната му характеристика на разписка, чиято доказателствена сила следва да бъде преценявана в съответствие с всички доказателства по делото и процесуалното правило на чл.180 ГПК, аналогично на чл.144 ГПК/ отм./, при действието на която последна разпоредба се е развило въззивното производство.

Липсата на основната обща предпоставка за достъп до касационен контрол изключва, съгласно дадените с ТР № 119.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС задължителни за съдилищата указания, наличието на процесуална възможност за обсъждане на въведените селективни основания.

Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, поради което при този изход на делото в касационната инстанция, съставът на ІІ-ро т.о. на ВКС не дължи произнасяне по отговорността за същите- арг. от чл.78, ал.3 ГПК.

Водим от гореизложеното настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК