Определение № 171 от 09.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2690/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. М. С., със съдебен адрес - [населено място], подадена от пълномощника му адвокат О. Д., и касационна жалба на „Стилстрой – Комерс“ ЕООД, съдебен адрес – [населено място], представлявано от управителя Д. Т. К., подадена от пълномощника адвокат С. Ц., срещу решение №85 от 12.01.2021 г. по в. т. дело №182/2020 г. на Бургаския апелативен съд.

Касационната жалба на В. М. С. е срещу въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение, искът му е отхвърлен за разликата над 8143,48 лв. до 31 461,88 лв.

Касационната жалба на „Стилстрой – Комерс“ ЕООД е срещу въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение, е осъден да плати на ищеца 8143,48 лв.

С обжалваното решение е отменено решение №134 от 15.07.2020 г. по т. дело №395/2019 г. на Бургаския окръжен съд в частта, с която ответникът по иска „Стилстрой – Комерс“ ЕООД е осъден да заплати на ищеца В. М. С. разликата над действително дължимите 8143,48лв., до присъдените му 31 461,88 лв. в размер на 23 318,40лв., представляваща заплатени без правно основание задължения на дружеството към „Югоизточно държавно предприятие - Сливен“ по договор №17 от 21.07.2010 г. Вместо това е отхвърлен искът на В. М. С. за осъждане на „Стилстрой – Комерс“ ЕООД, да му заплати разликата над 8143,48лв., до поисканите 31461,88лв., в размер на 23318,40лв., с която дружеството се е обогатило за сметка обедняването на В. С., погасил задълженията му към трето за делото лице ЮИДП-ДП-Сливен по фактури №211/31.03.2014г. и №301/12.03.2015г., в изпълнение на договор №17 от 21.07.2010 г. Потвърдено е първоинстанционното решение в останалата част.

Ответникът по касационна жалба на В. М. С. – „Стилстрой – Комерс“ ЕООД, чрез адвокат С. Ц., оспорва касационната жалба и иска присъждане на направените разноски.

Ответникът по касационна жалба на „Стилстрой – Комерс“ ЕООД - В. М. С., чрез адвокат О. Д., оспорва касационната жалба и иска присъждане на направените разноски.

Въззивният съд е приел, че производството е образувано от В. М. С. против „Стилстрой – Комерс“ ЕООД по иск дружеството да бъде осъдено да му заплати сумата 31 461,88 лв., представляваща погасени от ищеца чрез плащане без правно основание задължения на ответника към трето за делото лице „Югоизточно държавно предприятие - Сливен“, по сключен между последните двама договор. С тази сума ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца.

С нотариално заверено пълномощно от 01.08.2014 г., със срок до 21.07.2015 г., на ищеца е разрешено да упражнява от името на ответника-упълномощител - „Стилстрой – Комерс“ ЕООД всичките му права по договор №17/21.07.2010г., сключен между това дружество като изпълнител и ДГС „Царево“ в качеството на възложител. Договорът е с предмет предоставяне стопанисването и ползването на дивеча в дивечовъден участък (ДУ) „Дядо С. – Новите колиби“ в териториалния обхват на дейност на ДГС „Царево“. С писмо от 17.10.2014г. ответното дружество било уведомено чрез управителя си, че дължи сумата 3138,40лв. с ДДС, представляваща доплащане на годишната вноска за стопанисване на дивеча за 2014 г., на база изменението на първоначално уговорената годишна такса с индекса за 2013 г. с предупреждение, че при неизпълнение до 25.10.2014г., възложителят ще се възползва от правото си да прекрати едностранно правоотношението им по стопанисването на дивеча в процесния ДУ. На 12.02.2015 год. пълномощникът С. е подал молба до стопанството за прекратяване на договор №17/21.07.2010г. по взаимно съгласие, с искане за освобождаване на внесената парична гаранция. С писмо от 27.02.2015г. ДГС обявило съгласие за поисканото прекратяване, но след внасянето на 3138,40лв. с ДДС, „представляваща остатък от плащане за изминали наемни години, ведно със законна лихва върху главницата, изчислена към датата на заплащането на сумата“ (за този остатък от таксата за 2014 г. е представено и писмо на МЗХ до стопанството от 17.02.2015г.), както и наемната вноска за 2015 г. в размер на 22 488,60 лв. за периода от 21.07.2014г. до 28.02.2015г. и след представяне на приемо-предавателен протокол за инвентаризация на съоръженията и таксация на дивеча. За горното съгласие на ДГС, управителят на ответното дружество К. е уведомен на 06.03.2015г. Той не е искал прекратяване на договора си със стопанството, поради което е провел телефонен разговор със С. и устно оттеглил пълномощието си от него. На 10.03.2015г. К. заверил нотариално и писмена декларация, че оттегля пълномощието си от С. да представлява дружеството по договора с ДГС, която била връчена с нотариална покана на пълномощника на 13.03.2015 г. На същата дата декларацията била връчена и на директора на ЮИДП – ДП- Сливен. В придружаващото я писмо горското стопанство било уведомено, че всички действия, извършени от С. с оттегленото пълномощно, не обвързват дружеството. На 12.03.2015г. в [населено място], независимо от възраженията на управителя на дружеството-изпълнител, ищецът като представител на последното подписал споразумение с ДГС за прекратяването на договор № 17/21.07.2010г. по взаимно съгласие. Това споразумение е прогласено за нищожно, защото представителят на дружеството бил с вече оттеглени пълномощия, с влязло в сила на 24.01.2018г. съдебно решение, постановено по т.д. №64/15г. на Сливенски окръжен съд. В контекста на уреждането на отношенията между страните по прекратяването на договора им за стопанисване на ДУ и въпреки възраженията на управителя на дружеството- изпълнител, ищецът заплатил с платежно нареждане за кредитен превод от 10.03.2015г. по банкова сметка на третото лице сумата 3138,40лв. с ДДС (с отразено основание“ фактура 211/31.03.14г.“), представляваща доплащане по фактура №211/31.03.2014г., чието основание е „Вноски концесии“ на обща стойност 40452,83лв. без ДДС и 48543,40лв. с ДДС. Частта от тази фактура в размер от 45 405 лв. с ДДС била заплатена още на 28.04.2014г. от изпълнителя-длъжник по банкова сметка на кредитора (ЮИДП), като размерът на дълга на дружеството за посочената година управителят К. обосновал с приложението на ИПЦ за 2013г. от 0,9% към уговорената в първоначалния договор вноска от 37 500лв. Разликата от 3138,40лв. до пълната сума по фактурата длъжникът не платил като недължима, т.к. била резултат от неправилно приложен от възложителя ИПЦ.

Видно от заключението на вещото лице по експертизата, изслушана пред първа инстанция, фактура №211/31.03.2014г. за вноската за 2014г. в общ размер от 48 543,40лв., е заведена счетоводно при ответника на 01.04.2014г., своевременно е вписана в дневника за покупки на търговеца и за нея е ползван пълен данъчен кредит, но е платена частично-в размер от 45 405лв., а дългът за разликата от 3138,40лв. до пълната сума все още не е закрит и е висящ като неплатен от изпълнителя на възложителя. За да приключи отношенията между страните по процесния договор за стопанисване на ДУ, ищецът заплатил на 12.03.2015г. (в датата на прекратяването на договора) по сметката на третото лице и сумата 28323,48лв. с ДДС, предявена му с фактура 301/12.03.2015г. на възложителя с основание „Вноски концесии“ за стопанисването на участъка върху стойност 23 938,03лв. без ДДС, с приложен ИПЦ за 2014г. от -1,4%. Видно от самото платежно нареждане, сумата е платена с основание „такса от 21.07.2014г. до 12.03.2015г.“. Тази фактура е заведена от ответника счетоводно едва на 01.10.2015г., висяща е като неплатена и към момента, но също е била вписана в дневника за покупки на ответника и за нея е ползван пълен данъчен кредит. Плащането на ищеца е било прието от третото лице и по двете фактури, т.к. в счетоводството му цялото задължение на ответника е закрито, като погасено с изпълнение.

Няма данни по делото ответникът да е узнал за плащането на ищеца спрямо третото лице преди завеждането на настоящия иск. С анекс №02/15.01.2019г., сключен след влизане в сила на съдебното решение, обявяващо нищожността на споразумението за прекратяването на договор №17 от 21.07.2010г., страните по него се споразумели, че го считат непрекратяван, но поради обективните причини, лишили дружеството- изпълнител от възможността да ползва участъка, горското стопанство- възложител няма претенции за такса за периода след подписването на споразумението за прекратяването на договора (12.03.2015г.), до подписването на този анекс. При тези данни, въззивният съд е приел, че хипотезата на приложимата по спора норма на чл.59, ал.1 ЗЗД е удовлетворена само за сума в размер на 8143,48лв. Релевантните за приложението на чл.59, ал.1 ЗЗД факти са: установено разместване на правни блага, нямащо правно основание, в резултат от което един правен субект се е обогатил за сметка обедняването на друг правен субект, а фактическите хипотези за достигането до такова имуществено неравенство са разнообразни и не са изрично посочени от закона. Имущественото равновесие след такова неоснователно обогатяване се счита възстановено от длъжника след като върне онова, с което изпълнилият дълга му се е обеднил, но само до размера на собственото си обогатяване. Възможно е двете величини да не съвпадат, поради това, че обеднилият се е изпълнил несъществуващ дълг. Тогава приелото плащането трето лице ще се окаже „мним“ кредитор и именно той, а не длъжникът ще следва да възстанови имуществената сфера на обеднилия се платец.

В случая дължимата за възстановяване на ищеца сума е само в горепосочения размер, тъй като над нея той се е обеднил за сметка обогатяването на третото лице (ЮИДП-ДГС), погасявайки несъществуващи задължения на ответника. Въз основа на горните данни, въззивният съд е приел, че спор между страните по размера на таксата по договор №17/21.07.2010г. за 2014 г. е възникнал още към датата на плащането й (28.04.2014г.) в рамките на уговорения падеж, защото дружеството я е погасило частично, съобразявайки индексирането на първоначално уговореното (37 500лв.) с ИПЦ 0,9%, обявен от НСИ за 2013г. Спорът им е бил прекратен след изпращане на предупреждението за едностранно прекратяване на договора при неплащането на дължимата за ИПЦ разлика от 3138,40лв. до 25.10.2014г., с издаването на заповед на възложителя от 01.12.2014г. Тази заповед подкрепя тезата на изпълнителя за размера на приложимия ИПЦ (0,9%, обявен от НСИ за предходната 2013г.), поради което с извършеното от длъжника плащане, действителният размер на дълга му от 45 405лв. с ДДС се оказва изцяло погасен. ДГС няма вземане за допълнителна такса от 3138,40лв. с ДДС за 2014г., произтичаща от уговореното индексиране на цената. Следователно плащането от 10.03.2015г. на сумата от 3138,40лв. по фактура №211/31.03.2014г., извършено от ищеца след разрешаването на горепосочения спор, е останало без основание - то е било необосновано поискано, респективно и недължимо платено. Вписването на горната фактура в дневника за покупки на ответника и ползването на данъчен кредит не могат да се приемат като признание за дълг в посочения размер, тъй като след осчетоводяването й са настъпили правопогасяващи вземането факти, в резултат от които дългът вече не съществува, а не е съществувал и към момента на плащането му от ищеца.

Не е признание размера на дълга обстоятелството, че втората фактура №301/12.03.2015г. е вписана в дневника за покупка на ответника и за нея е ползван данъчен кредит.

Претенцията на ищеца е основателна само до горепосочения размер главница, ведно със законна лихва за забава върху нея, считано от подаването на исковата молба, до окончателното изпълнение. За разликата над 8143,48лв. до 31461,88лв. в общ размер от 23318,40лв., исковете за възстановяване на даденото без основание са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени, ведно със законната лихва за забава върху посочената главница, от подаването на исковата молба, до изплащането на дълга.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на В. М. С., подадена от адвокат О. Д., са поставени следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Осчетоводяването на фактура, включването й в дневника на покупките и ползването на данъчен кредит по нея, може ли да се възприеме като своеобразно извънсъдебно признание на задължението по фактурата. Твърди се противоречие по въпроса с практиката на ВКС, обективирана в решение № 46 от 06.07.2017 г. по т.д. № 60140/2016 г. на І т.о., решение № 252 от 03.01.2013 г. по т.д. № 1067/2011 г. на ІІ т.о., решение № 30 от 08.04.2011 г. по т.д. № 416/2010 г. на І т.о., решение № 96 от 26.11.2009 г. по т.д. № 380/2009 г. на І т.о., решение № 42 от 19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ІІ т.о., решение № 166 от 26.10.2010 г. по т.д. № 991/2009 г. на ІІ т.о., решение № 23 от 07.02.2011 г. по т.д. № 588/2010 г. на ІІ т.о., решение № 118 от 05.07.2011 г. по т.д. № 491/2010 г. на ІІ т.о., решение № 211 от 30.01.2012 г. по т.д. № 1120/2010 г. на ІІ т.о., решение № 109 от 07.09.2011 г. по т.д. № 465/2010 г. на ІІ т.о., решение № 92 от 07.09.2011 г. по т.д. № 478/2010 г. на ІІ т.о.

2. 2.1. Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество, при проверката по чл. 269 ГПК, в рамките на оплакванията, наведени от всяка от страните, да се произнесе по спорния предмет на делото, като обсъди всички доводи и възражения на страните. 2.2. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по фактите по спора и събраните доказателства, когато освен правен, спорът между страните така, както е въведен във въззивната жалба, е и по фактите, на базата на които се гради този правен спор. 2.3. Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни. Твърди се противоречие по въпросите с практиката на ВКС, обективирана в решение № 698 от 12.01.2011 г. по гр. дело № 14/2010 г. на ІІІ г.о., решение № 313 от 22.06.2011 г. по гр. дело № 1409/2010 г. на ІV г.о., решение № 72 от 08.04.2016 г. по гр. дело № 5357/2015 г. на ІV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. дело № 761/2010 г. на ІV г.о., решение № 8 от 20.02.2013 г. по гр. дело № 470/2012 г. на ІІ г.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на І г.о., решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. дело № 1975/2010 г. на ІV г.о.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба е поставен и следният въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: В случай, че погасяващите задължението на обогатилия се факти настъпят след момента на неоснователното разместване на блага при хипотезата на чл. 59 ЗЗД и извън волята на обеднелия, това води ли автоматично до отпадане на задължението на обогатилия се да върне на обеднелия онова, с което се е обеднил или поне в този случай обогатилият се дължи връщане на обеднелия онова, с което се е обеднил или в този случай обогатилия се дължи връщане на обеднелия и има претенция към лицето получило изпълнение при отпаднало основание. Посочено е, че по поставения въпрос липсва съдебна практика, поради което са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на „Стилстрой – Комерс“ ЕООД, подадена от пълномощника адвокат С. Ц., се твърди, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно – предпоставка за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

В изложението са поставени и следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

1. Следва ли съдът да се произнася по основание, което не е заявено в петитума на исковата молба и не е направено като изменение на иска в хода на процеса.

2. По кое основание на иска следва да се произнесе съда – по първоначално предявения иск или по основание на иск, който извежда, че вероятно е предявен, тълкувайки представени по делото писмени доказателства.

3. Представените в хода на производството писмени доказателства, приети като доказателства по делото, следва ли да служат на съда за определяне основанието на така предявения иск или следва да бъдат кредитирани единствено във връзка с неговата основателност по съществото на спора. Изложени са съображения, че отговорите на така поставените въпроси ще дадат възможност да бъде развита тази част от правото, което от своя страна ще доведе до създаване на константна съдебна практика, ще допринесе по този начин за развитието на правото и за бъдещо еднообразно решаване на съдебните спорове със сходен предмет, каквито неизменно ще се появят в бъдеще.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба са поставени следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани. Твърди се противоречие по въпроса с практиката на ВКС, обективирана в решение № 344 от 21.09.20102 г. по гр. дело № 862/2011 г. на ІV г.о., решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр. дело № 1321/2009 г. на ІV г.о., решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. дело № 1163/2010 г. на ІV г.о., решение № 194 от 18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/20102 г. на ІV г.о., решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. дело № 1413/2009 г. на ІV г.о.

2. Длъжен ли е въззивният съд ясно и точно да изложи мотиви кои писмени доказателства кредитира и кои не, на база на кои базира изводите си и защо. Твърди се противоречие по въпроса с практиката на ВКС – решение № 463 от 25.05.2010 г. по гр. дело № 1261/2009 г. на ІV г.о., решение № 375 от 26.10.2011 г. по гр. дело № 931/2009 г. на ІV г.о. и решение № 230 от 24.07.2012 г. по гр. дело № 978/2010 г. на 3 г.о.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №85 от 12.01.2021 г. по в. т. дело №182/2020 г. на Бургаския апелативен съд.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност.

Относно изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на В. М. С., подадена от адвокат О. Д.:

Първият повдигнат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпрос не е обусловил изхода на спора, защото крайният извод на съда не е направен въз основа на осчетоводяване на фактури, а след обсъждане на всички доказателства по делото и доводи на страните. Втората група въпроси, повдигнати в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са от значение за изхода на делото, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на Върховния касационен съд, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд. Според задължителната практика на Върховния касационен съд, за да формира вътрешното си убеждение, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото /решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на ІV г.о., решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр.д. № 1321/2009 г. на ІV г.о., решение № 175 от 11.07.2012г. по гр.д. № 1855/2010 г. на ІV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ІV г.о. и др./. Ето защо не се обосновава наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставеният в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е мотивиран съобразно изискванията на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Според ТР точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано, касаещо непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия. Липсата на практика по даден въпрос не води до автоматично прилагане на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението, искането за произнасяне на ВКС е обвързано с преповтаряне на самата законова разпоредба, като се навежда довод, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

По изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на „Стилстрой – Комерс“ ЕООД, подадена от пълномощника адвокат С. Ц.:

Първата група въпроси поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са неотносими, защото в случая съдът не се е произнесъл по основание, което не е заявено в петитума на исковата молба.

Относно втората група въпроси повдигнати в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – същите са от значение за изхода на делото, но въззивният съд е съобразил задължителната практика на ВКС, включително и посочената от касатора.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

Съобразно изхода на спора не следва да се присъждат деловодни разноски за касационната инстанция.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.