Определение № 50526 от 13.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2375/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „България Лизинг“ ЕАД, гр. София срещу решение №441 от 12.07.2021г. по в.т.д. №2221/2020г. на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение №316 от 13.02.2020г., постановено по т.д. №88/2019г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен иска на касатора срещу „Инвамед Фарма“ ЕООД по чл.422, вр. чл.415 ГПК за установяване на вземане за договорна неустойка в размер на 50 000 евро по чл.20, т.6 от договор за финансов лизинг от 14.03.2014г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК от 20.09.2018г. по ч.гр.д. №31387/2018г. на СРС. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно- постановено в нарушение на закона и необосновано, поради което следва да бъде отменено и да бъде постановено ново решение, с което да бъде уважен искът за неустойка. Касаторът излага доводи, че въззивният съд е стигнал до неправилен извод, че договорената неустойка противоречи на добрите нрави, без да е анализирал всички доказателства и без да е обсъдил и съобразил обстоятелствата относно спецификите на предмета на лизинговия договор, респ. невъзможността на лизингодателя след прекратяването на договора и връщането на лизинговата вещ да я ползва или продаде на вторичния пазар. Счита, че съдът е лишил изправната страна в едни равнопоставени договорни търговски отношения от възможността да бъде обезщетена за неизпълнените задължения на отсрещната страна. Оспорва като незаконосъобразни и противоречащи на съдебната практика изводите на съда, че процесната неустойка излиза извън типичните за неустойка функции. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по съществените правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Следва ли да бъде изследвана от съда базата на изчисление на размера на неустойката и какъв е размерът на изискуемото вземане в конкретния случай при обявена предсрочна изискуемост на цялото задължение по лизинговия договор?; 2. Размерът на претендираната неустойка прави ли я задължително нищожна и какъв е размерът, над който в конкретния случай може да се приеме, че неустойката превишава функцията да е компенсаторна- в съдебното решение не е взет предвид факта, че с иска по чл.422 е претендирана половината от договорената неустойка?; 3. При наличие на търговска сделка между страните и договорна неустойка и отхвърляне на иска за неустойка, следва ли да се лиши изцяло изправната страна от възможността да получи обезщетение за понесените вреди?; 4. Длъжен ли е съдът да изследва всички релевирани във въззивната жалба доказателства, оплаквания и доводи на страните във въззивното производство? Длъжен ли е съдът да разгледа и се произнесе по всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства- мотивирано да се произнесе на кои вярва и на кои не и защо?“- като твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/15.06.2010г., т.д. №1/2009г. ОСТК на ВКС и цитираните решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Ответникът „Инвамед Фарма“ ЕООД оспорва касационната жалба като излага доводи както за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, така и за неговата правилност. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът, предявен по реда на чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземане за неустойка на основание чл.92 ЗЗД в размер на 50 000 евро, въззивният съд приема, че договорената между страните клауза за неустойка в размер на 100 000 евро /чл.20, т.6 от договор за финансов лизинг от 14.03.2014г./, дължима при прекратяване на договора за лизинг поради неизпълнение на задълженията на лизингополучателя за плащане на лизингова цена след обявяването им за предсрочно изискуеми, е нищожна поради накърняването на добрите нрави. Решаващият съдебен състав приема за безспорно по делото сключването на процесния договор за лизинг между ищеца- лизингодател и ответника- лизингополучател, по силата на който на лизингополучателя е предоставено ползването на оборудване /компоненти/ за фабрично реновиран позитронно-емисионен томограф; преустановяване на погасяването на дължимите лизингови вноски и прекратяване на договора поради неизпълнение на задълженията на лизингополучателя, считано от 26.09.2017г. За доказано е прието, че до прекратяването на договорната връзка задълженията на лизингополучателя са в общ размер 12 076.36 евро /лизингови вноски с настъпил падеж, неустойка за забава и такса предоговаряне/; от страна на ищеца- лизингодател е подадено заявление по чл.417 ГПК, като по образуваното заповедно производство е издадена заповед за изпълнение за тези суми, както и за процесната сума от 50 000 евро- неустойка при прекратяване на договора поради неизпълнение по чл.20, т.6 от договора. Въззивният съд сочи като основен спорен въпрос по делото дали е действителна уговорката за компенсаторна неустойка, обективирана в чл.20, т.6 от договора, съгласно която при прекратяване на договора за лизинг поради неизпълнение от страна на лизингополучателя последният дължи обезщетение – неустойка в размер на 100 000 евро. Като възприема задължителната съдебна практика по въпроса кога уговорената в търговски договор неустойка е нищожна поради противоречието ѝ с добрите нрави /ТР № 1/15.06.2010 г. по т.д. №1/2009 г. на ОСТК на ВКС/, апелативният състав счита, че неустоечната клауза не следва да излиза извън присъщите ѝ функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна, като конкретната преценка се извършва във всеки отделен случай, предвид конкретните факти и обстоятелства и към момента на сключване на договора, а не към момента на неизпълнението. Излага аргументи, че в настоящия случай страните са договорили компенсаторна неустойка, съизмерима по размер с лизинговите вноски до края на срока договора. Такава неустойка е прекомерна по размер и излиза извън присъщите й функции, тъй като представлява имуществена облага в размер, какъвто лизингодателят би получил, ако договорът не беше развален, но без да предоставя ползването на лизинговата вещ, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. Съдът, освен размера на неустойката /100 000 евро/, съотнесена към лизинговата цена /153 873.20 лева/, съобразява и факта, че при разваляне на договора за лизинг лизингодателят получава обратно лизинговата вещ, която може да реализира на пазара, както и обстоятелството, че по договора има достатъчно обезпечения. Намира за неоснователни възраженията на ищеца, че неустойката е уговорена между страните при сключване на договора, т.е. доброволно са се съгласили с нея, като следва да се съобразява и спецификата на лизинговата вещ и ограничения кръг лица, които ще се ползват от нея. Приема, че вещта може да бъде реализирана на пазара при спазване на определени предпоставки и изисквания, като може да бъде инсталирана и експлоатирана във всяко едно болнично заведение при спазване на условията за извършване на такава дейност. Въззивният съдебен състав стига до извод, че процесната неустойка е в несъответствие с основните принципи на добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения, излиза извън присъщите ѝ функции, поради което е нищожна на основание чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД като нарушаваща добрите нрави. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените от касатора процесуалноправни въпроси за задълженията на въззивния съд да изложи собствени мотиви, като анализира релевантните доказателствата и обсъди доводите на страните, респ. оплакванията във въззивната жалба, не могат да обосноват допускане на въззивното решение до касационен контрол. На първо място, тези въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са свързани с оплакванията на касатора за необсъдени доказателства и доводи във въззивната жалба, които не съответстват на изложените от въззивния съд мотиви. Решаващият съдебен състав, макар и лаконично, е обсъдил възраженията, свързани с договарянето на процесната неустойка, дължима при разваляне на договора, при съобразяване със спецификата на лизинговата вещ, респ. особеностите при нейната продажба. На следващо място, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не се сочи коя допълнителна предпоставка за допускане на решението до касационен контрол по чл.280, ал.1 ГПК е налице. Касаторът не твърди да е налице противоречие с практиката на ВКС /чл.280, ал.1, т.1 ГПК/, респ. не сочи и конкретни решения на ВКС, с които въззивното решение да не е съобразено, нито излага съображения за значимостта на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл.280, ал.1, т.3 ГПК/. Посочването на законовите разпоредби /чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК/ не е достатъчно, за да се приеме, че са наведени основания за допускане на обжалвания съдебен акт до касационен контрол. Въпросите относно критериите за нищожност на неустоечната клауза поради накърняване на добрите нрави и относно задължението на съда да изложи мотиви въз основа на какви критерии преценява накърняването на пределите на нравствената допустимост /първа част от първи въпрос, първа част от втори въпрос/ отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са обуславящи за решаващите изводи на въззивния съд. По отношение на тях не е налице допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС, цитирана от касатора, включително разрешението, дадено с ТР №1/2009г. от 15.06.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСТК на ВКС. ОСТК приема, че автономията на волята на страните при сключването на договора е ограничена, като отделните клаузи не може да противоречат на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Противоречието с императивни правни норми и добрите нрави е основание за нищожност както на гражданските, така и на търговските сделки. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил със задължителната съдебна практика и е извършил преценка на валидността на неустоечната клауза в процесния договор и я е прогласил за нищожна поради противоречието й с добрите нрави, като е взе предвид сочените в тълкувателното решение примерно изброени критерии: естеството и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението /съществено или за незначителна негова част/; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. Не отговаря на мотивите на въззивното решение твърдението на касатора, че неустоечната клауза е прогласена за нищожна само въз основа на нейния размер. Съдът е преценявал дали неустойката излиза извън присъщите й функции- обезпечителна, обезщетителна и санкционна, като изрично е посочил, че с оглед нейния вид /компенсаторна/ и размер /съизмерим с лизинговата цена/ и предвид спецификите на договорното правоотношение /договор за финансов лизинг/, тя нарушава принципа на справедливост и води до неоснователно обогатяване на кредитора- лизингодател. Решаващият съдебен състав излага доводи, че при развален договор за лизинг лизингодателят получава обратно лизинговата вещ, а договорената компенсаторна неустойка е съизмерима с лизинговите вноски, които би получил, ако договорът не беше развален, но без да предоставя на лизингополучателя ползването на вещта. Несъгласието на касатора с изводите на съда представлява оплакване за необоснованост и незаконосъобразност на въззивното решение- основание за отмяна по чл.281, т.3 ГПК, но не е основание за допускане на решението до касационен контрол по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Останалите въпроси, формулирани от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, не отговарят на общия критерий за правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили решаващите изводи на съда /трети въпрос/ или изискват анализ на конкретните доказателства по делото и обсъждане на доводите на страните /втора част от първи въпрос, втора част от втори въпрос/. Въпросите относно размера на изискуемото вземане по лизинговия договор в конкретния случай и относно размера, над който в конкретния случай може да се приеме, че неустойката превишава компенсаторната си функция са директно свързани с правилността на въззивното решение, което не подлежи на обсъждане в настоящия етап на касационното производство. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. С оглед изхода на спора на ответника следва да се присъдят разноските по делото в размер на 3 000 лева- договорено и платено в брой адвокатско възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд