Определение № 896 от 10.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1357/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадената чрез адв.Р. Б. касационна жалба на Б. Д. Д. (ответник в производството пред първоинстанционния съд) срещу решение № 19 от 12.01.2023г. по възз.гр.д.№ 766/2022г. на ОС - Благоевград в частта, с която, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е постановено друго, с което по предявения по реда на чл.422 ГПК иск на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. клон България, [населено място], се признава за установено, че Б. Д. Д. дължи на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., на осн. чл.23 ЗПК, поради нищожност, на осн.чл.22 ЗПК, на сключения между тях договор за потребителски кредит № PLUS-14644128, чистата стойност на кредита, представляваща непогасената главница в размер на 6904.10лв., за която е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 149/2021г. на РС - Благоевград, и са присъдени разноски в тежест на касатора. Според касатора е налице основанието за касационно обжалване по чл. 281, т.2 ГПК - недопустимост.То е обосновано с доводи, че, признавайки за установено вземане за чистата главница по договора, на основание чл. 23 от ЗПК, съдът се е произнесъл по непредявен иск. Евентуално, касаторът поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно.Искането е за неговата отмяна и за постановяване на друго, с което искът да бъде отхвърлен и за присъждане на разноски В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са въведени основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 и по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, без да са формулирани правни въпроси. С подадения чрез юрисконсулт К. З. писмен отговор ответникът по касация „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България, [населено място], оспорва наличието на въведените основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.Претендира за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, на осн. чл.78, ал.8 ГПК. Съставът на I т.о., след като прецени доводите на страните и данните по делото, намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че договорът, от който произтича оспореното вземане в заповедното производство, е недействителен, на осн.чл.22 ЗПК, поради неспазване на императивното изискване на чл.10, ал.1 ЗПК за минимален размер на шрифта. Като последица от констатираната недействителност на договора за потребителски кредит, въззивният съд е приел, че ответникът-потребител дължи, на осн. чл.23 ЗПК, чистата стойност на кредита и разноски по делото по съразмерност. Формираната константна практика на ВКС / решение № 50174 от 26.10.2022г. по гр.д. № 3855/2021г., IV г.о., решение № 60186 от 28.11.2022г. по т.д. № 1023/2020г., I т.о., решение № 50259 от 12.01.2023г. по гр.д. № 3620/2021г., III г.о./, която се споделя напълно от настоящия състав, приема, че договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422 от ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 от ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и от задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност, което би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 в специалния ЗПК. Обжалваното решение е съобразено с цитираната по-горе съдебна практика по приложение на нормата на чл.23 ЗПК, поради което настоящият състав не намира да е налице основанието за директен достъп до касационен контрол - вероятна недопустимост. Извън преценката за вероятна нищожност и/или недопустимост, допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя кумулативно наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, изяснено в мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009г.по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, и на някое от въведените основания за допускане на обжалване по т.1 - т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК. Касаторът е длъжен да посочи правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Този въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които касационният съд е длъжен да селектира касационните жалби.Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, а може от обстоятелствената част на изложението само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение да изхода по конкретното дело.Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалв ане, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за допускане на обжалването. Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване на второто въведено основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК произтича от това, че касаторът не е формулирал правни въпроси, притежаващи характеристиките, очертани в чл.280, ал.1 ГПК. Липсата на общата предпоставка за селектиране на касационната жалба по чл.280, ал.1 ГПК, сама по себе си, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. Поради изложеното и тъй като не се констатира вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, не следва да се допуска касационно обжалване. С оглед на този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати, на осн. чл.78, ал.8 ГПК, юрисконсултско възнаграждение за подаване на отговора на въззивната жалба. Мотивиран от горното, съставът на I т.о.: