Определение № 1723 от 21.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1070/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

С решение № 120 от 03.04.2023г. по в.т.д. № 728/2022г. на Апелативен съд – Пловдив е потвърдено решение № 260082 от 18.07.2022г. по т.д. № 98/2020г. на Окръжен съд – Стара Загора за осъждане на Гаранционен фон да заплати на Е. И. С. и на Ю. В. С., на основание чл. 558, ал. 5 и ал. 1 от КЗ, вр. чл. 557, ал. 1, т. 2, б.“а“ от КЗ, суми от по 200 000 лева за всеки един от тях, частично от 250 000 лева, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие смъртта на техния син И. Е. И. при пътнотранспорто произшествие от 14.10.2019г., със законната лихва за забава, считано от 13.02.2020г. до окончателното плащане.

Срещу въззивното решение в частта на обезщетенията за неимуществени вреди над размера от 140 000 лева до присъдените по 200 000 лева е подадена касационна жалба от Гаранционен фонд.

Касаторът счита решението в обжалваните части неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Нарушен е чл. 52 от ЗЗД. Свидетелските показания не са ценени в съответствие с действителното им правно значение. Не е обсъдено посоченото във въззивното производство обстоятелство, че починалият е получил разчленяване на гръбначния стълб. Въпросът за пряката причина за смъртта е останал неизяснен. Не е бил обсъден и изводът на вещите лица, че не могат да кажат каква би била тежестта от травмите от предпазния колан. Ищците са претърпели обичайните за такъв случай неимуществени вреди. За периода, в който е настъпило непозволеното увреждане, ВКС е присъждал много по-ниски размери на обезщетенията. Решението е постановено в противоречие с нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Възззивният съд не е обсъдил и ценил заключението на приетата по делото съдебно-медицинска експертиза заедно с другите доказателства. Вещото лице не е посочило при удар в коя част от интериора е настъпило травматичното увреждане (разкъсване на сърцето). Съдът се е произнасял по негативното засягане на психиката на ищците без да е изслушал заключение на вещо лице психиатър или психолог. По делото не е допускана експертиза и решението се основава на предположения. Решението се основава на предположения и относно факта, че смъртта му би настъпила и при поставен обезопасителен колан. Ищецът С. не е доказал наличието на конкретни житейски обстоятелства, станали причина за изграждането и съществуването на твърдяната от него връзка с пострадалото лице. Само по изключение може да се присъжда обезщетение на лица, извън изброените в ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г.

От Гаранционен фонд е поискано въззивното решение в обжалваните части да бъде допуснато до касация и отменено, с присъждане на направените разноски, евентуално делото да бъде върнато на Апелативен съд – Пловдив за допускане на съдебно-медицинска експертиза, която да отговори дали прекъсването на гръбначния стълб на пострадалия е пряката причина за смъртта му и в каква последователност са настъпили разкъсването на сърцето и прекъсването на гръбначния стълб.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Формулираните въпроси са:

1. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на установените с тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства, оплаквания и възражения на страните?

Касаторът счита въззивното решение постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2013г., Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС по гр.д. № 1/2000г. и Постановление № 1 от 13.07.1953г. на Пленума на ВКС, както и в противоречие с казуалната съдебна практика, от която се сочат съдебни решения.

2. Може ли въззивният съд да основе решението си на предположения?

Касаторът се позовава на Постановление № 1 от 13.07.1953г. на Пленума на ВКС и решение № 22 от 02.07.2019г. по т.д. № 587/2018г. на ВКС, ТК, І т.о.

3. Може ли при определя на обезщетението съдът само декларативно да изброи кои критерии е приложил, без да е обсъдил и преценил обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства и значението им да определяне на обезщетението за неимуществени вреди?

4. Длъжен ли е въззивният съд да приложи общите и специфични за всеки отделен случай критерии при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и да посочи как точно приложението на всеки един от тези критерии е обусловил преценката му за конкретно определения размер на обезщетение за приложението на чл. 52 от ЗЗД?

5. Длъжен ли е съдът при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението?

По трети, четвърти и пети от въпросите според касатора, въззивният съдебен акт е постановен в противоречие със задължителната практика на ВС – ППВС № 4/1968г., Тълкувателно решение № 1 от 21.062.2018г. ро тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК, и създадената съдебна практика по приложение на чл. 52 от ЗЗД (решение № 93 от 23.06.2013г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 158 от 28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 88 от 09.07.2012г. по т.д. № 1015/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.).

6. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и данни по делото?

Страната се позовава на т. 12 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. по гр.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС и решение № 103 от 09.11.2020г. по т.д. № 2546/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

7. Кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“?

8. Следва ли съдът да приложи установените с ППВС № 4/1968г. общи и специфични критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди?

Във връзка със седми и осми от въпросите касаторът отново се позовава на ППВС № 4/1968г.

9. Във връзка с приложението на установените в ППВС № 4/1968г. критерии, длъжен ли е въззивният съд да съобрази съдебната практика по сходни казуси, когато присъжда обезщетение в по-висок от обичайния размер?

Страната се позовава на ППВС № 4/1968г., като и допълнително на решение № 44 от 23.06.2020г. па търг. дело № 1879/2019г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 172 от 03.11.2017г. по т.д. № 608/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 13 от 16.05.2019г. по т.д. № 2275/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

10. По въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото и да възприеме с оглед неговата яснота и обоснованост?

Касаторът сочи решение № 117 от 28.10.2020г. по търг. дело № 1034/2019г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 77 от 22.06.2020г. по т.д. № 684/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

11. Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по въпроси, за които не притежава специални знания?

Касаторът сочи решение № 45 от 26.07.2019г. по търг. дело № 1319/2018г. на ВКС, ТК, І т.о., както и Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС по гр.д. № 1/2000г. (т. 10) и Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2013г. (т. 3)

12. Какви факти и обстоятелства следва да прецени въззивният съд при преценка дали е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД?

13. При определяне степента на съпричиняването длъжен ли е въззивният съд да съпостави тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредите?

14. По въпроса следва ли определеният размер на обезщетението от въззивния съд да бъде намален съответно на приноса на пострадалия за настъпване на процесното ПТП?

Според касатора по тези последни въпроси решението е постановено в противоречие с ППВС № 17/63г., ППВС № 1 от 13.07.1953г., решение № 19 от 20.07.2018г., по т.д. № 1748/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 117 от 08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, ТК, І т.о.

Касаторът намира, че въззивното решение в обжалваните части е и очевидно неправилно.

От насрещните страни по жалбата Е. И. С. и Ю. В. С. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК. Поддържа се, че липсва основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от Гаранционен фонд част, нито има основание решението в тази част да бъде отменяно. Претендират се направените по делото разноски.

В. Ю. А., подпомагаща страна на Гаранционен фонд, не оспорва жалбата.

Отговор не е подаден от Ю. О. Д., също подпомагаща страна в производството.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваните му части, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да постанови решение си, въззивният съд е приел, че на 14.10.2019г., около 01.00 часа, на главен път І-5, км.190+200 (посока от [населено място] към [населено място]), е настъпил челен сблъсък между лек автомобил „Мерцедес Е 250Д“, с ДК [рег.номер на МПС], управляван от Ю. В. А., и лек автомобил „Ауди А4“, с ДК [рег.номер на МПС], управляван от Л. Н. У.. Пътният инцидент е бил по причина на водача на лекия автомобил „Мерцедес“, който, управлявайки автомобила с неразрешена скорост (над 128 км/ч) е изгубил контрол над него и е навлязъл внезапно в лентата за насрещно движение. Била е причинена смъртта на двамата водачи и пътниците в автомобила „Мерцедес“, между които и И. Е. И., тогава на 18 години.

Е. И. С. е майка на починалия И. Е. И., а Ю. В. С., съжителствал с майката, е отглеждал И. като баща от раждането му, макар да не го е признал за свое дете. Въз основа на разпит на изслушаните свидетели (Алдин М. и М. С.) въззивният съд е приел, че и двамата ищци търпят болки и страдания от смъртта на И., като са от кръга на лицата, легитимирани да получат обезщетение съгласно ППВС № 4/25.05.1961г. и ППВС № 5/24.11.1969г. Всички живеели като едно семейства, отношенията им били много добри, животът на ищците се променил, било им зле и много тъжали, били постоянна на гробищата (при ПТП загинал и другият им син). Загубата на дете е най-голямото нещастие, което може да се случи на родител, респективно на лице, изградило отношения с дете като негов родител. Смъртта на дете на всякаква възраст и при всякакви обстоятелства е най-тежкият удар, който родител може да преживее.

За справедлив размер на обезщетението съгласно чл. 52 от ЗЗД от въззивния съд са били приети суми от по 200 000 лева, съответно на нормативно определените лимити на застрахователните обезщетения и социално-икономическите и обществени условия в страната, както и всички други относими обстоятелства – връзката между родител и дете, която е най-близката родствена връзка, обстоятелствата, при които е настъпила смъртта, възрастта на починалия, който не е бил в началото на жизнения си път, отношенията в семейството, страданията на родителите.

За увреждащия лек автомобил „Мерцедес“ с водач Ю. В. А. не е имало валидно сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и съгласно чл. 557, ал. 1, т. 2, б.“а“ от КЗ, според въззивния съд, ответникът Гаранционен фонд следва да носи отговорност за изплащането на обезщетение. С решение от 13.02.2020г. Гаранционен фонд е отказал заплащането на обезщетения, поради което оттогава, с настъпването на тримесечен срок от уведомяване за застрахователното обезщетение, е дължима и лихва за забава.

Възражението на Гаранционен фонд за съпричиняване поради непоставен предпазен колан (чл. 137а от ЗДвП) е било прието от въззивния съд за неоснователно като недоказано. За механизма на пътния инцидент са били изслушани автотехническа и допълнителна автотехническа експертиза, съдебно-медицинска експертиза (първоначално, повторно и допълнително заключение), както и комплексна съдебна автотехническа и съдебно-медицинска експертиза). Заключението на допълнителната съдебно-медицинска експертиза и това на комплексната експертиза, на което се е позовал Апелативен съд – Пловдив, е било, че с оглед механизма на удара, дори предпазен колан да е бил поставен, това не би предотвратило травмите при И. Е. И., които са били несъвместими с живота. Причина за смъртта на този пътник (пътувал на задна лява седалка) е било разкъсване на вътрешните органи (сърцето). Уврежданията са получени по механизма на инерционна травма. При внезапно спиране на движението на тялото в пространството от някаква скорост до пълен покой вътрешните оргони се стремят да продължат движението си и се разкъсват. Дали спирането ще е от предпазен колан или от облегалката на предната седалка въздействието върху организма е едно и също. Ако пострадалият е пътувал с предпазен колан, не би получил лицева травма, кръвонасядания, като и вероятно счупване на двете бедрени кости. Останалите увреждания обаче биха се получили в приблизително същия мащаб по причина на факта, че предпазните колани при висока скорост придобиват свойствата на твърди тъпи предмети. Според въззивния съд, за да е основателно възражението за съпричиняване, следва да е установено не само неползването на предпазен колан, но и наличието на причинна връзка между този отрицателен факт и причинените телесни увреждания, респективно смърт. Такава причинна връзка в случая не се установява.

При тези обстоятелства няма основание за допускане на въззивното решение в обжалваните части до касационно обжалване.

Първият и шестият процесуалноправни въпроси относно задължението на въззивния съд да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими факти и доказателства, както и твърденията и възраженията на страните, в контекста на заявеното в касационната жалба, че това в случая не е било направено, е въпрос от значение за изхода на делото (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ).

Не е налице обаче поддържаното във връзка с въпроса допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касатора съдебни решения, както и от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения, също посочени от касатора (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС).

Съгласно тази практика въззивната инстанция изготвя свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща, включително при действащия ГПК, уреждащ второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване; въззивният съд е длъжен да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК.

В случая, противно на оплакванията в касационната жалба, въззивният съд е обсъдил свидетелските показания на разпитаните по делото свидетели. Конкретно и ясно е била посочена причината за смъртта на И. Е. И. - разкъсване на вътрешните органи (разкъсване на сърцето), като уврежданията са получени по механизма на инерционна травма. Възможно е починалият да е получил разчленяване на гръбначния стълб, ведно с множество други увреждания, но по делото е установен фактът на настъпилата смърт и че инерционна травма, довела до смъртта, е щяла да се получи и при ползването на предпазен колан. Невярно е изложеното в касационната жалба, че вещите лица не са могли да кажат каква би била тежестта от травмите от предпазния колан, съответно при удар в коя част от интериора на автомобила е настъпило травматичното увреждане. Изрично е било посочено от вещите лица и отразено и от въззивния съд в решението му, че се касае за удар в облегалката на предната седалка. Същевременно въззивният съд е посочил въз основа на какви конкретни обстоятелства приема, че ищецът Ю. В. С. е легитимиран да търси обезщетение от смъртта на И. Е. И.. Той е от кръга на лицата посочени в ППВС № 5/1969г.

Вторият процесуалноправен въпрос също отговора на общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото касаторът прави оплакавния, че въззивният съд е основал решението си на предположения. По отношение на въпроса отново не е удовлетворен допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т 1 от ГПК. Действително относно претърпените от ищците болки и страдания не е била назначавана експертиза с участието на вещо лице психиатър или психолог. Това обаче не означава, че въззивното решение, с което съществуването на такива болки и страдания се потвърждава, се основава на предположения. За състоянието на ищците след смъртта на И. Е. И. са разпитани свидетели. На основание на общочовешкия опит, като естествена и логична последица от настъпилата смърт при пътния инцидент, въззивният съд е обобщил, че загубата на дете е най-голямото нещастие, което може да се случи на родител, каквато е ищцата Е. И. С., респективно на лице, изградило отношения с дете като негов родител, какъвто е ищецът Ю. В. С.. По делото този факт не е бил опроверган, а потвърден. Не като предположение, а като реално установен факт, на основата на специалните знания на вещите лица по експертизите, съдът е приел, че смъртта на И. Е. И. би настъпила и при поставен обезопасителен колан.

В тази връзка не е осъществено допълнителната предпоставка по чл. 290, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване относно единадесети въпрос на касатора. Въззивният съд не се е произнасял по въпроси, за които не притежава специални знания.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по трети, четвърти, пети, седми и осми от формулираните от Гаранционен фонд въпроси, съдържащи питане дали въззивният съд, при определяне на размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, е длъжен да анализира релевантните по делото обстоятелства съобразно общите и специфичните за отделния случай критерии за приложение на чл. 52 от ЗЗД. Въпросът отговора на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но не и на допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В съответствие със задължителната практика на Върховния съд в постановления (ППВС № 4/1968г.) и практиката на Върховния касационен съд по приложение на чл. 52 от ЗЗД въззивният съд е анализирал релевантните по делото обстоятелства съобразно общите и специфичните за отделния случай критерии за приложение на чл. 52 от ЗЗД, като е оценил значението на отделните обстоятелства.

Деветият поставен от касатора въпрос е материалноправен въпрос от значение за изхода на делото. Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС е имало за цел, освен другото, да се преодолеят големите различия между присъдени размери на вреди по различни дела за съвсем сходни случаи, при което като практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК следва да се считат, освен постановлението, и съдебните решения на Върховния касационен съд, по които са присъдени конкретни обезщетения за неимуществени вреди по сходни случаи. Еднаквото третиране на сходните случаи при претендирани обезщетения за неимуществени вреди от непозволено увреждане изцяло съответства на изискването по чл. 52 от ЗЗД присъденото обезщетение да е справедливо. В случая обаче въззивният съд не е постановил решението си в противоречие с практиката на ВКС. Касаторът прави оплаквания за завишен размер на обезщетението, но сам не сочи практиката на Върховния касационен съд по чл. 290 от ГПК по аналогични случаи, на която въззивното решение да противоречи. Напротив, по т.д. № 698/2017г. и по т.д. № 1879/2019г., на които се позовава страната, за събития съответно от 10.07.2013г. и 26.07.2015г. и настъпила смърт на дете, на родители са присъдени обезщетения за неимуществени вреди от по 200 000 лева.

Десетият въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото, както и да го възприеме с оглед неговата яснота и обоснованост, е процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото. Съгласно оплакванията в касационната жалба въпросът е свързан със съдебно-медицинската експертиза. И в този случай във връзка с въпроса не е удовлетворен допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Първоначалното, повторното и допълнителното заключение на съдебно-медицинската експретиза не противоречат на останалите обстоятелства и доказателства по делото. Сам касаторът не сочи на кои приети по делото други доказателства тези заключения не съответстват. Така не се установява въззивният съд да се е отклонил от практиката на ВКС по прилагане на разпоредбата на чл. 202 от ГПК – допуснати и приети по делото заключения да не са обсъдени заедно с другите доказателства по делото.

Дванадесети въпрос на касатора относно това какви факти и обстоятелства следва да съобрази въззивният съд при преценка за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, е общ и хипотетичен и не може да бъде определен като въпрос от значение за изхода на делото. Съгласно мотивите към т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС, степента на съпричиняване се преценява във всеки конкретен случай; съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина; приносът на увредения – обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Или съгласно задължителната съдебна практика приносът на пострадалия към увреждането, ако такъв има, е различен за всеки отделен случай и не може да бъде конкретизиран или фиксиран по степен. Той се преценява отделно по всяко дело въз основа на събраните доказателства.

Тринадесети и четиринадесети въпроси относно задължението на въззивния съд да съпостави тежестта на нарушението на делинквента и на увредения при определяне на степента на съпричиняване, като намали присъжданото обезщетение, не са материалноправни въпроси от значение за изхода на делото. Това е, защото от въззивния съд изобщо е отречено съпричиняване.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив.

Касаторът е поискал присъждане на направените в касационното производство разноски по чл. 78, ал.1, вр. чл. 81 от ГПК, но предвид изхода на спора няма основание за присъждане на такива разноски.

Разноски са поискали и насрещните страни – по 7 000 лева с ДДС по договори за правна помощ и съдействие от 15.06.2023г., сключени с адв. П. К.. С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК, тези разноски следва да бъдат присъдени изцяло.

Воден от горното съдът