Определение № 5530 от 28.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3976/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 17018/06.07.2023 г. на С. Н. Й., [населено място], чрез адвокат Д. И., срещу въззивно решение № 631/26.05.2023 г. по в. гр. д. № 848/2023 г. на Окръжен съд – Варна. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Задължена ли е страната, представила препис на документ, заверен от нея, да представи оригиналния документ или официално заверен препис от същия документ, в случая, когато насрещната страна поиска да види оригинала; 2. Може ли в случаите, когато документът е съставен в повече екземпляри, представянето на официален препис на друг екземпляр от документа, а не на представения в заверен от страната препис, да удовлетвори изискването на чл. 183, ал. 1, изр. първо ГПК. В случай че между двата екземпляра на документа има съществена разлика, на кой екземпляр следва да основе решението си съдът; 3. Задължен ли е съдът да изключи от доказателствата по делото документа, който при поискване от насрещната страна, не е представен в оригинал или официално заверен препис. Представлява ли такъв препис годно доказателствено средство; 4. Задължен ли е съдът да обсъди всички възражения на страните, повдигнати във въззивната жалба; 5. Задължен ли е съдът да се произнесе по оспорване истинността на писмен документ по реда на чл. 193 ГПК; 6. Задължен ли е въззивният съд при установяване на конверсия на официален документ в частен да направи промяна в разпределението на доказателствената тежест между страните; 7. Следва ли съдът да следи за наличието на материалноправна легитимация на ищеца, обуславяща допустимостта на иска и да се произнесе дали фактите, които я установяват, са налице или не; 8. Допустимо ли е възражението на ответната страна относно фактите, обуславящи материалноправната легитимация на ищеца при предявен отрицателен установителен иск; 9. Възстановяването на собствеността по реда на Разпореждане № 15 на МС от 24.07.1991 г. /ДВ, бр. 65 от 09.08.1991 г./ изисква ли провеждането на определена процедура или се извършва ex lege; 10. Може ли констативен нотариален акт да е достатъчен да служи за материалноправна легитимация на ищеца при предявен отрицателен установителен иск, в случая когато ответникът също разполага с нотариален акт за собственост върху процесния имот; 11. Следва ли в този случай ищецът да доказва фактите, от които произтича удостовереното от нотариуса право. Ответникът по касация Р. К. М., [населено място], чрез адвокат П. Г., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира присъждане на съдебни разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 275/31.01.2023 г. по гр. д. № 13542/2021 г. на Районен съд – Варна, с което е признато за установено по предявения отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК от Р. К. М., за признаване за установено, че С. Н. Й. не е собственик на недвижим имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], район „П.“, „Св. Св. К. и Е.“, с площ от 1183 кв.м. и при граници: ПИ с идентификатори ***; ***; ***; *** и *** и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 12/2017 г. на нотариус В. П., с район на действие този на ВРС, рег. № 205 на Нотариалната камара. Въззивният съд е приел, че с нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по ЗРПВПВННИ от 17.08.1964 г., Е. С. и Н. Н., наследници на Е. П., са продали на К. Б. Б. парцел *-*, находящ се в м. „М.“, [населено място], с площ от 1600 кв.м. Установено е, че представеният в официално заверен препис от СВп-Варна нотариален акт не е подписан от нотариус. Според заключението на графологическата експертиза липсва положен от нотариус С. С. подпис, като не се установяват следи от изваждане на документа от книгата, в която се съхранява, следи от химическо, фотохимическо, механично или друго заличаване на положен подпис. Представеният към исковата молба нотариален акт от 17.08.1964г. се различава с представения от СВп – Варна, тъй като е с положен подпис на нотариус Ст.С.. С Разпореждане от 1973 г. на бюрото на МС е разпоредено отчуждаване на частни недвижими имоти във Варненски окръг във вилни зони и курортни местности, попадащи между к.к. „Д.“ и „З.“. Със служебна бележка от 25.12.1974 г. на генералния директор на комитета за отдих и туризъм към държавния стопански комплекс „Отдих и туризъм“ – Варна е удостоверено, че на К. Б. е отнет и заплатен имот, находящ се в кв. 70, парцел *-* – Д., съгласно § 13 от ПОИДОН за нуждите на обществения живот. От 22.07.1977 г. процесният имот е актуван като държавен недвижим имот, отстъпен за управление от МВР. През 1983 г. К. Б. е починал, като е бил наследен от ищцата Р. К. М. – негова дъщеря. С разпореждане № 15 от от 1991 г. на Министерски съвет е отменено извършеното с Разпореждане № 93 на Бюрото на МС от 1973 г. отчуждаване на недвижими имоти на територията на ВЗ „Д.“, при условие, че собствениците на отчуждените имоти върнат полученото обезщетение и заплатят направените подобрения и насаждения след отчуждаването в срок от 6 месеца след влизане в сила на заповедта на председателя на ИК на ОНС, с която се определя размерът на обезщетението. Със заповед от 28.04.1992 г. на Кмета на община Варна е извършена оценка на обезщетението и подобренията в процесния имот на обща стойност 2499 лв. С разписка от 15.10.1991 г. се удостоверява извършено от ищцата плащане на сумата 3444, 14 лева в полза на ОНС- Варна. Със заповед от 1992 г. на кмета на община Варна на основание чл. 88, ал. 2 НДИ е наредено да се отпишат от актовите книги имоти, отчуждени по силата на Разпореждане № 93 от 1971 г., собствеността върху които е възстановена. С констативен нотариален акт за собственост № 114/1993 г. ищцата е призната за собственик на празно вилно място от 1600 кв.м., находящо се във Вилна зона „Св. К.“ /м. „М.“/, [населено място], парцел *-*. С констативен нотариален акт за собственост № 12/2017 г. ответницата С. Н. С. е призната за собственик на поземлен имот с идентификатор ***, [населено място], м. „Св. Св. К. и Е.“, с площ от 1183 кв.м. Според заключението на графологическата експертиза подписът, положен за декларатор в молба-декларация от С. С. до нотариуса, съставил К., не е изпълнен от нея, а представлява имитация на подпис. Според заключението на техническата експертиза процесният имот с идентификатор *** съответства и попада изцяло в границите на УПИ *-*, кв. 70 по регулационния план на ВЗ „Т.“, с площ 1650 кв.м. Въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелите Й., Д., М. и Ч. Посочил е, че Й. от м. март 2013 г. е съсед от север на процесния имот и свидетелства, че С. се представила за собственик на имота, като 3-4 пъти през лятото искала да мине през имота му, за да стигне до процесния. От мястото, в което свидетелят живеел, имало пътечка, по която се слизало до долния имот. Освен С. до имота искали достъп и още двама души - Г. и Й., които влизали в него, направили оградата, сложили СОТ, камери. Имотът не бил обработван, бил с телена ограда. Свидетелят Д. твърди, че познава имота от 1995-1996 г., като преди 5-6 години пътят до него бил асфалтиран и била поставена бариера от трето лице – собственик на съседното място. По молба на С. Й. свидетелят минавал покрай имота и го наглеждал на път към собствения си имот. След поставянето на бариерата, входът за имота откъм пътя станал недостъпен, а достъпът до него се осъществявал от горния съседен имот, закупен Д.. Свидетелят и Г. сложили СОТ в имота, изчистили го и вдигнали част от падналата ограда. К. М. свидетелства, че посещавал имота от 1992 г. с баба си /съпругата на Б. Б./ и майка си, като го ползвали за разсадник. Посочил, че достъпът се осъществявал през съседните имоти. С. Ч. твърди, че неговият имот бил съседен на процесния. Последният бил ограден и в него можело да се влиза само през имота на свидетеля. При тези фактически данни съдът е приел, че правният интерес от предявяването на отрицателния установителен иск е обоснован с твърдения, че ищцата е собственик на поземления имот с идентификатор *** на основание наследяване и реституция, за което се е снабдила и с К. № 114/1993 г. Въззивният съд е приел, че ответникът не разполага с правната възможност да оспорва правата на наследодателя на ищцата и валидността на нотариалния акт, с който той се е легитимирал, след като не заявява противопоставими права към 1964г. Недоказано е към този момент правото на собственост по отношение на имота да е принадлежало на друго лице, а обстоятелството, че имотът е отнет от К. Б. е индиция за притежание на правото към минал момент. В периода от 1973 г. до 1991 г. наследодателят на ищцата не е бил собственик на имота поради отчуждаването му за държавни нужди съгласно разпореждане № 93 от 1973 г. на Бюрото на МС, издадено на основание чл. 101 ЗС и § 6 от ПЗР на ЗСГ. След 1991 г. е възстановено правото на собственост върху имота в полза на ищцата след провеждане на съответната процедура. Така с разпореждане № 15 от 24.07.1991 г. на МС е отменено извършеното отчуждаване на имоти на територията на в.з. „Д.“ при условие, че бившите собственици върнат полученото обезщетение и заплатят направените в имота им подобрения и насаждения в 6-месечен срок. По отношение на ищцата са били налице условията за отмяна на отчуждаването: имотът не е бил застроен към 1991 г., за него ищцата или нейният праводател не са получили в обезщетение друг недвижим имот и не се установява /и не се твърди/, имотът да е отреден по застроителния или регулационния план за специални обекти за нуждите на отбраната на страна. Със заповед от 1992 г. процесният имот, ведно с подобренията, е оценен на 2499 лева. Въззивният съд е приел, че сумата е заплатена, видно от разписка от 15.10.1991 г. За ирелевантно е преценено възражението, че плащането предхожда паричното оценяване на имота, доколкото платената сума е повече от поставената оценка и следва по време издаването на Разпореждане № 15 от 24.07.1991 г., от която дата ищцата е възстановила собствеността си. На това основание ищцата се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост от 19.03.1993 г. Съдът е посочил, че доколкото ответницата не е заявила противопоставимо на правото на ищцата придобивно основание към момента на реституцията. Наличието само на формална легитимация на ищцата с К. №114/1993 г., ведно с всички косвени данни за собственост на наследодателя към минал момент, обосновават правния интерес от предявяването на отрицателния установителен иск. Спорно между страните е дали ответницата С. Й. е станала собственик на процесния имот на твърдяното основание – изтекла придобивна давност започнала през 1992 г. Въззивният съд е посочил, че след 1992 г. не е имало пречки за придобиването му по давност, тъй като след отмяна на отчуждаването с разпореждане № 15 от 1991 г. на МС, имотът не е бил държавна собственост, а собственост на ищцата. За недоказано обаче е приел твърдението на ответницата С. Й., че е придобила имота по давност. Разгледани са двете твърдени от ответницата хипотези на чл.79, ал.1 и ал.2 ЗС. Посочено е, че не е доказано тя да е установила фактическа власт върху имота на правно основание, годно да я направи собственик, без да знае, че праводателят й не е бил собственик, или че предписаната от закона форма е опорочена. За недоказано е преценено и твърдението, че е владяла имота в продължение на 10 години. Въззивният съд е приел от събраните по делото доказателства, анализирани в тяхната съвкупност, че не може да бъде обоснован извод, че през 1992 г. ответницата е установила своя фактическа власт върху територията, понастоящем заснета като поземлен имот с идентификатор ***, т. е. че е налице обективният признак на владението. В тази връзка е посочил, че показанията на свидетеля Ц. Й. са относими за времето след м. март 2013 г. Показанията на този свидетел и на свидетеля Д., който „наглеждал“ имота през оградата, не са дали основание на съда да приеме, че същите имат възприятия за действия на ответницата, които да бъдат окачествени като прояви на установено и упражнявано от нея владение. В заключение съдът е приел, че на първо мясно от ответницата не е установен обективният признак на владението /corpus/, а също и извъшването на такива действия, които да разкриват манифестиране на намерението за своене /animus/.Оттук не може да се направи извод за наличие и на допълнителните признаци на владението - постоянно, явно, спокойно и несъмнено в продължение на изискуемия от закона срок от 10 години. Периодичните посещения на С. Й., на свидетеля Й. Д. и адвоката не водят до несъмнен извод за установяване на владение върху имота с явни и несъмнени действия. Показанията относно разчистването на имота през тази или миналата година също не установяват действия по своене в продължение на повече от 10 години. Освен това според свидетелите М. и Ч. от 1992 г. имотът е използван от ищцата и майка й за разсадник, като през декември 2021 г. за първи път узнали за опит на трети лица да влязат в него. Обстоятелството, че през 2017 г. срещу ответницата е предявен положителен иск за собственост на същия имот от трето за спора лице, който е отхвърлен с влязло в сила съдебно решение, не доказва установяването на фактическа власт от нейна страна в продължение на 10 години. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Поставените въпроси не могат да обусловят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Първи, втори, трети, пети, шести, седми и осми от тях не са обусловили решаващата воля на съда. Въпросите се поставят във връзка с твърдяната от касатора липса на правен интерес за ищцата от провеждане на отрицателен установителен иск. Решаващите изводи на въззивния съд са в смисъл, че позоваването на ищцата на констативен нотариален акт за собственост, с който през 1993г. се е снабдила след осъществената реституция, обосновават правния й интерес от предявяването на отрицателния установителен иск, а оттук и неговата допустимост. Приетото от въззивния съд е съобразено с постановките на ТР№ 8/2012г., ОСГТК, на ВКС, според което наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, изложени в исковата молба, които при оспорване следва да бъдат доказани. Като е преценил доказателствената сила на констативния нотариален акт от 1993г., въззивният съд е приел, че е налице формална легитимация на ищцата, ведно с всички данни, обосноваващи правния й интерес от предявяването на иска. Във връзка с оспорванията на ответницата на нотариалния акт за покупко-продажба от 1964 г. и на разписката от 1992 г., удостоверяваща плащане в полза на държавата на обезщетението и подобренията в процесния имот, е приел, че от всички доказателства по делото следва извод за осъществена реституция в полза на наследниците на отчуждения собственик. В тази връзка следва да се посочи и че ответницата не е твърдяла реституция в полза на конкретно трето лице, срещу което да е владяла. След анализ на доказателствата въззивният съд е достигнал до извод, че ответницата, чиято е тежестта на доказване, не е установила твърдения придобивен способ – изтекла в нейна полза придобивна давност. Четвъртият въпрос е свързан със задължението на въззивния съд, при формиране на правните си изводи по предмета на спора, да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства и да обсъди доводите на страните. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд, като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба и да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Деветият въпрос не може да се приеме за относим, като включен в предмета на спора пред въззивната инстанция. Освен това въззивният съд е проследил всички актове, релевантни за реституцията, съгласно цитираното Разпореждане на МС № 15/1991г. и е достигнал до извод, че такава е осъществена. Десетият и единадесетият въпроси са решени в съответствие с цитираното вече ТР №8/2012г., ОСГТК, ВКС относно легитимацияна на ищеца по предявен отрицателен установителен иск за правото на собственост и доказването от негова страна на правния интерес. В случая, както е прието от въззивния съд, обстоятелството, че ответникът също се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост /по обстоятелствена проверка/ потвърждава наличието на правен интерес от предявяване на иска. Съгласно ТР при отрицателния установителен иск за собственост, след като ищецът изобщо отрича правото на ответника, поаследният трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които то е могло да се породи. В случая въззивният съд е приел, че твърдяното от ответницата основание – придобивна давност, не е доказано. В обощение и във връзка с твърдяната недопустимост на така предявениая отрицателен установителен иск,поради липса на правен интерес, а оттук и на въззивното решение, следва да се посочи, че не е налице основанието на чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Константно в съдебната практика се приема, че съдебното решение е недопустимо, когато съдът е допуснал отклонение от диспозитивното начало; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска и др. В настоящия случай не може да се приеме наличие на някоя от посочените хипотези, обосноваващи евентуална недопестимост на въззивното решение. Както бе посочено съобразно приетото в т. 1 от ТР №8/2012 г., ОСГТК, в производството по предявен отрицателен установителен иск за собственост ищецът следва да докаже фактите, от които произтича правният му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му. Въззивният съд е приел, че ищцата е доказала факта на оспорване на вещното й право на собственост върху процесните имоти със снабдяването от С. Й. с констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка през 2017 г. на основание давностно владение, поради което е налице правен интерес от отричане на правото й на собственост. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира основно с доводи за допуснати съществени процесуални нарушения поради необсъждане на възраженията на ответницата и необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения представляват касационни оплаквания и не могат да се проверят в производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на делото и приложените доказателства, С. Н. Й., [населено място], следва да се заплати на Р. К. М., [населено място], съдебни разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 2400 лева – адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.