Определение № 1060 от 16.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 420/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на НАЦИОНАЛНАТА ЗДРАВНООСИГУРИТЕЛНА КАСА против решение № 2/09.01.2023 г. по в.т.д. № 694/2022 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 3 граждански състав, с което е потвърдено решение № 54/31.08.2022 г. по т.д. № 14/2022 г. по описа на Окръжен съд - Смолян, в обжалваната част, с която ответникът НАЦИОНАЛНА ЗДРАВНООСИГУРИТЕЛНА КАСА е осъден да заплати на Многопрофилна болница за активно лечение “Проф. д-р Константин Чилов” ЕООД, ЕИК[ЕИК], дължими суми по договор № 210238/23.05.2018 г., представляващи извършена и неплатена болнична медицинска помощ в периода от 01.02.2019 г. до 30.04.2019 г., както следва: по фактура № 4000000023/13.09.2019 г. – 9 480 лева, по фактура № 4000000025/09.04.2019 г. – 13 700 лева; по фактура № 4000000026/ 13.09.2019 г. – 19 905 лева, или общо в размер на 43 085 лева, ведно със законната лихва върху уважения размер, считано от 18.02.2022 г. до окончателното им плащане, както и сумата от 11 379,05 лева, представляваща законна лихва за забава върху главницата от 43 085 лева за периода от 26.05.2019 г. до 18.02.2022 г.

В отхвърлителната част първоинстанционното решение не е обжалвано в срок и е влязло в сила.

С касационната жалба са въведени оплаквания по чл. 281, т. 3 от ГПК за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на процесуалните правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд е постановил неправилно решение, приемайки, че уговорките в процесните договори за заплащане на осъществените медицински дейности в рамките на утвърдените месечни стойности не могат да ограничат безусловно признатото от закона право на свободен достъп на здравноосигурените лица до медицинска помощ, както и гарантирания им свободен избор на изпълнител на медицинска помощ, сключил договор с НЗОК, в обхвата на пакета от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК. Твърди се, че договорите с изпълнители на медицинска помощ са резултат на смесен фактически състав, включващ административно-правни и гражданско-правни елементи, както и решение на НС на НЗОК по отношение заплащането на медицински дейности, надвишаващи стойностите по приложение № 2 към договорите, взето след изпълнение на регламентирана процедура и в определени срокове за заявяване. Твърди се, че в случая индивидуалният договор за медицинска помощ е сключен в съответствие с императивните норми от действащите в процесния период нормативни актове по Закона за бюджета на НЗОК от 2018 г., ЗЗО, както и в съответствие с чл. 55а от ЗЗО, а основание за отхвърляне на заплащането на дейността е надвишаването на стойността, определена по реда на чл. 4 от ЗБНЗОК от 2018 г. и посочена в приложение № 2 към договора. Твърди се, че по силата на договорните отношения НЗОК дължи заплащане на дейности, когато същите са в рамките на определените по съответния ред “лимити” за периода. Твърди се, че поради това договорите, произтичащи от императивна нормативна уредба, са съобразени с практическата невъзможност с ограничени финансови средства да се заплащат неограничен брой медицински услуги, а въззивният съд, като не е съобразил горното, е постановил неправилно решение. Оспорват се като необосновани и изводите на въззивния съд за заплащане на превишения обем на медицинската дейност, извършена с оглед предмета на договора и вменените на изпълнителя задължения. Твърди се, че определените в приложение № 2 към договорите стойности не са прогнозни, а двустранно конкретно фиксирани, до които се заплаща болничната помощ, а и дори да се приемат за прогнозни, те са задължителни за изпълнителите по силата на договора, като водещото за разплащанията на НЗОК с изпълнителите е съобразяването на разходите в рамките на месечните стойности. Твърди се, че въззивното решение е неправилно и по отношение на присъдената лихва, защото съдът не се е произнесъл относно определяне падежа на претендираните суми и наведения във въззивната жалба довод, че чл. 86 от ЗЗД по отношение на тези договори е неприложим. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства, както и всички наведени във въззивната жалба доводи и оплаквания – относно правната същност на процесните договори, неизпълнение от страна на ищеца на договорни клаузи като липсата на листа на чакащи и неизползвания механизъм за заплащане на медицински дейности над определените месечни стойности, необосноваността на първоинстанционното решение като постановено без опора в доказателствата и противоречивост на мотивите.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от ГПК, като се поставят следните правни въпроси:

1. Дължи ли заплащане НЗОК за действително извършени и отчетени медицински дейности за процесния период, които надхвърлят договорените определени стойности в приложение № 2 към договорите, сключени между изпълнителите на болнична медицинска помощ и НЗОК?

По отношение на така поставения въпрос се твърди, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – въпрос от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

2. Следва ли въззивният съд да се съобрази безусловно с решение на Конституционния съд, с което е прието, че правата на гражданите по чл. 52 от Конституцията на Република България не са неограничени?

По отношение на така поставения въпрос се твърди, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 1 от ГПК, тъй като се сочи въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с Решение № 2/22.02.2007 г. по к.д. № 12/2006 г. на Конституционния съд.

3. Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички доводи и оплаквания във въззивната жалба, както и да съобрази всички представени по делото доказателства?

По отношение на този въпрос се твърди наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като се сочи въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с Решение № 34/23.03.2019 г. по гр.д. № 1694/2018 г. по описа на ВКС и Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Твърди се, че поставените правни въпроси имат значение за правилното прилагане на закона и развитие на правото, тъй като по същите има противоречие в практиката на съдилищата.

В дадения срок ответникът по касационната жалба не е депозирал отговор на същата.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Производството по делото е по предявени искове с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗО вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Прието е от въззивния съд, че спорен по делото е въпросът дали се дължи заплащане на изпълнената и отчетена надлимитна дейност, според обвързващите страните клаузи на договора и съобразено с нормативната уредба, регулираща съответната обществена сфера.

С Определение от 17.10.2023 г. по конституционно дело № 15/2023 г. Конституционният съд на Република България е допуснал за разглеждане по същество искането на тричленен състав на Върховния административен съд за установяване на противоконституционност на чл. 55а, ал. 2 от ЗЗО (обн. ДВ, бр. 70 от 1998 г., посл. изм. и доп. бр. 66 от 2023 г.).

Допуснатото от Конституционния съд искане относно установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 55а, ал. 2 от ЗЗО, предвиждаща забрана за НЗОК да заплаща за оказана от лечебните заведения медицинска и дентална помощ в нарушение на посочените в техните договори по чл. 59, ал. 1 обеми и стойности, е пряко свързано с предмета на спора по настоящото дело.

По изложените съображения настоящият състав намира, че са налице предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 6 от ГПК и производството по настоящото дело следва да бъде спряно до приключване на горепосоченото конституционно дело.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,