Определение № 4414 от 01.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3320/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, вр. с чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Д.М. Секюрити Груп“ ООД [населено място], с ЕИК[ЕИК], подадена чрез пълномощник – адв. Н. К. от ВАК, срещу определение № 18800/21.11.2024 г. по в.ч.гр.д. № 7403/2024 по описа на Софийски градски съд. С обжалваното определение е потвърдено определение № 18343/29.04.2024 г., по ч.гр.д. № 24434/2024 г. на СРС, в частта, в която съдът е допуснал обезпечение на бъдещ осъдителен иск с правно основание чл.200 от КТ, предявим от Г. Т. Г. срещу „Д.М. Секюрити Груп“ ООД, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., настъпили в резултат на трудова злополука, съгласно разпореждане № 33943/11.03.2024 г. на НОИ, чрез налагане на запор върху банковите сметки на дружеството във всички банки на територията на Република България /описани в определението/, до размера на вземането. Със същото определение Софийски градски съд е отменил определение № 18343/29.04.2024 г., по ч.гр.д. № 24434/2024 г. на СРС, в частта, в която съдът е оставил без уважение молбата на Г. Т. Г. за допускане на обезпечение на бъдещия иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 10 000 лв. до 45 000 лв. и е допуснал обезпечение на бъдещ иск за неимуществени вреди с правно основание чл.200 от КТ за още 35 000 лв., т.е. в пълния претендиран от ищцата размер, чрез налагане на обезпечителна мярка – запор върху банковите сметки на бъдещия ответник в посочените от молителката банки, до размера на вземането. Частният жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение като неправилно и необосновано. Твърди, че липсват доказателства за вероятна основателност на бъдещия иск на молителката Г. Г., но въпреки това съдът е допуснал обезпечение без да определи внасяне на гаранция. Сочи, че разпореждане № 33943/11.03.2024 г. на НОИ не е влязло в сила, тъй като е било обжалвана от работодателя, в каквато връзка са представените от него с частната жалба писмени доказателства пред въззивния съд. Счита, че без доказателства за влязъл в сила административен акт за установяване на злополуката като трудова, липсва елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя, което от своя страна е пречка бъдещият иск да бъде уважен. В представеното изложение по чл. 284, ал.3, т. 1 вр чл. 278, ал. 4 ГПК като правен въпрос – общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е поставен въпросът: „Дали при липса на писмени доказателства удостоверяващи вероятна основателност на иска в пълния предявен размер, следва да се допусне неговото обезпечаване, само при условие, че се представят доказателства за внасяне на гаранция?“. Твърди се, че поставения въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с определение № 151/23.02.2012 г. по ч. гр.д. № 101/2012 г. на ВКС. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответника по жалбата Г. Т. Г. е подала писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Частната касационна жалба е процесуално недопустима в частта, имаща за предмет въззивното определение, в частта му, с която е потвърдено определение № 18343/29.04.2024 г., по ч.гр.д. № 24434/2024 г. на СРС, в частта, в която съдът е допуснал обезпечение на бъдещ осъдителен иск с правно основание чл.200 от КТ, предявим от Г. Т. Г. срещу „Д.М. Секюрити Груп“ ООД, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., настъпили в резултат на трудова злополука, съгласно разпореждане № 33943/11.03.2024 г. на НОИ, чрез налагане на запор върху банкови сметки на ответника. Определението, с което въззивният съд се произнася по частна жалба срещу определение на първоинстанционния съд, с което е допуснато обезпечение на иска, не подлежи на касационно обжалване. Съгласно чл. 396, ал. 2, изр. 3-то ГПК, само в случай, че въззивният съд допусне обезпечението, определението му подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд, ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2. Следователно в тази хипотеза, законът предвижда, определението на въззивния съд по допускане на обезпечение да подлежи на касационно обжалване, а в останалите случаи производството е двуинстанционно, поради което въззивното определение в горепосочената му част не подлежи на касационен контрол и частната касационна жалба в тази й част, следва да се остави без разглеждане. В останалата й част имаща за предмет въззивното определение, в частта му с която е допуснато за пръв път обезпечение от въззивния съд, частната касационна жалба е процесуално допустима като подадена в срок, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да отмени първоинстанционното определение, в частта му с която е оставена без уважение молбата на Г. Т. Г. за допускане на обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл.200 от КТ срещу „Д.М. Секюрити Груп“ ООД [населено място] за разликата над 10 000 лв. до 45 000 лв. и да допусне обезпечение на бъдещ иск за обезщетение за неимуществени вреди за още 35 000 лв., въззивният съд е приел, че бъдещият иск е допустим, както и че с молбата за допускане на обезпечение са представени убедителни доказателства за вероятната му основателност, поради което и не са налице основания за допускане на обезпечението само след внасяне на гаранция. Поисканата от молителката обезпечителна мярка била подходяща, предвид обстоятелството, че вземането било парично, а обезпечителната нужда се предполагала, при липсата на данни, които да я опровергават. Представени били доказателствата за полученото увреждане – „счупване на бедрена шийка, закрито“ и за извършените й две оперативни интервенции, след които молителката следвало да се възстановява в домашни условия. Били наведени и твърдения, че предстои допълнително оперативно лечение, което предполагало, че молителката все още не се е възстановила. Съдът е счел, че са налице основания за допускане на обезпечение на иска до размера, посочен от молителката – 45 000 лв., представляващ половината от цената на бъдещия иск, а не само до размера, посочен от районния съд. Посочено е, че липсата на специални знания у съда, за да прецени тежестта на уврежданията, не може да е основание за отхвърляне на искане за допускане на обезпечение в размера, посочен от молителката, като според съда били налице достатъчно доказателства, че увреждането е сериозно. Прието е, че с молбата е представено разпореждане на НОИ, с което злополуката била призната за трудова, а дружеството- жалбоподател, макар да твърдяло, че разпореждането не е влязло в сила, не представило доказателства в подкрепа на тези свои твърдения, а и според въззивният състав такива доказателства следвало да бъдат събрани в исковото производство. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Върховния касационен съд, Трето г.о., намира следното: Поставения в изложението въпрос, обуславя допускането на касационно обжалване на атакуваното определение. Съгласно непротиворечивата практика на ВКС по приложението на чл. 391, ал. 1 ГПК / определение № 140/18.03.2011 г. по ч.гр.д. № 133/2011 г. на ВКС, ГК, III г. о., определение № 435/21.11.2008 г. по ч.гр.д. № 1319/2008 г. на ВКС, ГК, II г. о., определение № 130/09.03.2016 г. по ч.т.д. № 11/2016 г. на ВКС, II т.о. и др./, преценката на съда относно предпоставките за допускане на обезпечение е винаги конкретна и е в зависимост от специфичните за всяко дело факти и доказателства. В определение № 435/21.11.2008 г. по ч.гр.д. № 1319/2008 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. е даден отговор на въпроса, в кои случаи съдът постановява внасянето на парична гаранция в обезпечителното производство. Според направеното тълкуване, законът предпоставя допускането на обезпечение от евентуалната основателност на иска, която се преценява въз основа на представените от молителя писмени доказателства – чл. 391 ал. 1 т. 1 ГПК. Ако последният не разполага с такива, предпоставка за допускане на обезпечението е представянето на гаранция, която е както индиция за сериозността на намерението на ищеца да защити претендираното като накърнено субективно материално право, така и обезпечение на интересите на ответника при вреди от евентуална неоснователност на иска – чл. 391 ал. 1 т. 2 ГПК. Преценката на съда за вероятната основателност може да бъде формирана и въз основа на кумулативното наличие на предпоставките на чл. 391 ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК, т.к. съгласно чл. 391 ал. 2 ГПК съдът може да иска от ищеца да представи парична или имотна гаранция, дори и искът да е подкрепен с убедителни писмени доказателства. В случаите, когато представените от молителя документи не създават у съда убеждение за вероятната основателност на иска, респективно когато представените доказателства не могат да обосноват в достатъчна степен извод за тази вероятна основателност, съдът задължително допуска обезпечението при условията на внасяне на парична /или имотна/ гаранция. Всяко колебание относно предполагаемата, вероятна основателност на иска, чието обезпечаване се претендира, следва да бъде отстранено посредством механизма на определяне на гаранция. С оглед така дадения отговор на поставения правен въпрос, определението в обжалваната му част с която е допуснато обезпечение от въззивния съд за разликата над 10 000 лв. до 45 000 лв. се преценява като неправилно, по следните съображения: Според изложеното в молбата, между молителката и ответника бил сключен трудов договор от 18.08.2023 г., за длъжност „охранител“. На 16.12.2023 г. в [населено място], в обект на охранителен пост в Министерство на иновациите и растежа, при ставане от диван по време на работа, на молителката й прилошало и паднала на пода, при което претърпяла увреждания, представляващи трудова злополука, приета за такава по чл. 55, ал.1 от КСО с разпореждане № 33934/11.03.2024 г. В резултат на причиненото й травматично увреждане – счупване на бедрена шийка закрито, на молителката били извършени две оперативни интервенции, след които тя следвало да се възстановява в домашни условия, към датата на подаване на молбата за обезпечение, тя все още не била възстановена. Въз основа на разпоредбите на чл. 57 и следващите от Кодекса за социално осигуряване се приема, че разпореждането на органа по чл. 60, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване, с което се признава или не се признава злополуката за трудова, представлява индивидуален административен акт относно наличието или липсата на трудова злополука и е официален удостоверителен документ за посочените в него факти. Наличието на влязъл в сила индивидуален административен акт за установяване на трудова злополука е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 от КТ. В случая, за наличието на влязло в сила разпореждане № 33934/11.03.2024 г. на НОИ, с което злополуката е призната за трудова, липсват убедителни писмени доказателства съгласно чл. 391 ал. 1 т. 1 ГПК. Върху представеното по делото разпореждане от НОИ, липсва отбелязване, че е влязло в сила, а с частната си жалба пред въззивния съд работодателят е представил писмени доказателства /находящи се в електронната папка по делото в ЕИСС/, че е обжалвал разпореждането /жалба срещу същото до Директора на ТП- София град на НОИ и писмо от ТП- София град на НОИ до ответника във връзка с подадената от него жалба/. Фактът, че разпореждането на НОИ е обжалвано от работодателя не се оспорва и от молителката, като в отговора на частната касационна жалба, същата е заявила, че това обжалване представлява злонамерен опит да получи дължимото й обезщетение. В тази хипотеза съдът не би могъл да е убеден в достатъчна степен във вероятната основателност на обезпечавания иск, поради което допускането на обезпечението може да стане единствено при условията на определена гаранция, вносима от молителя. Съдът, като съобрази изискванията на чл. 391 ал. 3 ГПК относно предвидимите преки и непосредствени вреди, които ответникът би могъл да понесе при евентуална неоснователност на иска, намира, че необходимата гаранция следва да възлиза на 3000 лв. По тези съображения въззивната определение в посочената част, с която е допуснато обезпечение за разликата над 10 000 лв. до 45 000 лв. следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което допускането на обезпечението да се обуслови от внасянето на парична гаранция. Предвид на горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение