Определение № 50222 от 29.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 770/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Й. Е. Й., чрез адв.С.И. срещу решение №1755 от 23.11.2021г. по в.гр.д. №2016/2021г. на Окръжен съд- Варна, с което се отменя решение №104 от 11.03.2021г., постановено по гр.д. №319/2020г. по описа на Районен съд- Варна за уважаване на иска с правно основание чл.439 ГПК и се отхвърля предявения от касатора срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД, [населено място] иск за установяване, че в полза на ответното дружество не съществува вземане от Й. Й. за сумите, както следва: сумата 12 174.73 лева- главница по договор за потребителски кредит от 04.09.2009г., ведно със законната лихва от 06.11.2013г. до изплащането й; сумата 1 835.40 лева, представляваща договорна лихва, начислена за периода от 04.10.2009г. до 28.10.2009г.; сумата 280.20 лева разноски и сумата 636.24 лева адв.възнаграждение, за които суми е издаден изпълнителен лист и заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК рег.№2628/07.11.2013г. по ч.г.д. №2053/2013г. на РС-Горна Оряховица, поради изтекла погасителна давност, на основание чл.439 ГПК. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно- постановено в нарушение на закона и необосновано. Касаторът поддържа, че са незаконосъобразни изводите на въззивния съд, който е приел, че се прекъсва погасителната давност с постъпване по изпълнителното дело на искането на ответника за конституирането му като взискател на основание чл.429 ГПК- в качеството му на кредитор, придобил вземането от първоначалния взискател по договор за цесия. Излага доводи, че не може да се прилага по аналогия фигурата на присъединения взискател, чието конституиране е от категорията изпълнителни действия, водещи до прекъсване на погасителната давност. Оспорва и извода, че прекъсване на давността е настъпило с искането за образуване на второто изпълнително производство и наложените от частния съдебен изпълнител запори на банкови сметки на длъжника, като счита, че това изпълнително дело е образувано в нарушение на правилата на местната подсъдност и запорите са незаконосъобразни, респ. не могат да доведат до прекъсване на погасителната давност за вземанията. Касаторът намира, че погасителната давност за процесните вземания е изтекла на 27.11.2019г., поради което претендира да се отмени решението и да бъде постановено ново, с което да уважени отхвърлени исковете. Претендира разноски за всички инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по две групи правни въпроси: първия въпрос- „Конституирането на нов взискател по образуваното изпълнително дело поради цедиране на вземането представлява ли изпълнително действие, годно да прекъсне погасителната давност по смисъла на Тълкувателно решение №2/2013г. от 26.06.2016г. на ОСГТК на ВКС“ и следващите три въпроса, които обобщено се свеждат до въпроса – представлява ли валидно изпълнително действие, годно да прекъсне погасителната давност, наложен запор по банкови сметки на длъжника по изпълнително дело, образувано въз основа на нередовна молба по чл.426, ал.3, във вр. с чл.129 ГПК и при нарушена местна подсъдност. Счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Излага доводи и за очевидна неправилност на въззивното решение- основание за допускане до касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да отмени първоинстанционното решение, с което е уважен искът с правно основание чл.439 ГПК и да отхвърли иска за установяване, че в полза на ответното дружество не съществува вземане от Й. Й. за сумите, както следва: сумата 12 174.73 лева- главница по договор за потребителски кредит от 04.09.2009г., ведно със законната лихва от 06.11.2013г. до изплащането й; сумата 1 835.40 лева, представляваща договорна лихва, начислена за периода от 04.10.2009г. до 28.10.2009г.; сумата 280.20 лева разноски и сумата 636.24 лева адв.възнаграждение, за които суми е издаден изпълнителен лист и заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК рег.№2628/07.11.2013г. по ч.г.д. №2053/2013г. на РС-Горна Оряховица, поради изтекла погасителна давност, въззивният съд приема, че вземанията не са погасени, тъй като 5-годишната погасителна давност е започнала да тече на 26.06.2015г. /постановяване на ТР №2 от 26.06.2015г. по т.д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС/, като е прекъсвана на 19.05.2016г.- с конституирането по изп.дело №56/2014г. на ЧСИ В.Г. на ответното дружество като взискател по изпълнителното дело /като частен правоприемник на взискателя „Юробанк България“ АД на основание договор за цесия/ и на 01.10.2019г.- с подаването от ответника на молба за образуване на ново изпълнително дело и посочването на конкретен изпълнителен способ- запор на банкова сметка на длъжника. Намира, че без значение се явяват прекратяването на изп.дело №56/2014г. през 2019г., както и образуването на изп.дело №981/2019г. на ЧСИ В. Г. на 22.10.2019г., респ. извършените по второто дело изпълнителни действия- запори на банкови сметки на длъжника, поради което не обсъжда оплакванията за невалидност на тези изпълнителни действия. Счита, че неспазването на местната подсъдност не е основание за прекратяване на изпълнителното производство по чл.433 ГПК, а делото следва да се препрати по компетентност. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора оплаквания за допуснати нарушения на закона и необоснованост на изводите на съда са относими към правилността на съдебния акт, но не представляват основание за допускане до касация поради очевидна неправилност. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Материалноправният въпрос, уточнен от съда съгласно правомощията му „Конституирането на нов взискател по образувано изпълнително дело поради частно правоприемство по реда на чл.429, ал.1 ГПК, представлява ли изпълнително действие, годно да прекъсне погасителната давност на основание чл.116, б.“в“ ЗЗД?“ отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като е значим за решаващите изводи на въззивния съд. Касаторът е изложил доводи за значението на този въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което настоящият състав намира, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение. Втората група въпроси не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд е приел, че прекъсването на давностния срок настъпва с подаването на самото искане от кредитора за образуване на изпълнително производство за събиране на процесните вземания от длъжника с посочването на конкретен изпълнителен способ. В този смисъл липсват мотиви на решаващия съдебен състав по въпроса дали наложените запори по образувано въз основа на нередовна молба и в нарушение на местната подсъдност изпълнително дело представляват изпълнителни действия, прекъсващи погасителната давност. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 298.53 лева. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд