Определение № 726 от 19.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4567/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по подадена касационна частна жалба от И. С. П. – лично и в качеството на пълномощник на Е. Н. П., двамата с адрес в О. В. и С. И., чрез адв. П. А. – САК, срещу определение № 1414/29.05.2023 г. по в.ч.гр.дело № 1411/2023 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото определение е отменено определение № 5866/11.05.2023 г. по ч. гр. дело № 5445/2023 г. на Софийски градски съд в частта, в която е отхвърлена молбата на Р. Д. Д. с ЕГН: ********** против И. С. П. с ЕГН: ********** и Е. Н. П. с ЕГН: ********** за допускане на обезпечение на бъдещ осъдителен иск с правно основание чл. 93, ал. 2, изр. второ ЗЗД във връзка с чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД за заплащане на сумата от 54 372 лв. /петдесет и четири хиляди триста седемдесет и два лева/, представляваща връщане на платен задатък /капаро/ съгласно Предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен между същите лица на 28.10.2022 г., изменен с Анекси от 29.11.2022 г. и 09.12.2022 г., поради неизпълнението му от страна на продавачите И. С. П. и Е. Н. П. чрез налагане на запор на вземания по банкови сметки. Вместо това е постановено ново, с което е допуснато обезпечение на бъдещ осъдителен иск, предявим от Р. Д. Д. против И. С. П. и Е. Н. П. с правно основание чл. 93, ал. 2, изр.второ ЗЗД във връзка с чл. 55, ал. 1, предл.трето ЗЗД и с цена на иска 54 372 лв. /петдесет и четири хиляди триста седемдесет и два лева/, представляваща връщане на платен задатък /капаро/ съгласно Предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен между същите лица на 28.10.2022 г., изменен с Анекси от 29.11.2022 г. и 09.12.2022 г. поради неизпълнението му от страна на продавачите И. С. П. и Е. Н. П., чрез налагане на запор върху вземанията на 1 Актът е постановен на 19.02.2024 продавачите И. С. П. и Е. Н. П. по сметки, открити на името на тези лица в следните банки: Уникредит Булбанк АД, Банка ДСК АД, Обединена българска банка АД, Юробанк България АД, Алианц Банк България АД, Ти Би Ай Банк ЕАД, Първа инвестиционна банка АД, Българо-американска кредитна банка АД, Прокредитбанк България ЕАД, Търговска банка Д АД, Инвестбанк АД, Централна кооперативна банка АД, Общинска банка АД, Интернешънъл Асет Банк АД, Тексим Банк АД, Токуда Банк АД, ИНГ Банк Н.В.-клон София КЧТ, БНП Париба С.А.-клон София КЧТ, БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.-клон България КЧТ, Те Дже Зираат Банкасъ-клон София КЧТ и Ситибанк Европа АД-клон София КЧТ до достигане на сумата от 54 372 лв. при условие, че се внесе гаранция в размер на 5 400 /пет хиляди и четиристотин/ лева. Постановено е да се издаде обезпечителна заповед в съответствие с определението, като същата се предаде на частния жалбоподател срещу отбелязване за датата на предаване на оригинала на обезпечителната заповед и след представяне на документ за внесена гаранция по сметка на САС в размер на 5 400 лв. Определен е едномесечен срок за предявяване на бъдещия иск /считано от датата на получаване на обезпечителната заповед/, като е указано, че при непредставяне на писмени доказателства за предявен в този срок иск пред съответния родово и местно компетентния съд, Софийският апелативен съд ще обезсили служебно издадената обезпечителна заповед. Жалбоподателите поддържат, че обжалваното определение е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно, постановено при нарушение на материалния и процесуален закон. Сочат, че въззивният съд е постановил недопустим съдебен акт, нарушавайки съдопроизводствените правила, като е разгледал такъв тип жалба (съдържаща нова по правната си природа искова молба, различна от първоначалната) по същество и е приложил в разрез със законовите си правомощия служебното начало, действайки като втора първа инстанция и още повече в производство по обезпечаване на бъдещ иск. Иска се отмяна на обжалваното въззивно определение. В изложението към частната касационна жалба жалбоподателите поддържат, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните правни въпроси от значение за изхода на обжалваното определение: 1. Допустимо ли е уточнение на молба за обезпечение на бъдещ иск/искова молба с частна жалба пред въззивната инстанция и не представлява ли това всъщност предявяване на нова молба за обезпечение на бъдещ иск, респективно нова искова молба? 2. Допустимо и законосъобразно ли е въззивният съд да възприема направени в частната въззивна жалба уточнения и да формира изводите и мотивите си на база на тези уточнения при постановяване на крайния си съдебен акт? 3. При извеждане на правните си изводи относно вероятната основателност на бъдещия иск, съдът следва ли да изследва волята на страните, материализирана в доказателствения материал по отношение на договорните им взаимоотношения и да обоснове 2 Актът е постановен на 19.02.2024 разликата между прекратяване и разваляне на договор и последиците от тези два способа за прекратяването му? Жалбоподателите поддържат, че обжалваното определение е очевидно неправилно. Към изложението са приложени: определение № 1064 от 25.03.2019 г. на САС, определение № 1232 от 21.03.2019 г. на САС; определение от 29.08.2018 г. на ОС-Кюстендил; разпореждане № 41421 от 20.12.2021 г. на СРС. Ответникът по касационната частна жалба Р. Д. Д., гр. София, в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното определение намира, че частната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 396, ал.1 ГПК от легитимирани страни срещу определение, подлежащо на обжалване с частна жалба и е процесуално допустима. Въззивният съд е приел за установено следното: Производството пред СГС е образувано по молба на Р. Д. Д. за допускане на обезпечение на бъдещ иск против И. С. П. и Е. Н. П. за осъждането им при условията на солидарност да му заплатят сумите от 53 372 лв. главница и 1/2 от двойното капаро - 26 686 лв. /или общо 80 058 лв./ и мораторна лихва от 28.10.2022 г., както и със следните твърдения: Посочва, че на 28.10.2022 г. е сключен Предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот в гр. София между него /като купувач/ и И. С. П. и Е. Н. П. /като продавачи/, във връзка с което превел по банков път сумата от 54 372.07 лв., представляваща капаро /задатък/ като част от цената на продавания имот. Съгласно чл. 2.7. от договора, разликата над капарото до пълната цена на имота – 489 348.67 лв. щяла да се изплати със собствени средства и банков кредит, а закупуваният имот щял да послужи като обезпечение по договора за банков кредит. Сочи, че две банки /Банка ДСК АД и Юробанк България АД/ принципно одобрили Д. като кредитополучател /от гледна точка на финансови параметри/, но отказали да приемат този имот за обезпечение поради определени юридически проблеми с правния му статут, за което прилага копия от правни становища на юрисконсулти от тези две банки. Към Предварителния договор са изготвени и два анекса, копия от които са приложени по първоинстанционното дело. Счита, че заради негодността на имота да служи като обезпечение за банков кредит е налице неизпълнение на клаузите на Предварителния договор, поради което е развалил същия извънсъдебно с изпращане на покана чрез частен съдебен изпълнител. Прието е, че СГС е отхвърлил молбата за обезпечение с аргументи, че се касае за нередовна и неясна бъдеща искова претенция, както и че уведомлението за разваляне на договора е връчено чрез залепване на 3 Актът е постановен на 19.02.2024 уведомление на 11.05.2023 г., поради което не бил изтекъл двуседмичния срок по чл. 47 ГПК. Съдът е приел, че за да се допусне поискано от молител обезпечение са необходими следните предпоставки, които трябва да съществуват във всеки един момент от производството кумулативно: допустимост и вероятна основателност на бъдещия иск; същата да е подкрепена с убедителни писмени доказателства и/или да се предостави гаранция в размер, определен от съда; обезпечителната мярка да е подходяща и да е налице обезпечителна нужда. Предвид приложените по първоинстанционното дело писмени доказателства, САС е приел следното относно горните предпоставки: Прието е, че допустимостта на предявения иск е безспорна, тъй като предвид уточненията в частната жалба, направени от Д., следва да се приеме, че се касае за бъдещ осъдителен иск по чл. 93, ал. 2, изр.второ ЗЗД във връзка с чл. 55, ал. 1, предл.трето ЗЗД – връщане на задатъка от страната, която го е получила, поради твърдяно неизпълнение на нейно задължение по Предварителния договор. Приел е, че втората предпоставка – вероятната основателност на иска също е налице. Според съда това е така, тъй като от приложените по първоинстанционното дело писмени доказателства се установяват твърденията в молбата за допускане на обезпечение на бъдещ иск – валиден Предварителен договор, проблеми с приемане на имота за обезпечение от страна на кредитиращи институции и евентуално неизпълнение на разпоредбата на чл. 2.4. от тази сделка от страна на продавачите – поне с оглед на представените от молителя правни становища от две банки. Прието е, че обезпечителна нужда е налице, тъй като без допускане на обезпечението за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни изпълнението на решението, а от друга страна искът е подкрепен и от убедителни писмени доказателства. Съдът е приел, че предложената обезпечителна мярка - „запор на вземания“ по банкови сметки е адекватна и подходяща, като е преценил, че на основание чл. 391, ал. 2 ГПК следва да определи гаранция в размер на 5 400 /пет хиляди и четиристотин/ лева. С оглед уточненията в частната жалба е прието, че Р. Д. не обжалва съответното определение на СГС, с което е оставена без уважение молбата му за допускане на обезпечение за сумата от 26 686 лв. /1/2 от двойното капаро/ и мораторната лихва от 28.10.2022 г., тъй като е заявил, че бъдещата му искова претенция ще е само за 54 372 лв., т.е. сумата, преведена от него по банков път като задатък. Поради това е прието, че, в тази му необжалвана част определението е влязло в законна сила. Отбелязано е още, че изводите на СГС, че уведомлението за разваляне на договора е връчено чрез залепване на уведомление на 11.05.2023 г., поради което не бил изтекъл двуседмичния срок по чл. 47 ГПК е по 4 Актът е постановен на 19.02.2024 принцип вярно, но съгласно Анекс от 09.12.2022 г. е налице клауза, че ако окончателният договор в нотариална форма не бъде сключен по-рано и купувачът не може да предложи на банката друг вид обезпечение, то на 28.02.2023 г. предварителният договор ще се счита за развален. Поради това съдът е приел, че не е имало необходимост от допълнителното му разваляне по извънсъдебен ред, тъй като той вече е бил развален според договорките между страните. В обобщение, въззивният съд е приел, че в обжалваната част, атакуваното определение на градския съд е неправилно, следва да се отмени и исканото обезпечение „запор на вземания“ по банкови сметки следва да се допусне при гаранция от 5 400 /пет хиляди и четиристотин/ лева. САС е определил едномесечен срок за предявяване на бъдещата искова претенция, като е указал, че ако не бъдат представени доказателства за предявяване на иска в посочения срок, съдът служебно ще отмени допуснатото обезпечение и ще обезсили издадената обезпечителна заповед. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното определение на Софийски апелативен съд. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, който се установява само от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия от съда и страните, и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение на Апелативен съд София, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Не е налице твърдяната от жалбоподателите евентуална недопустимост на въззивното определение, тъй като липсва нередовност на молбата за обезпечение, изразяваща се в неиндивидуализиране на бъдещия иск. Видно от молбата по чл. 390 ГПК, в нея вземането, предмет на бъдещия иск, е очертано чрез посочване на обстоятелствата, от които произтича спорното право, и неговия размер. 5 Актът е постановен на 19.02.2024 Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по първи и втори въпрос от изложението. Въпросите са формулирани общо и принципно и не са свързани с конкретните решаващи правни изводи на въззивния съд в обжалваното определение. С оглед на това съдът преценява, че въпросите не отговарят на изискването за правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, изразена в т.1 от т.решение № 1/2009 г. по т.дело № 1/2010 г. за да е правен въпросът, следва да е разрешен в обжалваното въззивно решение/определение, да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по делото. Задължение на касатора е да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение/определение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение/определение. Като взема предвид посоченото тълкуване съдът преценява, че първи и втори въпроси не са правни въпроси с оглед общата им формулировка. Само на това основание съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по третия въпрос от изложението. Решаващите правни изводи на съда в обжалваното определение са формирани в съответствие с практиката на ВКС. Съгласно тази практика в обезпечителното производство при преценка на основателността на молбата п о чл. 389 и чл. 390 ГПК се извършва непълно доказване (определение № 60299/17.08.2021 г. по ч. гр. д. № 2402/2021 г. и определение № 290/09.07.2020 г. по ч. гр. д. № 3978/2019 г., и двете по описа на III г. о. на ВКС, определение № 328/24.09.2020 г. по ч. гр. д. № 1902/2020 г. на ВКС, IV г. о., определение № 20/24.01.2022 г. по ч.гр.дело № 4924/2021 г. на ВКС, III г.о.) - че за да се уважи тя е достатъчно да се формира извод за вероятна основателност, а не за доказаност на исковата претенция. Преценката на сезирания съд за вероятната основателност на иска въз основа на писмените доказателства в негова подкрепа се извършва в пределите, очертани от чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК и следва да е най-обща, без да се навлиза в подробното им обсъждане. Конкретната преценка на представените писмени доказателства, доказателствените и правни изводи, следващи се от тях, са в правомощията на съда, разглеждащ материалноправния спор по същество. С оглед наличието на практика на ВКС по поставения правен въпрос съдът намира,че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по същия въпрос. Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателите И. С. П. и Е. Н. П.. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение