Определение № 50150 от 09.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 718/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на “Банка ДСК“АД с ЕИК[ЕИК] срещу решение № 1358 от 15.12.2021 г. по в.гр.д. № 3348/2020 г. на САС, ГО в частта с която е потвърдено решение № 3301 /02.06.2020 г. по гр.д. №7078 /2017 г. по описа на СГС, ГО, с което са били отхвърлени исковете на касатора, с които се претендира да бъдат осъдени солидарно длъжниците по договор за кредит за покупка на недвижим имот, сключен между банката- ищец и двамата ответници Ф. Д. Г. и Н. С. Е. на 27.11.2008 г., за разликите между сумите от: 11 331,92 евро до 50 541,20 евро - редовно изискуема главница, включена в анюитетни вноски за периода от 01.07.2017 до 01.11.2021 г., от 13 505,18 евро до 24 586,51 евро- редовно изискуема възнаградителна лихва, включена в анюитетни вноски за периода от 01.07.2017 до 01.11.2021 г., както и в частта за разноските. В останалите части решението не е обжалвано. Излагат се оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното въззивно решение и се иска отмяната му и произнасяне по същество на спора в насока уважаване на иска. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основания за допускане до касация, съгласно чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК. Ответниците чрез процесуалния си представител оспорват касационната жалба, като излагат доводи, както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол в съответните части, така и за правилността му. Претендират разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното въззивно решение, решаващият спора съдебен състав е изложил следните съображения в мотивите на същото: Предявени са осъдителни искове срещу Ф. Д. Г. и Н. С. Е. за заплащане на сумата от 50 541,20 евро, представляваща дължима главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 27.11.2008 г.; 24 586,51 евро, представляващи възнаградителна лихва, начислена за периода 16.09.2011 г.– 06.06.2017 г.; 651,74 евро, представляващи лихва за забава, начислена за периода от датата на последното плащане по кредита до предявяването на иска на 07.06.2017 г.; 398,34 евро, представляващи такси и разноски за застраховка на обезпечението, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното изплащане на сумите. При така предявените искове в тежест на ищеца е да докаже валиден договор за банков кредит, усвояването на кредита от кредитополучателите, а ответниците следва да докажат заплащане на кредитните вноски или друг способ за погасяване на задълженията. Пред въззивната инстанция не е спорно, че кредитополучателите са били надлежно представлявани от пълномощник при сключването и съответно страните по делото са обвързани от договор за кредит за покупка на недвижим имот от 27.11.2008 г., че кредитът е отпуснат и усвоен, че ответниците са поели задължение да заплатят анюитетни вноски с падеж и размер, уговорени в погасителния план, както и че са спрели да плащат вноските по кредита през октомври 2011 г. Отпуснатият кредит е общо 54 000 евро и е с цел придобиване на описан в договора недвижим имот. Предоставената главница и уговорената възнаградителна лихва (чл. 8.1. от договора) следвало да бъдат върнати на кредитора за срок 2 от 240 месеца на равни месечни анюитетни вноски от 468, 62 евро, съобразно приложен към договора погасителен план. Дължимостта на вноските се определя съобразно този погасителен план – при възнаградителна лихва от 8,50 %, колкото е посочената в т. 7.1. от договора. По делото няма твърдения или доказателства лихвеният процент да е променян едностранно, поради което не се поставя въпросът за евентуалната неравноправност на клаузата за възнаградителна лихва, за която съдът следи служебно. Поради необжалваната осъдителна част на решението не е спорно, че кредитополучателите следва да платят на банката анюитетните вноски за период от 01.07.2014 г. до 01.07.2017 г. Спорно е дължат ли се останалите претендирани суми. Съдът приема, че ответниците са солидарни длъжници, но не на посочените в уточнителната молба на ищеца основания, а на основание т. 12 от договора, според който вземането на кредитора по отношение кредитополучателите е неделимо във връзка с чл. 129, ал. втора ЗЗД. По делото е приета ССчЕ, по въпросите относно усвояването на кредита, плащанията по него, главница, лихви и такси и застраховки по договора за кредит съобразно отразеното в счетоводството на банката и съобразно погасителния план към договора. По повод оплакването във ВЖ, че СГС неправилно е уважил възражението за изтекла тригодишна погасителна давност на вземанията, въззивният съд е изложил следното: Позовал се е на това, че по въпроса за естеството на вземанията за главница по договор за кредит и по-конкретно дали задълженията за месечни погасителни вноски представляват периодични плащания има трайна практика на ВКС, обективирана в решение №28 от 05.04.2012 г. по гр.д. №523/2011 г. на ІІІ г. о.; решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр.д. №795/2010 г. на ІV г. о., решение №38/26.03.2019 г. по т.д.№1157/2018 г. на ІІ т.о. и др., в които ВКС приема, че уговореното между страните връщане на предоставена в заем /кредит/ сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части, което според съда съответства изцяло и на дадените с ТР №3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД, и следователно приложима по отношение на това задължение е общата 5- годишна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски. По отношение на твърдението на ищеца, че давността е започнала да тече на 07.06.2017 г. – датата на подаване на исковата молба и според ищеца е обявена предсрочна изискуемост съдът се е позовал на следното: при договора за кредит срокът за погасяване на цялото задължение е предварително определен при сключването му. Това обаче не означава, че трябва да се чака падежът на последната вноска – в случая 240 месеца след 27.11.2008 г. или обявяването на предсрочната изискуемост, за да се сложи началото на давността. Институтът на погасителната давност е предвиден, за да не толерира кредитора да бездейства, като нито води иск за вноските с вече настъпили падежи, нито обявява на последния предсрочна изискуемост на вноските с ненастъпили падежи. Съгласно заключението на ССЕ последната платена вноска е с падеж 01.09.2011 г., а за вноската с падеж 01.10.2011 г. са платени частично 187,36 евро. Исковата молба е подадена на 07.06.2017 г. Ето защо, според изложеното в мотивите, всяка от вноските с падеж от 01.10.2011 г. до 01.06.2012 г. главниците и лихвите, включени в анюитетните вноски, са погасени с петгодишна давност. За всяка от вноските с падеж от 01.10.2011 г. до 01.06.2014 г. лихвите, включени в анюитетните вноски, са погасени с тригодишна давност на основание изричната норма в ЗЗД относно давността за лихвите и решението в тази част е правилно. Във връзка с основателността на оплакването във въззивната жалба, че вноските по договора за кредит не са периодични плащания, съдът приема, че за главниците в тях не се прилага кратката тригодишна давност, а общата петгодишна давност. Следователно подлежи на отмяна решението в частта, в която е отхвърлен искът за заплащане на редовно изискуема главница, включена в анюитетни вноски за период от 01.07.2012 г. до 01.06.2014 г. в размер на 3 018,95 (три хиляди осемнадесет, 0,95) евро, изчислена съобразно заключението на ССЕ, погасителния план и чл. 162 ГПК и за тази сума ответниците следва да бъдат осъдени. Основателни са оплакванията в жалбата, че следва да се присъдят вноски с падеж към деня на устните състезания, които пред СГС са били на 13.06.2019 г., а не както се посочва в жалбата – на 07.03.2019 г. Като съобрази ТР 8/2017 по т.д. 8/2017 на ОСГТК на ВКС съдът счита, че следва да осъди ответниците да платят на ищеца вноските с настъпил падеж до датата на устните състезания пред САС – 18.11.2021 г. Следователно дължими са вноските с падеж от 01.07.2017 г. до 01.11.2021 г. от 103-а до 155-а вноска в общ размер на 24 368,24 евро (52х468,62), които следва да бъдат разделени на главници и лихви съобразно петитума. Видно от заключението на ССЕ, главниците, включени в анюитетните вноските с падеж от 01.07.2017 г. до 01.11.2021 г., са в размер на 11 331,92 (единадесет хиляди триста тридесет и едно, 0,92) евро. Възнаградителните лихви, включени в анюитетните вноски с падеж от 01.07.2017 г. до 01.11.2021 г., са в размер на 13 505,18 (тринадесет хиляди петстотин и пет 0,18) евро. Решението следва да бъде отменено в частта, в която претенцията за главница е отхвърлена до размера от 11 331,92 евро, представляваща редовно изискуема главница, включена в анюитетни вноски за периода от 01.07.2017 до 01.11.2021 г., а за възнаградителна лихва – до размера от 13 505,18 евро, представляваща редовно изискуема възнаградителна лихва, включена в анюитетни вноски за периода от 01.07.2017 до 01.11.2021 г. Кратката тригодишна давност се прилага и относно санкциониращата лихва по т.18.1, б. „а“ от договора за кредит, поради което в тази част решението следва да бъде потвърдено. Поради периодичния характер на таксите и кратката тригодишна давност за тях решението в частта относно таксите на банката за платените застрахователни премии по т. 24 от договора следва да бъде потвърдено. Въззивният съд, във връзка с твърдението на ищцовата банка, че предсрочната изискуемост на съответните задължения на кредитополучателите е настъпила с връчването на препис от ИМ, е приел, че във въззивната жалба нямало оплакване срещу приетото с решението на СГС, че правото да бъде обявена предсрочна изискуемост на задълженията на двамата длъжници не е упражнено надлежно от кредитора, а само, че съдът неправилно не е присъдил вноски с настъпил падеж след предявяване на иска към 07.03.2019 г. Според въззивния съд, при това положение, този извод на първата инстанция не подлежи на проверка за законосъобразност. Според съда, дори да се приеме, че такова въззивно оплакване е направено, то следва да се има в предвид, че въпреки наличието на обективни предпоставки за обявяване на предсрочна изискуемост, съгласно съдържанието на договора за кредит, то банката не била направила валидно изявление, че упражнява правото за обявяване на предсрочна изискуемост, тъй като подписалият исковата молба юрист нямал представителна власт да упражнява това потестативно право на кредитора и да внася изменения в договора. По делото е представено пълномощно за служител на банката, упълномощен да прави такива изявления, но от него има изготвено единствено извлечение от сметка, не е и подписано изявление за упражняване на правото. Въпреки възраженията още с отговора на исковата молба от страна на представителите на ответниците, в хода на цялото производство, включително и пред въззивната инстанция, банката не е потвърдила действията на юриста, подписал исковата молба и не е представил пълномощно с включено подобно правомощие. Изложените в писмената защита доводи се отнасяли до практиката на ВКС за връчване на исковата молба на особен представител на ответника, какъвто не е бил настоящият случай. Според съда, от значение за настоящия спор било, кой е направил изявлението от името на кредитора, а не кога и чрез кого е връчено на длъжника. С оглед изложеното решението решението следва да бъде потвърдено в останалите обжалвани отхвърлителни части, извън тези за които се налагало частична отмяна и уважаване поради неправилно приложените разпоредби относно погасителната давност за главницата и относно възнаградителната лихва. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди, че съдът се е произнесъл в несъответствие с посочената практика на ВКС по чл.290 ГПК по следния обобщен правен въпрос, обусловил изхода на спора: Има ли връчването на препис от ИМ по иск, предявен на основание чл.430 ТЗ, последиците на волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем по смисъла на чл.60 ал.2 ЗКИ и следва ли, ако е така, съдът да вземе в предвид тези последици като настъпили след предявяването на иска. Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че обобщеният правен въпрос, наведен от страна на касатора и възпроизведен по-горе има качеството на обусловяващ изхода по конкретния правен спор. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение за проверка за съответствие на отговора, даден в обжалваното въззивно решение на въпроса с този -в постановените по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС: Р. №114/07.09.2016 по т.д. № 362/2015 на ВКС,Второ т.о. и Р № 139/05.11.2014 г. по т.д. №57/2012 на ВКС,Първо т.о. Водим от изложеното, съдът