Определение № 50047 от 10.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2390/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 2234/28.01.2022 г. на Я. С. Г. и Н. С. К., чрез процесуалния представител адвокат Д. А., срещу въззивно решение № 1865/10.12.2021 г. по в.гр.д. № 1848/2021 г. на Окръжен съд - Варна.

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и допустимо ли е съдът да основе изводите си по същество на спора на произволно избрани от него доказателства; 2. Когато съдебното решение е изградено върху заключение на вещото лице, което почива на предположения, а не на обективни данни, води ли до необоснованост на съдебното решение; 3. Следва ли съдът да обсъжда заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото; 4. Има ли конститутивно действие решение на ПК, постановено преди изменението на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ /Дв. Бр. 68/30.07.1999 г./, ако за описаната в решението местност няма предходен план, по който имотът на реституирания собственик да бъде индивидуализиран с номер, площ и граници, а в решението са посочени само съседите с техните имена при непълното им изписване и което не е придружено от скица; 5. Може ли да се приеме, че реституираният имот е достатъчно добре индивидуализиран, ако същият е описан с имена на съседи, без посочен номер по предходен план, че процедурата по възстановяване на имота на реституирания собственик е приключила и че от този момент започва да тече придобивна давност по отношение на реституирания собственик; 6. Приложими ли са ограниченията на допустимите възражения по ТР № 9/07.11.2012 г. на ВКС, ОСГК по отношение на лица, които не са ползватели, основаващи свои права по § 4а или §4б от ПЗР на ЗСПЗЗ; 7. Винаги ли когато ПК е постановила последващо решение, същото е нищожно; 8. Нищожно ли е последващо решение на ПК, постановено след срока по чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ, при условие че с него административният орган се е произнесъл по възстановяване на имоти, които не са били предмет на произнасяне по предходното решение и с последващото решение по никакъв начин не е изменил предходното решение по отношение на имотите, за които вече се е произнесъл; 9. Може ли да се приеме, че са налице условията, визирани в чл. 18з, ал. 3 от ППЗСПЗЗ, когато по делото са представени доказателства за извършена сделка след замяна и извършено застрояване на процесния имот, при условие че е налице оспорване наличието на идентичност между получения по замяна имот с процесния имот и по делото не се установи такава идентичност.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и чл. 287, ал. 2, вр. с ал. 1 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С обжалваното решение е отменено решение № 260747/04.03.2021 г., поправено с решение № 262044/23.06.2021 г., по гр. д. № 14338/2018 г. по описа на Районен съд - Варна, като е постановено друго, с което са отхвърлени исковете по чл.124,ал1 ГПК на Я. С. Г. и Н. С. К. срещу О. Н. Т. и О. П. Д. за приемане за установено, че ответниците не са собственици на реална част от НИ № ** по плана на новообразуваните имоти на част от СО „Т.“, одобрен със заповед № РД-13-7706-376 от 07.10.2013 г., с площ на реалната част от 624 кв.м., разположена в северната част на имота, отразена с червен контур, защрихована с червен щрих и зелени точки на комбинирана скица приложение № 2 от заключението на вещото лице /л. 271 от първоинстанционното дело/, неразделна част от решението.

Въззивният съд е приел, че ищците Я. С. Г. и Н. С. К. са наследници на С. А. К.. С т.3 от решение №8121/05.02.1993 г. на ПК - Аксаково на наследниците на С. К. е възстановено правото на собственост в стари реални граници върху лозе от 2, 5 дка, четвърта категория, находящо се в терен по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ на [населено място], в местността "М.". С т. 5 от решение №8121/26.06.1996 г. на ПК - Аксаково на наследниците на С. К. е възстановено правото на собственост в стари реални граници върху лозе в землището на [населено място] с площ от 2, 5 дка, местност "М." /сега СО "Т."/, попадащо в терен по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Налице е идентичност между имотите по точка 3 от решение № 8121/05.02.1993 г. на ПК - Аксаково и точка 5 от решение № 8121/26.06.1996 г. на ПК - Аксаково. С договор за покупко-продажба, обективиран в НА № 159/30.07.2018 г. С. З. Б. е прехвърлил на О. Н. Д. правото на собственост върху дворно място от 1 000 кв. м. по документи за собственост /по скица - 1 236 кв.м./, находящо се в СО "Т.", [община], местност "М.", представляващо новообразуван имот № ** по ПНИ. Продавачът С. Б. се е легитимирал като собственик на имота по наследяване от баща си З. С. Б., починал през 1998 г., и договор за дарение, обективиран в НА № 111 от 20.08.2008 г., с който С. С. Б. и Н. З. Б. са му прехвърлили собствеността върху притежаваните от тях общо 5/6 идеални части от имота. С договор за покупко-продажба, обективиран в НА № 70/26.12.1969 г., К. Н. Ж. е продал на З. Н. Б. и на С. З. Б. лозе-овощна градина в местност "М.", землище на [населено място], при граници: В. С., Н. Д. Н., сухо дере и И. и Д. С.. К. Н. Ж. е притежавал имота по силата на извършена замяна по реда на ЗТПС, като с НА № 133/05.02.1966 г. е признат за собственик на четири поземлени имота с обща площ от 5 декара, дадени в замяна от ТПС комисия срещу включеното в блока на ТКЗС негово лозе в същото землище, местност "К. Т." от 5,5 дка. С решение № 1754/01.04.2014 г. по гр. д. № 16602/2013 г. на Pайонен съд - В. е отхвърлена жалбата на Н. С. К. и Я. С. Г. срещу заповед № РД13-7706-376 от 07.10.2013 г. на областния управител на област В. за одобряване на ПНИ на местност "Т."- СО по § 4, алинея 2 от ПЗР на ЗСПЗЗ в частта относно НИ № *, *, *. Решението е потвърдено с решение № 1884 от 24.07.2014 г. по КАХД № 1777/2014 г. на Административен съд – Варна.

Според въззивния съд ответниците са лица, неучаствали в административното производство по реституция. Те не са обвързани от постановения административен акт и разполагат с възражения за неговата материална незаконосъобразност. Ограниченията, изведени с ТР № 9 от 07.11.2012 г. на ВКС, ОСГК, са неприложими за тях, защото ответниците не противопоставят права по § 4а или § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ. В случая са налице две решения за възстановяване в съществуващи реални граници на един и същи имот, като ищците се позовават и на двете. По-късно постановеното решение № 8121 от 26.06.1996 г. в частта му по т. 5 касае същия имот по площ, местност, граници, което води до извод за нищожност на решението в тази му част, като постановено при липса на правомощие на органа. Ответникът О. Д. е придобил процесния имот чрез договор за покупко-продажба по НА № 159/30.07.2018 г., с който С. З. Б. му е прехвърлил правото на собственост върху дворно място от 1 000 кв.м по документи за собственост /по скица с площ от 1 236 кв.м./. Договорът е сключен по време на брака на О. Д. и О. Д., поради което собствеността е придобита от тях в режим на съпружеска имуществена общност. Праводателят С. Б. е притежавал имота по наследяване от баща си З. Б. и по договор за дарение, сключен с НА № 111/20.08.2008 г., като приетата по делото СТЕ доказва идентичността на имота, закупен от О. Д., с имота - предмет на реституционното решение. С НА № 70/26.12.1969 г. С. Б. и баща му З. Б. са закупили от К. Ж. лозе-овощна градина с площ от 1 000 кв.м, находящо се в местността "М.". От своя страна продавачът по този договор К. Ж. е притежавал имота по силата на извършена замяна по реда на ЗТПС, съгласно КНА № 133/05.02.1966 г. Вещото лице е посочило, че не може да потвърди или да отрече идентичността на имота по КНА с имот № 129 по КП от 1990 г., съответно с имотите по последващите разпоредителни сделки от 1969 г., 2008 г. и 2018 г., поради липса на план към 1966 г. При отсъствие на разписен лист към плана идентичността не може да се провери и чрез съпоставяне на съседите. Може да се направи предположение, че собствениците на ПИ 31 /стар/ Д. П. и на ПИ 33 /стар/ Л. Г. Т., биха могли да са праводатели съответно на П. Я. и И. Л., както и че имоти * и * - предмет на последващите НА № 71/1969 г. и № 71а/1969 г., представляват общо имота по КНА № 133 от 1966 г. в местност "М.". Безспорният факт на упражняваната върху процесния имот фактическа власт, предадена на З. Б. и С. Б. въз основа на договора по НА № 70 от 1969 г., е съществена индиция за това, че имотът е част от имотите по извършената през 1966 г. замяна, легитимираща през 1969 г. К. Ж. като собственик на имота. Идентичността между имотите по посочените актове е била установена в производството по оспорване на ПНИ от страна на ищците, включително и в частта относно отреждането на новообразуван имот № **. Във връзка с направеното от ищците оспорване на извършената замяна, включително и на КНА № 133/1966 г., е прието, че в тяхна тежест е да установят, че представените пред нотариуса документи не са съществували или не са удостоверявали права, каквито нотариусът е признал с НА. Удостовереният в НА факт за наличието на влязъл в сила протокол на ТПС комисия от 28.03.1958 г. не се опровергава с представените по делото писма от [община] и ОСЗГ - Аксаково, тъй като липсата на съхранен към настоящия момент документ не отрича факта на неговото съществуване към датата на съставянето на НА. Следователно ищците не са опровергали официалното удостоверително изявление на нотариуса, издал НА № 133/1966 г., че при неговото съставяне е бил представен протоколът на ТПС комисия от 28.03.1958 г. Поради това следва да се приеме, че е налице валидно извършена замяна на недвижим имот по ЗТПС /отм./. Съгласно разпоредбата на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ, когато е извършена замяна по реда на отменения ЗТПС /отм ./, правото на собственост се възстановява върху имота, притежаван преди замяната. При застрояване или извършване на разпоредителни сделки със земята, получена при замяната, тя остава в сила. От заключението на вещото лице се установява, че към 1990 г. в имота са съществували отразените в КП от 1990 г. масивно едноетажно жилище и паянтова постройка на един етаж, а от писмените доказателства и свидетелските показания е видно, че това е станало през 1977 г. Изводът е, че са налице едновременно и двете условия: К. Ж. се е разпоредил с получения по замяната имот с договора за продажба, сключен с НА № 70/26.12.1969 г., а приобретателите З. Б. и С. Б. са застроили имота към 1977 г. Неоснователни са твърденията на ищците, че с договор по НА № 71а/26.12.1969 г. К. Ж. вече е продал същия имот на трето лице, поради което не е могъл повторно да прехвърли собствеността на З. Б. и С. Б. и с договора по НА № 70/26.12.1969 г. Договорът за продажба по НА № 71а/26.12.1969 г. е сключен за друг имот, който е съседен на процесния. Това се потвърждава от констатациите на СТЕ, която идентифицира имота, предмет на НА №71а с пл.№ * по КП от 1990г., докато процесният имот се идентифицира с имот пл.№* по КП от 1990г., отразен в ПНИ като ПИ . Основателно е и поддържаното при условията на евентуалност възражение на ответниците за придобиване на процесния имот по давност. Давност може да тече от момента на възстановяване правото на собственост, тоест от настъпване на конститутивния ефект на решението на ПК, а този ефект настъпва с индивидуализиране на имота - предмет на реституция, като давност не тече против този, който не може да защити правото си. Едва след възстановяване на собствеността върху конкретен имот може да се предяви иск за собственост, с който да се прекъсне течението на давността. С решение № 8121/05.02.1993 г. на ПК - Аксаково правото на собственост върху нивата е било възстановено в стари реални граници. О. Д. е получил владението върху ПИ с площ от 1 236 кв.м и върху построената в него сграда на основание договор за покупко-продажба на 30.07.2018 г. и оттогава владее имота заедно със съпругата си О. Д.. Праводателят му С. З. Б. от своя страна е получил владението на основание договора за продажба по НА № 70/26.12.1969 г., като до смъртта на баща му З. Б. имотът е владян от двамата. На основание договора за дарение, сключен с НА № 111/20.08.2008 г., С. Б. е получил владението върху идеалните части на сънаследниците С. Б. и Н. Б. и е владял имота непрекъснато и необезпокоявано до сключването на договора за продажба на 30.07.2018 г., когато го е предал на Д.. Ответниците са владели имота непрекъснато и добросъвестно. Следователно дори да не са собственици на посоченото деривативно основание, те са придобили имота по давност на основание чл. 79, ал. 2 ЗС чрез добросъвестно владение в продължение на повече от десет години до предявяването на иска на 27.09.2018 г., като към своето владение са присъединили също добросъвестното владение на праводателя си С. Б..

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Не е налице противоречие с цитираното от касатора ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК по първите три въпроса от изложението към касационната жалба. Въззивният съд е обсъдил представените по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е и задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. По отношение на заключението на вещото лице той е изложил съображения, защо го кредитира, като е посочил, че почива на обективни данни за дълъг период назад във времето /от 1966г./, които могат да бъдат съпоставени. Изводите му са въз основа на обективна преценка на относимите доказателства в тяхната съвкупност, в т.ч. посочените от касатора доказателства. В настоящото производство по чл.288 ГПК не може да се извърши конкретна проверка на преценката на доказателствата от въззивната инстанция, както и да се съпоставят сочените от касатора доказателства, т.е. да се извърши проверка дали обжалваното решение е обосновано. Проверката е за наличие на твърдяното противоречие с практиката на ВКС по поставени правни въпроси. По отношение на първите три, такова не се констатира.

По отношение на четвърти, пети, шести, седми и осми въпроси следва да се посочи, че не могат да предпоставят допускане на касационно обжалване. Те касаят реституцията в полза на ищците /касатори/ и възможността процесният имот да бъде придобит по давност от ответниците, съобразно поддържаното от последните при условията на евентуалност придобивно основание. Изводите в тази връзка нямат самостоятелно значение за изхода на делото. Въззивният съд не е приел, че ищците не се легитимират с решение за реституция на процесния имот, издадено от съответния компетентен административен орган, както и че за тях липсва правен интерес от така предявения отрицателен установителен иск. Той е разгледал възраженията на ответниците за материалната незаконосъобразност на решението на ОСЗ, като е приел, че реституцията е постановена още с издаденото през 1993г. решение. Решаващите изводи в обжалваното решение по предмета на така предявения отрицателен установителен иск за правото на собственост върху имота/съгласно постановките на ТР №8/2012., ОСГТК, ВКС/, са свързани с твърденията на ответниците, че са собственици на имота на деривативно основание с оглед прилагане разпоредбата на чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ и последващи сделки. Деветият въпрос - може ли да се приеме, че са налице условията, визирани в чл. 18з, ал.3 ППЗСПЗЗ, когато по делото са представени доказателства за извършена сделка след замяната и извършено застрояване на процесния имот, при условие че е налице оспорване наличието на идентичност между получения по замяна имот с процесния имот и по делото не е установена такава идентичност, е поставен при фактическа обстановка, различна от приетата от въззивния съд. Той е приел за установена идентичността между имота, за който ищците по отрицателния установителен иск твърдят, че се легитимират като собственици въз основа на проведена по реда на ЗСПЗЗ реституция, и имота, придобит от ответниците по силата на сделка с предходни собственици, придобили собствеността въз основа на замяна по ЗТПС. В тази връзка са обсъдени всички възражения на ищците по приложимостта на чл.18,ал.3 ППЗСПЗЗ и са изследвани предпоставките на същата норма, като е прието, че те са установени категорично от доказателствата по делото.

С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.

Предвид изхода на делото Я. С. Г. и Н. С. К. следва да заплатят в полза на О. Н. Д. и О. П. Д. сумата 1500 лева – възнаграждение за един адвокат за правна защита пред касационната инстанция.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.