Определение № 101 от 10.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1811/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Л. Й., чрез адв. Р. Г., срещу частта от решение № 156 от 06.02.2023 г. по в. гр. д. № 1922/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, с която на основание чл. 362, ал. 1 ГПК съдът е приел, че действието на р ешение № 260666 от 24.02.2022 г. по гр. д. № 14358/2015 г. по описа Софийски градски съд, в частта, с която е уважен искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД на Г. Л. Й., предявен в качеството му на главно встъпило в процеса лице по реда на чл. 225 ГПК, срещу „Газстрой 5” ЕООД, за обявяване на окончателен на предварителен договор от 23.03.2010 г. за покупко-продажба на апартамент с идентификатор ***..*.*.***, следва да бъде поставено под условие, че Г. Л. Й. заплати на „Газстрой 5” ЕООД допълнително сумата в размер на 28 243,44 лв. с ДДС (с равностойност на 14 440,64 евро с ДДС), представляваща насрещно задължение по горепосочения договор, в двуседмичен срок от влизането на въззивното решение в сила.

Въззивното решение е обжалвано и в частта, с която е потвърдена частта от първоинстанционното решение, с която е отхвърлен искът на Г. Л. Й. срещу „Газстрой 5” ЕООД, при правилна правна квалификация по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, за връщане на дадена при начална липса на основание сума в размер на 9393 лв.

Въззивното решение не е обжалвано в частта, с която е оставена без разглеждане въззивната жалба, подадена от „Газстрой 5” ЕООД срещу частта от първоинстанционното решение, с която е уважен искът по чл. 124, ал. 1 ГПК на главно встъпилото лице Г. Л. Й. срещу първоначалния ищец Л. К. Г. за признаване съществуването на правото по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, като въззивното производство е прекратено в тази част.

Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която е уважен искът по чл. 124, ал. 1 ГПК на Г. Л. Й. срещу Л. К. Г. и „Газстрой 5” ЕООД; в частта, с която са отхвърлени предявените от Л. К. Г. срещу „Газстрой 5” ЕООД иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване на процесния предварителен договор за окончателен и иск с правилна правна квалификация по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на дадена при начална липса на основание сума в размер на 9393 лв.

С касационната жалба, уточнена с допълнителна молба, се поддържа, че въззивното решение в обжалваните му части е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Касаторът моли решението да бъде отменено в обжалваните части и като краен резултат действието на решението по чл. 19, ал. 3 ГПК да не е постановено под условие за допълнително плащане, а искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД да бъде уважен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа, че касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поставя следните въпроси: 1/.Ако има приети и неоспорени писмени доказателства (в случая вносна бележка с изписана цялата сума 6738 евро, макар и без дата), подписани от представител на дружеството кредитор, от които е видно, че дружеството е получило една сума и е записано основанието за нея, съдът може ли да тълкува по свое усмотрение т.н. воля на страните, позовавайки се на тристранно споразумение, където е записана друга сума и сумата по вносната бележка (въпреки подписа на кредитора и записаното основание) да се игнорира изобщо като внесена по процесния договор?; 2/.Може ли да се приеме за валидно и годно доказателствено средство „декларация”, подписана от лице (в случая И. Й.), ако това лице няма никаква представителна власт да прави каквито и да било изявления от страна на купувача?; 3/. Може ли да е напълно правилно решение, в което съдът изобщо не е обсъдил една от жалбите, която е описана като подадена, но в мотивите, а и в диспозитива няма никакъв коментар или изявление на съда за нея? и 4/. „Може ли изобщо да се счита за напълно правилно решение, в което съдът не се произнесъл по всички спорни въпроси и по което са игнорирани представени писмени доказателства, които са от съществено значение за спора, без подробна аргументация за игнорирането им, само с позоваване на евентуална воля само на една от страните, която не е закрепена писмено, а само се предполага?

Касаторът поддържа, че горецитираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това счита, че решението е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор на касационна жалба от ответника по касация „Газстрой 5” ЕООД, чрез адв. Вяра М., в който се излагат доводи за отсъствие на предпоставките за допускане на касационен контрол на въззивното решение, а в условията на евентуалност – за неоснователност на касационната жалба и оставяне в сила на въззивното решение.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното:

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че на 23.03.2010 г. между ответното търговско дружество „Газстрой 5” ЕООД, като продавач и първоначалния ищец Л. Г., като купувач, е сключен предварителен договор за прехвърляне на правото на собственост върху процесния имот срещу заплащане на цена от 33 690 евро, платима на пет погасителни вноски. На 16.12.2013 г. между първоначалните страни по процесния предварителен договор и главно встъпилото лице Г. Л. Й. е сключено допълнително тристранно споразумение, с което е постигнато съгласие Г. Й. да замести Л. Г. като купувач по предварителния договор. Съдът е приел, че тази уговорка разкрива правните последици на прехвърляне на материалното правоотношение чрез едновременна цесия и заместване в дълг. Изтъкнал е, че в клаузата на чл. 3 от това съглашение се съдържа извънсъдебно признание на страните, че до този момент са заплатени общо 32 946,02 лв. с ДДС – част от уговорената продажна цена, които следва да се считат за заплатени от новия купувач Г. Л. Й.. Съдът е посочил, че изрично в клаузата на чл. 7 от договора е уговорено, че между тези страни са уредени всички възникнали до момента финансови и имуществени взаимоотношения. Поради това съдът е приел, че сумата от 6738 евро, заплатена от първоначалния купувач, с посочено основание в приетата по делото квитанция: „трета вноска за ап. , в новостр. сграда в имот *”, е била използвана за погасяване на друго парично задължение на първоначалния купувач Л. Г. към „Газстрой 5” ЕООД. Съдът е счел още, че страните по предварителния договор (след сключване на тристранното споразумение) са уредили отношенията си във връзка с погасителна парична вноска от 11 222,55 лв., платена безкасово на 19.11.2013 г. от майката на главно встъпилото лице – И. Й.. С декларация от 18.12.2013 г. същата е изяснила действителната воля за заплащане на тази сума – че е преведена погрешно за апартамент № 2 в УПИ -*, а трябва да се счита за вноска на ДДС по сделка за ап. № 1 в УПИ -*. Съдът е уточнил, че именно този факт е послужил за сключване три дни по-късно (21.12.2013 г.) на договор за покупко-продажба на ап. 1, изграден в сградата на УПИ -*, въз основа на който синът на Й. – Г. Й. е придобил правото на собственост върху ап. № 1 в УПИ -* Поради изложеното съдът е отрекъл погасителният ефект на вноската от 11 222,55 лв. по отношение на процесния договор.

От представените по делото квитанции по смисъла на чл. 77, ал. 1 ЗЗД, вносните банкови бележки, признанието за плащане, обективирано в тристранното споразумение и от счетоводните записвания при ответното дружество, които в съвкупност са анализирани от приетите от първоинстанционния съд съдебно-счетоводни експертизи, въззивният съд е установил, че по процесния предварителен договор са заплатени следните суми в изпълнение на породеното правно задължение за заплащане на уговорената продажна цена: 1) 10107 евро – на 23.03.2010 г., в деня на сключване на предварителния договор – касово от първоначалния купувач, с посочено основание „първа вноска”; 2) 6738 евро - на 23.05.2010 г., касово от първоначалния купувач – с посочено основание „втора вноска”; 3) 1000 евро, заплатени безкасово от И. Й. на 19.11.2013 г.; 4) 1375 лв. (701,25 евро) – заплатени безкасово от И. Й. на 12.03.2014 г.; 5) 8018,90 лв. (4089,64 евро) – заплатени безкасово от И. Й. на 06.02.2014 г.; 6) 3900 лв. (1989 евро) - заплатени безкасово от И. Й. на 23.06.2014 г. и 7) 2671,50 лв. (1362,47 евро) – заплатени безкасово от И. Й. на 16.09.2014 г. Въз основа на това въззивният съд е установил, че общата сума, която е заплатена по процесния предварителен договор, възлиза на 25 987,36 евро, с левова равностойност на 50 826,86 лв. Приел е, че уговорената продажна цена за придобиване на процесния апартамент е в размер на сумата от 33 690 евро без ДДС, респективно 40 428 евро с ДДС, равняващи се на 79 070,30 лв. с ДДС. Страните по предварителния договор са постигнали съгласие, че в случай че окончателната продажна цена бъде заплатена след акт образец 14, което се е осъществило на 11.10.2011 г., т.е. преди сключване и на тристранното споразумение, купувачът трябва да заплати и дължимото ДДС. Въззивният съд е изложил, че обещателят е бил в забава за изпълнение на своето главно задължение – да построи процесния имот в завършен вид и да го прехвърли на купувача най-късно до 30.03.2012 г., като обективно новият купувач, който е встъпил в материалното правоотношение след изтичане на този срок, не е можел да изпълни уговорките за разсроченото плащане на уговорената продажна, а в тристранното споразумение не е имало уговорка в този смисъл. Поради това съдът е приел, че изискуемостта за заплащане на остатъчното разсрочено парично задължение е моментът на сключване на окончателния договор, поради което искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД трябва да бъде уважен, но под условие, че бъде заплатено това задължение – арг. от чл. 362, ал. 1 ГПК. Във въззивното решение е посочено, че заплатената до момента е в размер на 50 826,86 лв., а дължимото възлиза на сумата от 79 070,30 лв. с ДДС, поради което остава да бъдат платени още 28 243,44 лв. с ДДС, равняващи се на 14 440,64 евро. С тези мотиви съдът е отменил първоинстанционното решение в частта относно безусловното уважаване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, като вместо това на основание чл. 362, ал. 1 ГПК е поставил действието на решението под условие, че бъде заплатена посочената по-горе допълнителна сума, остатъчна цена в 2-седмичен срок от влизането на решението в сила.

Въззивният съд е приел, че неоснователен се явява предявеният от главно встъпилото лице иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на надплатена продажна цена по предварителния договор, тъй като тя не само не е надплатена, но нейният остатък възлиза на сумата от 28 243,44 лв. с ДДС, която следва да бъде заплатена от купувача на продавача съобразно посоченото по-горе. Поради това съдът е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Според настоящия състав не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Както е прието в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е въпросът, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. В мотивите към същата точка от тълкувателното решение е разяснено, че материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

В случая поставените от касатора въпроси са фактически и касаят правилността на решението. Изтъкване на основания за допускане до касационно обжалване чрез въпроси, възпроизвеждащи поддържаните в хода на делото твърдения, не представлява правен въпрос, към който могат да се обвържат конкретните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. За да е налице общият селективен критерий за допускане на касационен контрол, въпросите следва да имат характер на правни – да касаят приложението на материалноправни или процесуалноправни норми, извън конкретиката на индивидуалния спор, обстоятелствата и доказателствата по него, в противен случай те могат да имат значение единствено за правилността на постановеното решение, която не може да се преценява в производството по чл. 288, ал. 1 ГПК.

Поради отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да се обсъжда наличие на специалната по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, още повече, че тя е само бланкетно посочена.

На следващо място, според настоящия състав на ВКС не е налице и соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Изводът за очевидната неправилност на решението е предпоставен от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания въззивен съдебен акт, който може да бъде констатиран от състава на касационната инстанция без реална необходимост от извършване на присъщия за касационната инстанция същински касационен контрол – анализ или съпоставяне на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила или за необоснованост. Затова и според формираната практика на ВКС по приложението на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК очевидно неправилен ще бъде въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, приложена е несъществуваща или отменена правна норма, не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на формалната логика. Във всички останали случаи неправилността на обжалваното въззивно решение, каквато е и сочената от касатора хипотеза, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и на съдопроизводствените правила или от нарушаване правилата на формалната логика при разрешаване на конкретния правен спор, не обосновава наличие за „очевидна неправилност” по смисъла на чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК, а допускането на касационно обжалване е задължително обусловено от наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна нищожност или вероятна недопустимост на обжалваното решение, за които Върховният касационен съд следи служебно.

Поради изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София.

При този изход на делото се дължат разноски на ответника по касация, но не следва да се присъждат след като не са представени доказателства такива да са направени, както се твърди за адвокатско възнаграждение за касационна инстанция. Съгласно постановеното в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, разноски по чл. 78 ГПК се дължат, ако има доказателства, че те са реално направени (заплатени). Приложената към списъка на разноски фактура с доставчик адвокатско дружество, без приложени към нея банково извлечение или разписка/или касов ордер за плащане не удостоверява заплащане от ответника на възнаграждението по банкова сметка или в брой в каса.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.