Определение № 3418 от 22.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4076/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 267080 от 06.10.2021 г., подадена от Т. Б. П. чрез нейните процесуални представители адв. П. П. и адв. Д. Г., срещу въззивно решение № 260209 от 16.07.2021 г. по в.гр.д. № 29/2020 г. на Окръжен съд - Пазарджик в частите му, с които е потвърдено решение № 254 от 16.10.2017 г. по гр.д. № 251/2003 г. на Районен съд - Велинград както следва: 1./ В частта, с която е отхвърлено искането на Т. П. за възлагане на допуснатите до делба недвижими имоти на основание чл. 288, ал.2 или ал.3 ГПК/ отм./ 2./ В частта, с която Т. Б. П. е осъдена да заплати на основание чл. 31, ал.2 ЗС обезщетение за ползване на делбените имоти за времето от 08.07.2008 г. до 09.01.2013 г. 3./ В частта, с която е отхвърлено искането на Т. Б. П. за осъждане на останалите съделители да й заплатят сумата 83 800 лв., представляваща стойността на извършени в делбените имоти подобрения в периода 2001- 2004 г. 4./ В частта, с която е потвърдено определение № 39 от 15.01.2019 г. в частта, с която е отхвърлено искането на Т. П. за изменение на решение № 254 от 16.10.2017 г. в частта за разноските, с което жалбоподателката е осъдена да заплати възнаграждение за вещи лица. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваните му части е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Тезата на жалбоподателката е, че въззивният съд е следвало да вземе под внимание сезонният характер на процесния имот, както и обстоятелството, че тя не притежава друг вилен имот, и при положение, че никой от останалите съделители не е поискал възлагането му и няма конкуренция между съсобствениците, е следвало да й възложи имота на основание чл. 288, ал.2 или ал.3 ГПК/ отм./. Счита също, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд е възприел една обща осреднена оценка на месечния пазарен наем на двата делбени имота, която не отчита сезонният характер на ползването им и не позволява да се опреди справедливо обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС. Поддържа, че във връзка с претенцията й за заплащане на извършените в делбените имоти подобрения въззивният съд е изложил необосновани и вътрешно противоречиви мотиви, тъй като от една страна е приел, че подобренията са извършени и че делбените имоти се ползват само и единствено от жалоподателката, която държи ключа за двора и за къщата, но е отхвърлил иска поради това, че не било доказано подобренията да са направени и заплатени от нея. По отношение на разноските сочи, че съдебната експертиза е била допусната не само по поставените от нея въпроси, но и от въпроси на насрещната страна, поради което няма основание разноските за вещи лица да бъдат възлагани единствено на нея. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката се позовава на чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност. Поддържа и наличие на основание по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК, във връзка с което поставя следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства. 2. За провомощията на въззивния съд във връзка с прилагането на императивни правни норми. В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация Н. Р. Р., Д. Р. Р., Н. П. Н., К. В. Д. и И. В. Д. изразяват чрез своя пълномощник адв. Св. К. становище, че касационната жалба е неоснователна, а в частта, с която Т. П. е осъдена да заплати обезщетение за ползване на делбените имоти на основание чл. 31, ал.2 ЗС - е недопустима с оглед цената на тези искове във въззивното производство. Останалите ответници не са взели становище по касационната жалба. С решение 260001 от 29.05.2024 г., постановено по реда на чл. 193, ал.1 ГПК/ отм./ Пазарджишкият окръжен съд е допълнил решение № 260209 от 16.07.2021 г., като е потвърдил решение № 254 от 16.10.2017 г. по гр.д. № 251/2003 г. на Районен съд- Велинград в частта, с която са изнесени на публична продан допуснатите до делба недвижими имоти: дворно място- застроено и незастроено, цялото с площ 400 кв.м, съставляващо УПИ *** от кв. 210 по плана на [населено място], ведно с построената в имота триетажна масивна вила със застроена площ 82 кв.м, като всеки етаж се състои от антре, веранда, три стаи и санитарен възел, с мансарден трети етаж, заедно с построената в имота масивна постройка със застроена площ 12 кв.м, и дворно място - незастроено, с площ 450 кв.м, съставляващо УПИ ***. С касационна жалба вх. № 260603 от 26.07.2024 г. Т. Б. П. чрез своите пълномощници адв. П. П. и Д. Г. е обжалвала така постановеното допълнително решение. В жалбата са изложени доводи за недопустимост на същото, като се поддържа, че е постановено “плюс петитум“ извън рамките на това, за което е сезиран съдът. Жалбоподателката поддържа също, че допълнителното решение е и очевидно неправилно, защото е постановено в нарушение на указанията, дадени от ВКС с определение № 4287 от 29.12.2023 г., с което делото е изпратено на въззивния съд за допълване на постановеното решение. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалния въпрос длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните и всички събрани доказателства. По тази касационна жалба е постъпил отговор от адв. Св. К. като пълномощник на Н. Р. Р., С. Р. Р., Н. П. Н., К. В. Д. и И. В. Д., в който се изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С влязло в сила решение по делото е допусната съдебна делба между съделителите С. Д. Р., Д. Р. Р., Н. Р. Р., П. Н. П., Н. П. Н., К. В. Д., И. В. Д., М. Н. Х., В. Б. П., Л. П. Ч., Б. В. П., И. В. П. и Т. Б. П. по отношение на следните недвижими имоти: 1. дворно място, застроено и незастроено, с площ 400 кв.м, съставляващо УПИ *** в кв. 210 по регулационния план на [населено място], ведно с построената в имота триетажна масивна вила със застроена площ 82 кв.м, като всеки етаж се състои от антре, веранда, три стаи и санитарен възел, с мансарден трети етаж, ведно с построените в този имот масивна постройка със застроена площ 12 кв.м 2. друго дворно място, незастроено, цялото с площ 450 кв.м, съставляващо УПИ *** в кв. 210, при квоти както следва: 2/54 ид. части за С. Р.; 2/54 ид. части за Д. Р.; 2/54 ид. части за Н. Р.; 3/54 ид. части за П. П.; 3/54 ид. части за Н. Н.; 3/54 ид. части за К. Д.; 3/54 ид. части за И. Д.; 6/54 ид. части за Б. П.; 6/54 ид. части за И. П.; 6/54 ид. части за В. П.; 6/54 ид. части за Л. Ч.; 2/27 ид. части / или 4/54 ид. части/ за М. Х. и 4/27 ид. части /или 8/54 ид. части/ за Т. П.. В срока по чл.288, ал.5 ГПК/ отм./ съделителката Т. П. е направила искане за възлагане по реда на чл. 288 ГПК/ отм./ на допуснатите до делба недвижими имоти. Това искане е оставено без уважение от първоинстанционния съд, който е приел, че не са налице предпоставките както на чл. 288, ал.2, така и на чл. 288, ал.3 ГПК/ отм./, тъй като незастроеният имот не може да бъде предмет на възлагане по този ред, а допусната до делба триетажна сграда не е жилище, а вилен имот. Оставено е без уважение и искането на съделителите С. Р., Д. Р., Н. Р., Н. Н., К. Д. и И. Д. за извършване на делбата по реда на чл. 292 ГПК/ отм./, като в техен общ дял бъде поставен незастроеният имот, евентуално - първият и вторият етаж от вилната сграда. Предвид заключението на приетата по делото съдебно - техническа експертиза, според която сградата може да бъде поделена на три самостоятелни обекта, а незастроеният имот е неподеляем, съдът е приел, че броят на реалните дялове / 4 / е по- малък от броя на съделителите, тъй като освен ищците по делото, останалите съделители не са поискали възлагане на имот в общ дял. В обобщение е направил извод, че единственият възможен способ за извършване на съдебната делба е чрез изнасяне на делбените имоти на публична продан. В тази част първоинстанционното решение е потвърдено от въззивния съд. В касационната жалба и в изложението към нея по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че в тази част въззивното решение е очевидно неправилно- основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Същото е обосновано с твърдението, че съдът не е преценил всички факти и обстоятелства, релевантни за избор на способ за извършване на делбата - брой на допуснатите до делба имоти, стойност, вид и начин на ползване, извършени преустройства и подобрения, брой и размер на дяловете и брой на съделителите. Настоящият състав намира, че това основание за допускане на касационно обжалване не е налице. Изводът на въззивния съд за липса на предпоставките на чл. 288, ал.2 и ал.3 ГПК/ отм./ за възлагане на допуснатите до делба имоти в дял на жалбоподателката Т. П. е съобразен с разясненията, дадени в ТР № 1/2004 г. по тълк.д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС. В него е прието, че с разпоредбата на чл. 288, ал.2 ГПК/ отм./ в редакция след изменението ДВ бр. 64/1999 г. е уредена възможността за възлагане в дял на неподеляемо жилище, придобито в режим на съпружеска имуществена общност, когато съсобствеността възниква поради смърт на единия съпруг или поради развод на страните. Посочено е, че условията за това са: жилището да е било съпружеска имуществена общност, прекратена поради развод; на претендиращия възлагане съпруг да е предоставено упражняването на родителските права по отношение на децата от брака; същият да не притежава друго жилище. Изброяването на тези предпоставки е изчерпателно и се изисква кумулативното им наличие. Посочено е също, че правото на изкупуване по чл. 288, ал.2 ГПК /отм./ принадлежи само на преживелия или на бивш съпруг, на когото са предоставени за упражняване родителските права. В случая тези предпоставки не са налице - допусната до делба триетажна сграда не е съпружеска имуществена общност, поради което това основание за възлагане на делбения имот е изначално неприложимо. Право на възлагане в хипотезата на чл. 288, ал.3 ГПК / отм./ има само съделителят - наследник, който е живял в сънаследствения имот при откриване на наследството и не притежава друго жилище. Както е посочено в т.7 от ТР № 1/2004 г. на ОСГК, граматическото и логическото тълкуване на правната норма налагат извода, че изискването "при откриване на наследството" изключва от обхвата на този способ за извършване на делбата всяка друга съсобственост, освен тази, която е възникнала в резултат на наследяване. Този способ е неприложим в случаите на т. нар. „смесена съсобственост“, която е възникнала в резултат на повече от един юридически факт- прекратена съпружеска имуществена общност и наследяване; сделка за част от имота и наследяване и др., както и в случаите, когато заявилият възлагателната претенция съделител няма качеството на наследник или не е живял в имота към момента на откриване на наследството. В случая жалбоподателката няма качеството на наследник. Тя е придобила права в съсобствеността само на основание транслативна сделка - договор за покупко-продажба, поради което не отговаря и на изискванията на чл. 288, ал.3 ГПК/ отм./ за възлагане на имота. Съгласно чл. 288, ал.1 ГПК/ отм./, когато някой имот е неподеляем и не може да бъде поставен в един от дяловете, съдът постановява той да бъде изнесен на публична продан. В своята практика ВКС последователно приема, че публичната продан е допустим способ за извършване на делбата, когато допуснатите до делба имоти са по-малко от броя на съделителите /индивидуално или по колена/ и всеки от тях е реално неподеляем. В случая дори да се приеме, че от допуснатите до делба имоти могат да се обособят общо 4 реални дяла, очевидно техният брой е по-малък от броя на съделителите, включително и при групиране на ищците, направили искане за получаване на имот в общ дял. Делбата не може да се извърши по реда на чл. 292 ГПК/ отм./ и по колена, тъй като съсобствеността не е възникнала само по наследяване. Изводът на въззивния съд, че в конкретния случай делбата между страните следва да се извърши с изнасяне на делбените имоти на публична продан, е съобразен със задължителната и с каузалната практика на ВКС, поради което не са налице както основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, така и основание на чл. 280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване в частите, с които е извършена делбата чрез изнасяне на делбените имоти на публична продан, като не е уважено искането на жалбоподателката за възлагането им в неин дял по реда на чл. 288, ал.2 или ал.3 ГПК/ отм./. Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от Т. П. и в частта, с която тя е осъдена да заплати обезщетение за ползване на делбените имоти за периода от 08.07.2008 г. до 09.01.2013 г. на съделителката С. Р. сумата 1 614 лв., ведно с обезщетение за забава за същия период в размер на 376.36 лв.; на съделителя Д. Р. Р. - сумата 1 614 лв., ведно с обезщетение за забава за същия период в размер на 376,36 лв.; на съделителката Н. Р. Р. - сума в размер на 1 614 лв., ведно с обезщетение за забава за същия период в размер на 376.36 лв.; на съделителя Н. П. Н. - сума в размер на 4 842 лв., ведно с обезщетение за забава за същия период в размер на 1 129.14 лв. В тази част касационната жалба е допустима. Меродавна за допустимостта на касационното обжалване е цената на всеки от субективно съединените искове, която в случая е над предвидения в чл. 280, ал.3, т.1 ГПК размер / три от исковете са с цена 27 000 лв., а един- с цена 54 000 лв./, а не уваженият размер. За да потвърди първоинстанционното решение в тази част въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че за посочения период делбените имоти са ползвани единствено от съделителката Т. П.. При формиране на този извод се е позовал на показанията на св. П., която е заявила пред съда, че е непосредствен съсед на делбените имоти и от 10 години вижда в тях само жалбоподателката П., която периодически идва в имота и държи ключ както за двора, така и за къщата. По делото е установено и не е било спорно между страните, че съделителите С. Р., Д. Р., Н. Р. и Н. Н. са отправили до Т. Б. нотариална покана, връчена й лично на 07.07.2008 г., с която са я поканили да им заплаща обезщетение за ползване на съсобствения имот. При тези данни въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 31, ал. 2 от Закона за собствеността, тъй като се касае за съсобствени имоти, които за посочения период са ползвани само от ответницата П. и тя дължи обезщетение за ползата, от която са лишени останалите съсобственици съобразно квотите им в съсобствеността, от деня на поканата. В отговор на оплакването на Т. П., че месечният наем за процесните имоти е определен от вещото лице като обща стойност, без да се разграничат отделните имоти, въззивният съд е посочил, че заключението на експертизата не е било оспорено от жалбоподателката. Доколкото във връзка с изводите на въззивния съд по приложението на чл. 31, ал.2 ЗС в касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК няма изведен конкретен правен въпрос, настоящият състав намира, че преценката за допускане на касационно обжалване следва да се извърши с оглед основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност, релевирано като общо за цялото въззивно решение. Това основание в случая не е налице. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е засегнато от пороци, пряко установими от съдържанието на обжалвания съдебен акт, без касационната инстанция да извършва анализ на събраните по делото доказателства. Приема се, че решението е очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. Настоящият състав не установи въззивното решение да е засегнато от такива пороци. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материалния и процесуален закон, от процесуални нарушения при преценка на доказателствата или необоснованост /на които се позовава в настоящия случай жалбоподателят/, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Основателно е искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в частта, с която е потвърдено решението на Велинградския районен съд в частта, с която е отхвърлена претенцията на Т. П. за присъждане на стойността на извършените от нея подобрения в делбените имоти. Жалбоподателката е поискала от съда да й бъде присъдена сумата 100 000 лева, представляваща стойността на пристройка към жилищната сграда, гараж, навес към съществуваща сграда, ограда и други подобрения, извършени от нея в периода 2001 г.- 2004 г. Въззивният съд е приел, че претенцията не е доказана, тъй като не е установено, че Т. П. е извършила подобренията, за които претендира. Според въззивния съд, представените по делото писмени доказателства - Договор за строителство № 38/06.09.2001 г., сключен между Т. П. като инвеститор и ЕТ "Ремонт строй ГУСВ 2000" като изпълнител, с който са постигнати договорки за извършване на СМР на обект жилищна сграда кв. 210, парцел ***, състоящи се от следните подобекти - гараж, пристройка на тоалетна и баня към жилищна сграда и пристройка на лятна стая и навес към съществуваща сграда, както и показанията на разпитания свидетел Т. П., който е заявил пред съда, че е извършил строителните дейности по договора, не доказват, че именно тя е възложител на строителните дейности и заплащала за тях. С оглед така изложените мотиви постановеното решение следва да се допусне до касационно обжалване в частта относно претенцията на Т. П. за заплащане на направените от нея подобрения в делбените имоти по поставения от жалбоподателката процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност. Поставеният въпрос е от значение за изхода на спора предвид наведеното от жалоподателката оплакване, оплакване, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е приел за недоказани факти и обстоятелства, които не са били спорни между страните- че подобренията са направени и съществуват на място, както и че през посочения период никой освен жалбоподателката не е имал достъп до имота. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за да се провери съответствието на въззивното решение с посочената от жалбоподателката практика на ВКС по този въпрос. Водим от гореизложеното съдът