Определение № 1865 от 14.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2541/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 40065/05.04.2024 г., подадена от Ц. П. В., Г. М. А. и М. М. В., чрез адвокат Т. Б., срещу решение № 1097 от 26.02.2024 г. по гр. д. № 20211100507880/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20272688 от 09.12.2020 г. по гр. д. № 15862/2019 г. на Софийски районен съд за признаване за установено по искове с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, предявени от Л. М. Т. срещу Ц. П. В. и М. Г. В. (последният починал на 14.11.2022 г., с наследници по закон: Ц. П. В., Г. М. А. и М. М. В.), че Л. М. Т. е собственик на реална част от поземлен имот, разположена в защрихована в червено част от скица на вещото лице на стр. 176, неразделна част от първоинстанционното решение, с площ от 22 кв.м, придобита на основание договор за дарение, обективиран в нот. акт № 112, том X., дело № 2212/1966 г., и договор за доброволна делба от 21.12.2001 г., протокол № 21/19.02.2001 г. на СОС и кадастрална карта, одобрена със заповед № РД-18-3/11.01.2011 г., неправилно заснета в границите на имот с идентификатор ***, при граници на реалната част: имот с идентификатор ***, имот с идентификатор ***, останалата част от имот с идентификатор ***, който имот съставлява УПИ *-* от кв. * по плана от 1970 г. на [населено място], вх. „Д.“, с площ от 1100 кв.м по документ за собственост, а по кадастрална карта с площ от 1117 кв.м, вместо в границите на имот с идентификатор ***, съставляващ УПИ *-* от кв. * по плана от 1970 г. на [населено място], вх. „Д.“, с площ по документ за собственост 1100 кв.м, като имотната граница между имотите преминава между т. А и т. Б от скица на вещото лице на стр. 176. Въззивният съд е посочил, че предмет на предявения иск (съобразно изложените в исковата молба твърдения, както и тези в уточнителните молби) е реална част, заключена между западната граница на имот с идентификатор *** и източната граница на имот с идентификатор ***, по цялото протежение на границата, с площ от около 25 кв.м. Според ищцата тя е част от собствения й имот с идентификатор ***, но поради допусната грешка е неправилно заснета в кадастралната карта като част от собствения на ответниците имот с идентификатор ***. Като част от имот с идентификатор *** спорната реална част е отразена и на скицата, към която Л. Т. препраща в исковата си молба. Именно и поради това в исковата молба като западна граница на имота е посочена „останалата част“ от имот с идентификатор ***. Софийски градски съд е изложил, че първоинстанционният съд в решението си е стигнал до извод, че процесната реална част принадлежи към имот с идентификатор *** и поради това в последното като западна граница е посочен имот с идентификатор ***, а като източна - „останалата част от“ имот с идентификатор ***. Софийски районен съд не се е произнесъл по правото на собственост върху друг имот, а е индивидуализирал спорната реална част съобразно установените факти, като е препратил към скицата от заключението на съдебно-техническата експертиза и е посочил в кои точки е заключена границата между имотите. Въззивният съд е посочил, че не е от значение за допустимостта на иска и на решението дали претендираната от ищцовата страна имотна граница по скицата-проект и имотната граница, посочена в решението, са идентични. Предмет на делото е именно установяване на мястото на имотната граница между двата процесни имота, което обуславя наличието на право на собственост върху спорната реална част. Имот с идентификатор *** е улицата, с която граничат на север и двата процесни имота, в това число и спорната реална част, а и неточност при посочване на границите на имота не води до недопустимост на решението, а до наличие на очевидна фактическа грешка. Софийски градски съд е изложил, също така, че според постоянната и непротиворечива съдебна практика „искът с правно основание чл. 54, ал. 2 от Закона за кадастъра и имотния регистър (ЗКИР) по своя характер е установителен иск за собственост на реална част от имот, за която се твърди, че грешно е заснета в границите на имота на ответника (грешка в кадастралната карта) или че въобще не е заснета като самостоятелен имот (непълнота на кадастралната карта). Като установителен иск, условие за неговата допустимост е наличието на правен интерес на ищеца за предявяване на този иск. Такъв е налице винаги, когато ищецът твърди, че е собственик на част от имот, който е заснет в кадастралната карта в границите на имота на ответника и ответникът оспорва претендираното от ищеца право върху тази част от имота, поради което не може да се проведе процедурата по чл. 54, ал. 1 ЗКИР за поправяне на грешката в кадастралната карта по административен ред, без предварителното разрешаване на спора за собственост по съдебен ред“. Приел е, че посочените предпоставки за допустимостта на иска в случая са налице, тъй като ответникът е възразил по исканото изменение на кадастралната карта; освен това липса на спор между страните има единствено относно наличието на грешка в кадастралната карта, но не и относно въпроса къде точно е границата между двата процесни имота, каква част от спорната реална част е собственост на ищцата и каква на ответниците. Съдът е препратил към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК. Допълнително, с оглед доводите във въззивната жалба, е изложил следното: Противно на твърденията в жалбата, Софийски районен съд е изследвал правните сделки, с които и двете страни се легитимират като собственици на процесните съседни имоти. Първият въпрос, на който следва да се даде отговор, е дали за местността, в която се намират процесните имоти, са действали дворищнорегулационни планове, а следващите - къде се е намирала границата между двата спорни имота по тези дворищнорегулационни планове и дали някой от тях е предвиждал придаване по регулация на част от парцела на ищцата към парцела на ответниците или обратното. Въззивният съд е приел, че от представените документи за собственост и приложение № 1 към допълнителното заключение на СТЕ се установява, че до 1910 г. Г. П. М. е бил собственик на имота на ищцата, който е бил с № *, а И. С. С. е бил собственик на имота на ответниците с № *, както и че двата имота се намират в кв. *, Д.. Със заповед № 328/04.04.1910 г. е приет дворищнорегулационен план на кв. *. Съгласно този план в кадастралната основа на регулираните имоти са и имот № * (на Г. П. М., а сега на ищцата), и имот № * (на И. С. С., сега на ответниците). Парцел * е отреден за имот № *, като в този парцел се включват имоти с пл. №№ *, *, *, *, т.е. към този парцел * е предвидено придаване по регулация на части от имотите с посочените номера, извън имотните граници на урегулирания имот. Парцел * е отреден за имот № *, като към този парцел се придава по регулация и част от имот № *. Парцел * граничи на изток с парцел *, а парцел * граничи на запад с парцел *. В този план няма нанесени сгради и в двата имота. Посоченият от Ц. В. и М. В. план от 1930 г. урежда улична, а не дворищна регулация, поради което и не е относим към спора. Следващият дворищнорегулационен план е одобрен със заповеди №№ 4779 и 4780/01.09.1951 г., което се установява от допълнителното заключение на СТЕ и приложение № 2 към него. В него имотът на ищцата е отразен като парцел *-* а този на ответника - като *-*, и двата от кв. *. В кадастралната основа на този план в имота на ищцата са нанесени две сгради - масивна жилищна сграда, налична и към момента, и паянтова плевня, която вече не съществува. В имота на ответниците са нанесени две сгради и навес - масивна жилищна сграда и масивен обор. Според вещото лице от местоположението, формата и размера на масивния обор следва, че сградата не е идентична със съществуващата на място сграда в имота на ответниците. Между отразената в този план (от 1951 г.) сграда и оградата има разстояние, но тя е по-малка и се намира западно от новата сграда. В обясненията си вещото лице пояснява, че находящата се в имота на Т. сграда - тази не с правоъгълна форма, която е разположена не по лицето на имота, е нанесена в кадастралната основа на плана от 1951 г., като поради това е много стабилен ориентир за местоположението на границата. Обратно - сградата в имота на ответниците, която е била в близост до спорната граница в кадастралната основа на плана от 1951 г., в момента на съществува. Построена е нова, стената на която минава точно по границата между двата имота. От допълнителното заключение на СТЕ, както и от скицата, изготвена от „Геокад“, се установява, че през 1956 г. е бил одобрен кадастрален план. Според допълнителното заключение на СТЕ следващият дворищнорегулационен план е одобрен със заповед № 795/19.2.1959 г., като с него не се променят границите на процесните имоти спрямо плана от 1951 г. Според първоначалното заключение на СТЕ регулационният план от 1960 г. е одобрен със заповед № 659/28.12.1960 г. В кадастралната основа на този план са нанесени ПИ № * и ПИ № *, като границата между тях е спорната по делото - права линия, която започва от сградата до югоизточния ъгъл на ПИ № * и продължава в северна посока, като минава на 1.5 м западно от нанесените в ПИ три сгради. Следващият регулационен план е одобрен със заповед № 1026/18.03.1970 г. Имотът на ищцата (бившият имот с пл. № *) е нанесен като ПИ № *, а този на ответниците (бившият с пл. № *) – като ПИ № *. За имота на ищцата е отреден УПИ *-*, а за имота на ответниците – УПИ *-*, като границите на двата УПИ са по границите на ПИ. От отговора на задача № 1 от заключението на СТЕ се установява, че: западната имотна граница на имот с пл. № * по кадастралния план от 1956 г. съвпада със западната регулационна граница на УПИ *-* по регулационния план от 1960 г.; западната имотна граница на имот пл. № * съвпада със западната регулационна граница на УПИ *-* по регулационния план от 1970 г.; западната регулационна граница на УПИ *-* съвпада със западна регулационна граница на УПИ *-*. Според заключението на СТЕ по отговор на задача № 3 от основното заключение съществуващата на място ограда между двата имота е изградена в съответствие с границите между двата имота по регулационните планове от 1960 и 1970 г. С регулационен план, одобрен с решение № 4 по протокол № 21/19.02.2001 г., имотът на ищцата е заснет и нанесен с пл. № *, а на ответниците - с пл. № *. Регулационните линии на отредените за двата имота УПИ *-* и УПИ *-* минават по границите на имотите. Общата граница не е нанесена като права линия - има чупка в средната си част, в северната си част е изместена с 1.5 м в източна посока, като 45 кв.м са определени като част от имота на ответниците, за които не е установено уреждане на сметки по регулация. В този план западната регулационна граница на УПИ *-* не съвпада със западната граница между двата имота по предходните планове. Според допълнителното заключение на СТЕ регулационният план от 1951 г. и този от 1959 г. са идентични с плана от 1960 г. и с кадастралния от 1956 г. по отношение на процесните имоти. Границите и формите на имотите по този план се доближават максимално до установените на място граници на сега съществуващите имоти не само на страните, но и на съседните имоти. В допълнително заключение вещото лице е уточнило, че в комбинираната скица на ГИС С. не е включена границата по регулационния план от 1951 г., която граница е включена в комбинираната скица на л. 188 на „Геокад 93“ ЕООД. На стр. 2 от допълнителното заключение вещото лице е уточнило, че двете скици са с различен мащаб, което създава погрешно първоначално впечатление за големи разлики между регулационните граници. При измерване и сравнение на двете комбинирани скици разликата между тях е минимална - под 20 см, което при ползвания картен материал (стари планове, изчертани ръчно върху инженерно платно), е изцяло в обхвата на допустимата точност. В обясненията, дадени в откритото съдебно заседание от 24.09.2020 г., вещото лице К. пояснява, че тези четири регулационни и кадастрален план (от 1951 г., 1956 г., 1959 г. и 1960 г.) са идентични по отношение на процесната граница между двата имота. Допълва и че старите планове не са чертани със съвременни компютърни средства, а на ръка; че водещото при изработването на тези планове са лицата на имотите, дълбочината на парцелите, а не координатите, тъй като такива координати за гранични точки не са извличани; в кадастралната основа на регулационния план от 1951 г. имотните и регулационните граници съвпадат; спорът касае разстояния, които са в рамките на допустимата грешка по плановете от 1910 г., 1951 г. и 1960 г. Точността, която се изисква понастоящем, е значително по-висока от точността, която се е постигала с ръчното нанасяне на старите планове и последващото им ръчно копиране върху инженерно платно. Съществуващата граница, показана на комбинираната скица с пунктирана линия, съвпада с границите по плановете от 1951 г. и 1959 г. в рамките на допустимата точност. Ако тази скица (л. 199) е в мащаб 1:100, линиите по старите регулационни планове (относно процесната граница) ще бъдат една върху друга, а тази на кадастралната карта от 2011 г. би била на друго място – по на изток. Софийски градски съд е визирал, че с дворищната регулация се образуват дворищнорегулационни парцели за жилищно и вилно строителство от техния собственик, т.е. преобразува се собствеността върху кадастралните имоти, които се урегулират в собственост върху отредените за тях парцели, като се придават части от пълномерни към маломерни имоти за тяхното упълномеряване, както и се създават общи съсобствени парцели чрез урегулиране на имоти или ч асти от имоти. Промяната на границите на собствеността е уредена различно при действащите благоустройствени закони. При разглеждане на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР предмет на установяване са имотните, а не регулационните граници, поради което и следващият въпрос, на който следва да се даде отговор, е дали някой от описаните по-горе регулационни планове е предвиждал придаване по регулация от имота на ищцата към този на ответниците и обратното. Само ако е имало предвидено по дворищнорегулационен план придаване по регулация, следва да се изследва въпросът дали този план е бил приложен съгласно приетото в ТР № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС (дали за придадените части е било заплатено предвиденото по закон обезщетение или дали тези части са били заети и владяни в продължение на повече от 10 години) и дали е отпаднало отчуждителното действие на дворищнорегулационния план съгласно § 8 ПР на ЗУТ и съгласно приетото в ТР № 3/28.03.2011 г. по тълк. д. № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС (дали е приложен планът в сроковете по § 6, ал. 2 и ал. 4 ПР на ЗУТ). Съдът е приел, че несъмнено придаване по регулация е предвидено в първия дворищнорегулационен план от 1910 г., в който кадастралната основа са имоти с различна неправилна форма, а предвидените парцели са с правилни такива. При изготвянето и одобряването му е действал Законът за благоустройство на населените места в Княжество България (обн. ДВ, бр. 67/1905 г., с изменено заглавие ДВ, бр. 60/1911 г. - Закон за благоустройство на населените места в Царство България, отм. бр. 117/31.05.1941 г.), съгласно който регулацията е имала автоматично вещно действие, и с дворищната регулация на имота са били придобити и придадените към него части от съседния имот. Това действие на регулацията се извлича както от разпоредбата на чл. 13 ЗБНМКБ, така и от предвидената в чл. 34 от същия закон възможност съседът, от чийто имот е имало придаване на части към съседен, да се снабди с изпълнителен лист за стойността на мястото, и задължение за отчуждаване на придаваемото място в тригодишен срок, както и от вмененото в чл. 35, ал. 3 задължение на нотариусите да издават крепостни актове на уголемени или намалени по регулационен ред имоти. От представения пред първоинстанционния съд нотариален акт за отчуждение по регулация том 49, акт 107, peг. 10047, дело № 4303/1936 г. и записката за вписването му се установява, че на 11.12.1936 г. И. С. С. е признат за собственик върху 266 кв.м празно дворно място, при съседи: И. Ст. С., К. В. А., Г. П. М., площад „Зборище“, за образуване на парцел * от кв. * от плана на [населено място], С.. Посочено е, че стойността на имота възлиза на 5320 лв., както и че са спазени изискванията на закона, поради което и посоченото лице се признава за собственик на описания имот. В нотариален акт за собственост на недвижими имоти № 155, том І, дело № 785/1943 г. Г. П. М. е признат за собственик на недвижими имоти, сред които и на процесния (част от който понастоящем е собственост на ищцата), описан в т. 3, а именно: селце с построена в него къща и други сгради, с площ от около 1 декар и 3 ара, при съседи: Г. М., Т. П. М., И. Ст. С. и площад. От тези доказателства (вкл. от начина на описанието на имотните граници на притежаваното от Г. П. М. селце), се установява, че регулацията от 1910 г. е била приложена. Ето защо и доколкото тази регулация не е отпаднала, предвидените в плана регулационни граници са и имотните. Въззивният съд е посочил, че, на първо място, кредитира даденото от вещото лице по СТЕ заключение в частта, според която така установената имотна граница между двата имота не е променена с последващите планове (от 1951 г., 1956 г., 1959 г., 1960 г. и 1970 г.). Според вещото лице отклоненията в точното място на тази граница в различните планове се дължи не на реалното й изместване - на придаване на части между двата имота, а на начина, по който в периода към 1910 г. -1960 г. са били изчертавани регулационните планове (на ръка, като не са били водещи координатите на границите, такива за гранични точки изобщо не са извличани). В нито един от последващите дворищнорегулационни планове няма разлика в границата между двата имота в кадастралната основа и съответната регулационна граница. Според вещото лице разминаването на линиите на границите в различните скици по делото се дължи на мащаба, като при мащаб 1:1000 регулационните граници между двата процесни имота (вкл. тази по плана от 1910 г.) биха били една върху друга. Отклоненията са в рамките на допустимата грешка. Ето защо по отношение на тази граница не стои въпросът дали някой от последващите регулационни планове е приложен - регулационните граници по плановете след 1910 г. съвпадат с имотните, установени с този план. На следващо място, въззивният съд е посочил, че дори и да се приеме, че с регулационния план от 1951 г. регулационната граница на парцел *-* (на ищцата) е изместена на запад - в имотната граница на имот *-*, то той споделя извода на първоинстанционния по отношение приложението на регулацията по този план. Вещото лице е категорично по този въпрос. Основава извода си на сигурен ориентир - изградената ограда е била налична още към 1951 г. - отразена е в кадастралната основа, като оставането й на същото място се установява от измерване спрямо постройката в имота на ищцата, налична в кадастралната основа на плана от 1951 г. Не се спори, че планът от 2001 г. не е приложен, поради което няма основание за изменение на имотната граница между двата процесни имота. Със заповед № РД-18-3/11.01.2011 г. за района е одобрена кадастрална карта, която е влязла в сила. В нея имотът на Л. Т. е нанесен като поземлен имот с идентификатор ***, а този на ответниците - ***. Границата помежду им е нанесена като права линия, но северната й точка е изместена в източна посока спрямо положението на границата между двата имота по регулационните планове до 1970 г. и в западна посока спрямо местоположението на тази граница по неприложения регулационен план от 2001 г. След като кадастралната карта не съответства на установената имотна граница, искът е основателен. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за недопустимо, като постановено по непредявено основание и несъответстващо на заявения петитум, както и за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. второ и трето ГПК. Визират противоречие на въззивното решение с ТР № 3/1993 г., прилагат решение № 45/17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г. на ВКС, ІІ т. о. От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Атакуваното пред ВКС решение е валидно и допустимо. В тази връзка съдът намира, че въззивният съд не се е произнесъл по непредявен иск. Видно от исковата молба, в нея ясно е заявено, че в документа за собственост на Л. Т. придобитият от нея имот е бил индивидуализиран по регулационния план от 1960 г., като няма промяна в западната му имотна и регулационна граница и в плана от 1970 г. В плана от 2001 г. обаче тази граница е била погрешно нанесена – изместена в източна посока, в резултат на което част от имота на Т. е заснета като част от този на ответниците по исковата молба; погрешно нанасяне на тази граница е налице и в кадастралната карта, одобрена през 2011 г., като неправилно нанесената част, засягаща правата на Л. Т., е с площ от около 25 кв.м. С исковата молба е поискано да се установи, че Л. Т. е собственик на спорната реална част и че в кадастралната карта е налице грешка при нанасяне границата между имотите на страните, при която спорната част неправилно е заснета и нанесена като част от имот с идентификатор ***. В съответствие със закона, съдът е квалифицирал иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК. Същият не е излязъл извън основанието и петитума на иска, предявен по делото. Въззивният съдебен състав е съобразил постановките на ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР цели да установи безспорно пространствения обхват на правото на собственост, с оглед правилното му отразяване в кадастралната карта. Съгласно § 5, ал. 1 ПЗР на ЗКИР регулационните линии по приложен дворищнорегулационен план се отразяват в кадастралната карта като имотни граници на поземления имот. 3атова в производството по иск за собственост подлежи на изследване положението на имота по плановете, предхождащи одобряването на кадастралната карта, като се съобразява дали има прилагане на регулацията по тях, което би обусловило трансформиране на регулационните граници в имотни. От установеното следва да се направи извод дали има несъответствия между отразеното в одобрената кадастралната карта и действително притежаваното от ищеца право на собственост. Предмет на доказване по делото ще са всички последователни регулационни промени, прилагането или неприлагането на дворищнорегулационните планове, съответно - прекратяване на отчуждителното им действие, съобразно разрешенията, дадени в ТР № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС и ТР № 3/28.03.2011 г. по тълк. д. № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС, и всички други факти, водещи до промяна на границите. Въззивното решение не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Наведените в изложението към касационната жалба доводи в преобладаващата се част представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежат на обсъждане в производството по чл. 288 ГПК. Същевременно жалбоподателите, въпреки че са се позовали на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не са формулирали обуславящи изхода на спора правни въпроси, съгласно изискванията на закона и ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Ответницата по касационната жалба има право на 1000 лв. разноски за адвокат, направени за производството пред ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,