Определение № 60436 от 07.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2094/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. И. И., действаща като ЕТ „Голям Д.-71-Т. И.“, [населено място] срещу решение № 148 от 16. 12. 2019 г. по в. т. д. № 291/2019 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 292 от 17. 07. 2019 г. по т. д. № 7/2018 г. на Бургаски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от касационната жалбоподателка срещу [община] искове за заплащане на сумата от 252 060 лв., представляваща стойност на сграда – търговски обект, изградена от ищцата в общински терен по силата на договор за наем от 17. 07. 1992 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата до окончателното й изплащане, както и на сумата от 128 095, 85 лв., представляваща мораторна лихва за времето от 18. 01. 2013 г. до 5. 01. 2018 г. Касационната жалбоподателка поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно. Оспорва извода на въззивния съд, че договорът за наем на страните е бил прекратен по право, като аргументира теза, че договорът е действал до събарянето на построената в наетия имот сграда на 18. 01. 2013 г. и е налице неизпълнение на договорното задължение на ответника за заплащане на пазарната стойност на сградата. Твърди, че до изтичане на срока на договора – 10 години наемодателят-ответната община е считал отношението по договора за валидно и не се е позовавал на § 7, ал. 1 от ПЗР на ЗОС. Излага доводи за неправилност на становището на съда, че общата петгодишна погасителна давност за вземането на ищцата е започнала да тече на 13. 06. 2003 г., съответно същото се е погасило по давност преди предявяване на иска. Твърди, че при наличие на действащ договор за наем, който не може да бъде развален или прекратен, без да бъде заплатена стойността на построената от наемателя сграда, давността не може да тече преди събарянето на сградата, което е осъществено на 18. 01. 2013 г. Поради това оспорва становището на съда, че вземането й за стойността на изградената в наетия недвижим имот сграда е погасено по давност. Касационната жалбоподателка моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК. Поддържа, че решението е вероятно недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск. Сочи, че първоинстанционният и въззивният съд са разгледали претенцията на договорно основание, макар да са отчели, че е налице приложното поле на института на неоснователното обогатяване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационната жалбоподателка твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси в противоречие с практиката на ВКС и по въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В т. 1 от изложението поддържа, че при наличие на наемен договор по отношение на вземането за подобрения изискуемостта настъпва от момента на предаване на имота, след прекратяване на наемния договор, в какъвто смисъл е практиката на ВКС, намерила израз в решение № 120 от 1. 07. 2009 г. по т. д. № 21/2009 г., ІІ т. о., решение № 571 от 14. 10. 2008 г. по т. д. № 313/2008 г., І т. о. и решение № 34 от 2. 04. 2009 г. по т. д. № 683/2008 г., ІІ т. о. Позовава се и на решение № 529 по т. д. № 240/2008 г. на ВКС, І т. о., съгласно което нищожността настъпва по право и при търговските сделки, ако не е спазена формата и съдът следи служебно за нея, но ако едната страна не е оспорила действителността на изявлението на другата страна, а последната е изпълнила задълженията си, съдът следва да признае сделката за действителна. В т. 2 от изложението касационната жалбоподателка формулира следния въпрос: „Допустимо ли е страна по едно облигационно правоотношение да черпи права от собственото си неправомерно поведение, в противоречие с този основен принцип на правото?“, като изтъква значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излага доводи, че в хода на споровете на страните до 2018 г. ответната община не е твърдяла, че не дължи заплащането на сградата в наетия имот, но се е опитвала да отстрани ищцата от имота, без да плати, изхождайки от позицията си на власт и при злоупотреба с право. Твърди, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно, тъй като ответникът е ползвал плодовете и придобивал ползи от наемния договор, докато ищцата-държател е „санкционирана“, като съдът е приел, че вземането й е погасено по давност. Ответникът по жалбата [община] изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че страните са били обвързани от договор за наем, сключен на 17. 07. 1992 г., по силата на който на ищцата е предоставен за ползване за срок от 10 години общински терен от 110 кв. м. „срещу задължението вместо наем наемателят да изгради и предостави част от обект „Автогара и заведение“ на наемодателя за ползване като автогара на [населено място]“. Установил е, че в р. ІV от договора изрично е уговорено, че вместо заплащане на наемна цена наемателят ще изгради посочения обект, който ще ползва за свои нужди, като помещение № 1 ще се използва за продажба на билети целогодишно, а помещение № 3 – за чакалня. Посочил е, че страните по договора са обективирали в р. V условия за заплащане на изградения обект от наемодателя на наемателя, между които са: по т. 1 - ако наемателят „бъде лишен от ползването на наетия имот преди изтичане на наемния срок“, в който случай заплащането е на база чл. 72 и сл. от ЗС, по т. 5 - заплащане се дължи „след изтичане на наемния срок, ако договорът не бъде продължен“, тъй като в т. 4 страните са договорили, че след изтичане на срока на договора той се счита за продължен за неопределено време, ако наемателят остане да го ползва без противопоставянето на наемодателя, по т. 2 – заплащане се дължи „при разваляне на договора по инициатива на наемодателя“. В решението е констатирано, че за процесната сграда е издадено разрешение за строеж през 1992 г. и акт за узаконяване през 1993 г., а през 2001 г. и акт обр. 15 за установяване годността и приемане на строежа. Въз основа на доказателствата по делото съдът е установил, че през 1998 г. част от кв. 11 по плана на [населено място] – площад с площ от 13 000 кв.м. е актуван като частна общинска собственост, като в същия попада и отдаденият под наем на ищцата имот. При така установените факти, въззивният съд е приел, че с подписания договор за наем от 1992 г. страните са установили отношения на наемател - наемодател за срок от 10 години, като по силата на договора наемателят е бил държател на терена, предмет на предоставеното ползване, при наличие на изричната неоспорвана уговорка за изграждане в наетия имот на сграда от страна на наемателя за негови нужди, вместо заплащане на наемна цена. Посочил е, че на основание договора в наетия недвижим имот наемателят е построил сграда „Автогара и заведение за хранене“, като в договора са налице клаузи, уреждащи отношенията на страните във връзка с построяването на сградата – построяването е за сметка на наема по сключения договор за 10 години. С оглед уговорките на страните по договора за наем, при позоваване на Тълкувателно решение № 85 от 2. 12. 1968 г. по гр. д. № 149/1968 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е счел, че отношенията на наемателя-държател на имота със собственика-ответната община за извършените подобрения – изградената сграда следва да се уредят в съответствие с договора за наем. Въззивният съд е приел за основателно възражението на ответника, че договорът за наем на страните е прекратен по право, считано от 1. 06. 1999 г., по силата на § 7, ал. 1 от ПЗР на ЗОС, съгласно който срокът на договорите за наем, сключени до 01. 06. 1996 г., чийто срок не е изтекъл, запазват действието си до края на договорения срок, но не повече от три години от влизането на този закон в сила, т. е. до 01. 06. 1999 г. Посочил е, че ответната община, в отношенията й с наемателя, не се е позовавала на нормативната уредба относно общинската собственост и като собственик на изградената сграда и наемодател по заварен договор общината не е предприела действия по приложение на реда за отдаване под наем съгласно чл. 14, ал. 2 ЗОС и § 7, ал. 1 от ПЗР на ЗОС, като е направила възражение за прекратяване на договора за наем на основание последната разпоредба с отговора на исковата молба. При съобразяване на чл. 20а, ал. 2 ЗЗД въззивният съд е счел, че това поведение на наемодателя не се отразява на прекратяването на договора по силата на закона. Поради това не е споделил тезата на ищцата, че след изтичане на уговорения 10-годишен срок договорът за наем се е превърнал в безсрочен. Изложил е, че с писмо от 3. 02. 2003 г. и нотариална покана, връчена на ищцата на 10. 06. 2003 г., последната е поканена да освободи терена в 14-дневен срок поради ползването му без правно основание, като според Бургаски апелативен съд от този момент за ищцата е възникнало правото на иск за заплащане на стойността на изградената в общинския терен сграда. В решението е отбелязано, че доколко такава претенция би била основателна с оглед продължилото фактическо ползване въпреки прекратяването на договора по силата на закона и уговорката относно наемната цена е отделен въпрос. По тези съображения в обжалваното решение е прието, че депозирането на исковата молба на 5. 01. 2018 г. е станало извън 5-годишния давностен срок, който тече от поканата за освобождаване на наетия терен и вземането на ищцата за подобренията в наетия имот, изразяващи се в построената в него сграда, е погасено по давност. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Неоснователни са доводите за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради вероятна недопустимост на обжалваното решение, обоснована с твърдения за произнасяне по непредявен иск. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г ., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. Предметът на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба. Когато съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на факти и обстоятелства, на които страната не се позовава, решението е недопустимо, тъй като е разгледан непредявен иск. В случая въззивният съд е постановил решението си въз основа на въведените от ищцата в исковата молба факти и обстоятелства от значение за възникване на спорното материално право, а именно за изграждане на процесната сграда от наемателя-ищцата, едноличен търговец на основание и в изпълнение на сключения между страните през 1992 г. договор за наем на общински терен при съгласие по договора за заплащане на стойността на изградената сграда при прекратяване на договора и ползване от ищцата на наетия имот до 18. 01. 2013 г., когато е отстранена от имота и построената от нея сграда е премахната. След като е извършил преценка на съдържанието на уговорките на страните по договора, на който се позовава ищцата, и на доказателствата по делото, при съобразяване с Тълкувателно решение № 85/1968 г. на ОСГК на ВС, въззивният съд е приел, че отношенията на ищцата-държател с ответната община-собственик на имота във връзка с извършените подобрения следва да се уредят в съответствие с договора за наем на страните. Не съответстват на мотивите на обжалваното въззивно решение доводите, че съдът е приел, че е приложим институтът на неоснователното обогатяване, но въпреки това е разгледал иска на договорно основание. Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване не може да бъде допуснато и на въведените в изложението на касационната жалбоподателка основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Според разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В настоящия случай в т. 1 от изложението на касационната жалбоподателка се релевират доводи, че решаващият състав неправилно е приел, че договорът за наем на страните е прекратен на основание § 7, ал. 1 от ПЗР на ЗОС на 1. 06. 1999 г., като се прави позоваване на чл. 293, ал. 3 ТЗ, и се твърди, че при наличие на наемен договор изискуемостта на вземането за подобрения настъпва от момента на предаване на имота, в какъвто смисъл е посочена в изложението практика на ВКС. Тези доводи не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 ГПК, тъй като не са обвързани с конкретен правен въпрос по прилагане на материална или процесуална норма. Непосочването на значимия правен въпрос от жалбоподателката е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК съобразно Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Само за пълнота на изложението, следва да се посочи, че в решенията на ВКС по т. д. № 313/2008 г., І т. о., т. д. № 683/2008 г., ІІ т. о. и т. д. № 21/2009 г., ІІ т. о., на които се позовава касационната жалбоподателка, са дадени отговори на материалноправни въпроси във връзка с правата на държателя-подобрител, като с оглед задължителните постановки на ППВС № 1/1979 г. и разясненията в Тълкувателно решение на № 85/1968 г. на ОСГК на ВКС е прието, че отношенията на наемателя с наемодателя при извършени подобрения в наетия имот се уреждат от наемния договор, а при липса на договор, респ. конкретни уговорки следва да се вземат предвид правилата на водене на чужда работа без пълномощие, респ. правилата на неоснователното обогатяване. Въззивното решение не е постановено в отклонение от практиката на ВКС, тъй като в него е направен извод, че предвид съдържащите се в договора за наем на страните уговорки отношенията между ищцата-наемател и наемодателя-ответната община във връзка с построената в наетия имот сграда следва да се уредят в съответствие с договора. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по поставения въпрос в т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК „Допустимо ли е страна по едно облигационно правоотношение да черпи права от собственото си неправомерно поведение, в противоречие с този основен принцип на правото?“, за който се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По отношение на така формулирания въпрос не е осъществена основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В случая въведеният въпрос не отразява решаващите аргументи на въззивния съд и при поставянето му се изхожда от невъзприета във въззивното решение теза на ищцата за неправомерно поведение на ответната община, свързано с непозоваване на прекратяване на договора за наем на страните и действия по отстраняване на ищцата от наетия имот, без да й бъдат заплатени подобренията. Въззивният съд е аргументирал разбиране, че договорът за наем е прекратен по силата на закона към 1. 06. 1999 г. – на основание § 7 от ПЗР на ЗОС, поради което е без значение, че наемодателят-ответната община се е позовал на цитираната разпоредба едва с отговора на исковата молба по настоящото дело. За да формира изводите си за погасяване по давност на спорното право, решаващият състав е извършил и преценка на писмо и нотариална покана, с които наемодателят-ответната община през 2003 г. е поканил ищцата да освободи наетия имот, тъй като договорът е прекратен. Правилността на становището на съда относно основанието и момента на прекратяване на облигационната връзка на страните и на съображенията за основателност на възражението на ответника за погасяване по давност на главното вземане на ищцата не могат да бъдат обсъждани в производството по чл. 288 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице и поддържаното от касационната жалбоподателка основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК- очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Касационната жалбоподателка не излага аргументация на тезата си за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение отделно от основните си доводи, че изводите на въззивния съд за прекратяването на договора за наем по силата на закона - § 7 от ПЗР на ЗОС и за погасяване по давност на спорното вземане на ищцата не съответстват на данните за поведението на ответника-наемодател до премахване на процесната сграда през 2013 г. и предявяването на иска. Касае се до оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, чиято основателност може да бъде преценявана след допускането на касационно обжалване. По изложените съображения касационното обжалване на решението на Бургаски апелативен съд не се допуска. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение