Определение № 531 от 07.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1526/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Ново Финанс” ООД, чрез адв. Д. Т. от ВАК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Решение № 146/28.04.2023 г., постановено по в. т. д. № 97/2023 г. по описа на Варненския апелативен съд, 1 с-в, в частта, в която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Ново Финанс” ООД срещу ЕТ „Дом-И. Р.” кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на удостоверените в издадената по описа на ч. гр. д. 1508/2021 г. на РС-Варна Заповед за изпълнение № 260930/03.02.2021 г. акцесорни вземания по два договора за ипотечни заеми (Договор № 387-ВН/28.03.2019 г. и Договор № 386-ВН-27.03.2019 г.), представляващи мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва). В останалата част, в която са уважени останалите предявени главни и акцесорни положителни установителни искове, като необжалвано първоинстанционното решение е влязло в сила. Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като апелативният съд – поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила (необсъждане на всички събрани по делото доказателствени средства, чрез които се установят съответните правнорелевантни факти), е изградил необоснован правен извод за нищожност (поради накърняване на добрите нрави) на процесните неустоечни клаузи. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Жалбоподателят поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на съдебното решение да обсъди самостоятелно всички твърдения, възражения и доводи на страните, длъжен ли е да изследва кои са правнорелевантните за спора факти, да направи самостоятелна всеобхватна и задълбочена преценка на събрания по делото доказателствен материал и необходимо ли е да обоснове подробно доказателствените и правните си изводи?” (по този въпрос твърди противоречие със задължителната и казуалната практика на ВКС - ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/2001 г. ОСГК на ВКС; Решение по гр. д. № 5488/2013 г., IV г. о.; Решение по гр. д. № 1332/2010 г., I г.о.; Решение по гр. д. № 6396/2014 г., I г.о.; Решение по т. д. № 1740/2014 г., I т. о.; Решение по т. д. № 2220/2015 г., II т. о.; Решение по т. д. № 1106/2010 г., II т. о. и Решение по т. д. № 3768/2014 г., II т. о.); 2. „Допустимо ли е събирането на доказателства за установяване на прекомерност на неустойката или тази преценка може да бъде направена от съда само въз основа на посочения в договора за заем размер на неустойката?” (по този въпрос твърди противоречие с тълкувателните постановки по т. 3 от ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и Решение № 223/19.04.2016 г. по т. д. 3633/2014 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 88/22.06.2010 г. по т. д. №911/2009 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 12/21.03.2011 г. по т. д. №1056/2009г. на ВКС, I т. о. и Решение № 958/07.12.2004 г. по т. д. № 5/2004 г. на ВКС, ТК, II отд.); 3. „Към кой момент трябва да се направи преценката дали неустойката е прекомерно голяма, като критерий за нищожността ѝ поради противоречие с добрите нрави - към момента на сключване на договора или към момента на възникване на правото на неустойка (т.е. към момента на неизпълнението или към друг момент?” (по този въпрос твърди противоречие с Решение № 140/20.03.2006 г. по т. д. № 408/2005 г. на ВКС; Решение № 218/27.03.2007 г. по т. д. № 750/2006 г. на ВКС, I т. о. и Решение № 418/10.05.2007 г. по т. д. № 88/2007 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 4/25.02.2009 г. по т. д. № 395/2008г. на ВКС, ТК, I отд.); 4. „При преценката за валидността на неустоечна клауза от гледна точка на накърняване на добрите нрави съдът ограничава ли се до изследване само на договорната клауза или извършва цялостна преценка и на съпътстващи фактори, като всички представени (заявени и установени) по делото отношения между страните, равнопоставеността на страните, насрещните престации и др.?”; 5. „Дължи ли съдът произнасяне по нищожността на неустоечна клауза между търговци, в случая че не е сезиран с такова искане” и 6. „Следва ли въззивният съд да излиза извън рамките на търсената от ответника защита?” (по последните три процесуалноправни въпроса твърди противоречие с тълкувателните постановки по т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС). Касаторът не обосновава посочените единствено чрез цифрово изражение специални процесуални предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовна учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните не спорят по установените в първата инстанция факти - относно съдържанието на сделките, сключени между въззивника-заемодател и заемателя (тези факти като правопораждащо основание са установени и със сила на присъдено нещо по влезлите в сила необжалвани части на първоинстанционното решение). В този смисъл, решаващият съд е съсредоточил своя правен анализ върху спора дали предявените акцесорни вземания за заплащане на уговорените мораторни неустойки са породени, респ. дали клаузите, с които те са уговорени, са нищожни поради накърняване на добрите нрави. Прието е за установено, че точното изпълнение на поетите по двата процесни договора за заем парични задължения са обезпечени с учредяване на ипотека върху два търговски обекта, собственост на търговеца-заемополучател. И по двата заемни договора е уговорено отсрочено връщане на предоставените заеми – на последния ден, на който се дължи възнаградителната лихва за ползване на заетия финансов ресурс - на 28.03.2024 г. (до този момент е срокът на действие на двата заемни договора). Съгласно клаузите, уговорени в чл. 2.2., б. „й” от двата договора, е уговорена компенсаторна неустойка от 1% - при предложено предсрочно връщане на главниците в рамките на първите 12 месеца, а в чл. 2.6. – мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва), възлизаща на още 5%/месечно върху цялата остатъчна заемна сума, дължима при забава на цяла вноска с поне един ден или непълно плащане на уговорена в погасителния план вноска. Извън тези уговорки договорът съдържа и други клаузи, също установяващи последиците на забавата на длъжника: при надхвърляне на 30 дни забава възниква право на предсрочна изискуемост (чл. 2.7.), като се поражда и право на мораторна неустойка от 60% от цялата главница, макар и да се начислява и друга мораторна неустойка (наказателна лихва по 5 % месечно до пълното погасяване на всички задължения) – тази мораторна неустойка (наказателна лихва) е ограничена до не повече от 30 дни за всяка просрочена вноска. Идентични обезщетения за забава са свързани и с просрочие на крайния срок на договорите с повече от 10 дни (чл. 2.9). Анализирайки предметното съдържание на двата заемни договора, апелативният съд е достигнал до правното съждение, че пораждането на тяхното правно действие е отложено до внасяне на гаранционни вноски в размер на от 15% от главницата, предназначени да обезпечат изпълнението на паричните задължения за първите 12 месеца от действието на договорите (не е спорно между страните, че тези парични гаранции са получени от кредитора - чрез превод от наличност, осигурена с предоставената главница по втория договор) и са използвани от него за погасяване на вноските, включващи единствено възнаградителни лихви, които са били изискуеми до 28.03.2020 г., вкл. След този период - поради неизпълнение на поетите парични задължения от заемополучателя, с уведомления, адресирани до длъжника (връчени на И. Р. на 23.11.2020 г.), кредиторът е обявил предсрочната изискуемост на паричното задължение за връщане на отсрочената главница. При съобразяване на задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTKС, и след изясняване на понятието „добри нрави” при сключване на правни сделки, вкл. и търговски договори апелативният съд е достигнал до следните правни изводи: в случая заемната сделка е сключена между професионалисти, като, от една страна, доставчик на финансова услуга е предоставил за ползване свои оборотни активи срещу възнаграждение, с което да се покрият всички присъщи на дейността на финансовата институция разходи, вкл. и поемането на риска от загуба при неплатежоспособност на клиента и да се генерира печалба като цел на всяка търговия. От друга страна, търговецът - физическо лице, е получил срещу извършването на невисок текущ производствен разход право свободно да си служи в рамките на значителен период от време с целия привлечен капитал, за да постигне по-значимите за него дългосрочни производствени или инвестиционни цели, вкл. и да получи печалби в бъдеще, като структурира краткосрочна и дългосрочна задлъжнялост на предприятието си. Апелативният съд е счел, че в пределите на тези насрещни престации се простира предвидимият положителен интерес на всяка от страните, който би се оказал накърнен при конкретно неизпълнение, и той следва да бъде отчитан и от съда като критерий за предвидимите вреди, чието обезпечаване е целта на всяка неустоечна клауза. В случая пропускането на междинен месечен падеж на отделна „вноска” по смисъла на чл. 2.6. от договорите не може да накърни интереса на заемодателя за възстановяване на главницата, чието връщане не само не е уговорено на вноски, а дори напротив, частичното ѝ връщане в рамките на първата година на ползване се гарантира с компенсаторно обезщетение за неполучен приход от заемодателя (чл. 2.2, б. „и”). Единственият интерес на кредитора, който се засяга в този случай, е очакването той да получи приходи в размер на месечната възнаградителна лихва. От друга страна, в конкретните сделки са уговорени и гаранции за кредитора, които категорично изключват риска от някакви загуби в рамките на първата година от действието на заемните договори, тъй като предоставените от заемателя (т.е. усвоени от получената и вече олихвяема главница) гаранционни суми са били на разположение именно на заемодателя, като те са били предназначени по общата уговорка за покритие на тези първоначални доходи по начин, който изключва каквато и да е забава в рамките на „преференциалния” 12 месечен период на олихвяване с по-ниския лихвен процент. Несъмнено е, че още при договарянето на финансовата услуга и по двата договора и за двете страни е била предвидима липсата на каквото и да е основание за възникване на вреди от забава в рамките на първата година, съответно покритите с неустойката по чл. 2.6. предвидими мораторни вреди са съизмерими с евентуално пропускане за определено време на доходи в размери на увеличените месечни вноски, съответно по 1302,08 лв. и по 52,08 лв., месечно по всеки от двата договора. Загубите, които финансова институция търпи при такава забава, е съпоставима с неполучена печалба от реинвестирането на тези парични средства. В случая обаче, страните са посочили като размер на мораторната неустойка, дължима за всеки ден от забавата, процент, изчислен върху основа, съпоставима не с тези неполучени суми, а със самите главници (съответно 62500 лв. и 2500 лв.) или с 50 пъти по-висока стойност. При тази уговорка за всеки един ден забава кредиторът следва да получи общо по двата договора по 108,33 лв. (65000 лв. главница х 5% месечна лихва/30 дни), т.е. сума, възлизаща над 200 пъти размера на законната мораторна лихва върху просрочената сборна вноска, която не достига дори 0,50 лв. (1354,16 лв. х 10% годишна лихва/360 дни). В този смисъл, такава разлика в размера е доказателство не просто за санкционно увеличение, а за свърхпрекомерност и то не поради продължителността на забавата, а поради уговорената от страните формула на определяне на размера на обезщетението. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изяснените правни доводи апелативният съд е достигнал до правното съждение, че такъв размер на мораторните неустойки не може да бъде оправдан с добросъвестните очаквания на кредитора за периодичен паричен поток и повишаване на икономическата тежест за неизправния длъжник, допуснал забавата, до степен, че да го стимулира да изпълни доброволно. Самото посочване на главницата, а не на просрочената вноска като основа за определяне на мораторната неустойка разкрива друго предназначение на това плащане, тъй като осигурява автоматично увеличение на първоначално уговорената цена на кредитирането с още 5%/месечно или 60% на годишна база, добавени към редовната лихва от 25%/годишно – такава уговорка е типичен пример за оскъпяване на престацията на заемополучателя само поради обстоятелството, че е допуснал забава. Същевременно кредиторът е установил и допълнителни гаранции срещу риска от неплатежоспособност на длъжника, който цели да компенсира с „наказателната” лихва. От една страна, забавата, която увеличава лихвената ставка на уговорената възнаградителна лихва, е основание и за лишаване на длъжника от дългосрочното ползване на заетия финансов ресурс (чл. 2.6.), ако забавата продължи повече от месец. От друга страна, заемополучателят е учредил и ипотека, която гарантира привилегия на този кредитор върху единствените активи, носещи обявен в преддоговорния процес сигурен приход в предприятието на едноличния търговец като източник на текущите разходи за обслужването на договаряното ипотечно кредитиране. Въз основа на тези правни доводи въззивният съд е заключил, че при този значително обезпечен кредиторов интерес (с предоставените от заемополучателя гаранции и права за своевременно преодоляване на каквато и да е забава), уговорката за неустойка по чл. 2.6. от заемните договори не съответства на типичните обезпечителна и обезщетителна функции, нито изключително високият ѝ размер може да бъде обоснован като справедлива санкция за минимална забава при незаплащане на уговорената възнаградителна лихва, което обстоятелство не би застрашило интересите на кредитора в степента, която се цели да се компенсира. По този начин се е достигнало да явно нарушение на нравствения императив, тъй като с добавяне на наказателната лихва върху цялата главница под форма на уговорена неустойка за забава на вноска за лихва заемодателят е постигнал в преговорния процес средство за получаване на свръхпечалба за сметка на икономически по-слабата страна в заемните правоотношения. Следователно, доказано е основанието за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, поради което не е възникнало действително акцесорно задължение за заплащане на уговорените в заемните договори мораторни неустойки – положителните установителни искове, с които са предявени тези материални права, са неоснователни. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първият процесуален въпрос е свързан с правомощията на въззивния съд да установи чрез допустимите по гражданския процесуален закон процесуални способи действителните правнорелевантни факти по делото, като ги подведе под диспозицията на приложимата материалноправна норма, като тази мисловна логическа дейност ще обезпечи правилното формиране на неговото вътрешно убеждение при решаване на правния спор въз основа на приетите от него за установени правнорелевантни факти и закона (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК). Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената съдебна практика на ВКС (вкл. посочената от касатора задължителна и казуална практика на ВКС). Анализирайки подробно събраните по делото доказателства, апелативният съд е достигнал до правното съждение, че процесните неустоечни клаузи са нищожни поради тяхното противоречие с добрите нрави, които са изведени от общите принципи на правото и добросъвестността при сключване на правни сделки, вкл. и търговски договори. Въззивният съд нито е разглеждал приложимостта на правната норма, уредена в чл. 309 ТЗ, нито е отрекъл законовата забрана да бъде намалявана неустойка, уговорена между търговци, поради нейната прекомерност. Напротив, прилагайки тълкувателните разяснения, дадени по т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK, и съобразно приетите за установени от него правнорелевантни факти е достигнал да правния извод, че процесните неустоечни клаузи като нищожни – поради накърняване на добрите нрави, не са породили правните последици, към които са били насочени волеизявленията на страните по двете заемни правоотношения. По същите правни съображения вторият процесуален въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – той не е от значение за изхода на делото, тъй като не е включен в предмета на спора и не е обусловил волята на съда (апелативният съд не се е произнасял по приложението на разпоредбата на чл. 309 ТЗ). Третият (материалноправният) въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и със задължителните тълкувателни постановки, дадени по т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK – въззивният съд е приел, че при всяка начална недействителност преценката за нищожност на договорна клауза (вкл. и когато тя противоречи на добрите нрави) се извършва към момента на сключване на договора и тази преценка не е обусловена от периода на забава на длъжника. Четвъртият (материалноправният) въпрос е свързан с тълкувателните способи, чрез които съдът следва да установи дали дадена клауза е нищожна поради накърняване на добрите нрави. За да достигне до правния извод, че процесните неустоечни уговорки не са породили правни последици, тъй като те са нищожни поради накърняването на добрите нрави, апелативният съд – в съответствие с вече изяснената задължителна тълкувателна практика, при установяване на действителната воля на страните е преценявал дали целта на уговорените неустойки, които са приети за нищожни поради накърняване на добрите нрави, е излязла извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функция на неустойката. Дали при извършеното систематично, логическо и телеологично тълкуване на неустоечните клаузи с останалите уговорки и целта на двата заемни договори, въззивният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, представляваща необоснованост на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе едва при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Петият и шестият (процесуалните) въпроси не са решени в противоречие, а в съответствие със задължителната практика, израз на която представляват тълкувателните разяснения, дадени в ТР № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1/2020 г., ОСГТК, в което се приема, че „в други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността - срв. ТР 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3”. Нещо повече, още в отговора на исковата молба, вкл. с позоваване на тълкувателните разяснения, дадени по т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK, ответникът е релевирал правен довод за нищожност на процесните неустоечни клаузи поради уговарянето им в противоречие с добрите нрави, т.е. извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Както бе изяснено, касаторът не обосновава посочените единствено чрез цифрово изражение специални процесуални предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, поради което и в приложение на тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, настоящият съдебен състав не може да изведе съответен правен въпрос по тези специални предпоставки - както от правните доводи в касационната жалба, така и от изложението към нея. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба е поискал присъждане на съдебни разноски пред настоящата съдебна инстанция, но не е доказал нито техния размер, нито че ги е извършил (посочил е, че е представил Списък за разноските по чл. 80 ГПК, но такъв не се намира в кориците по настоящото дело), поради което това процесуално искане се явява неоснователно. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд