Определение № 1760 от 24.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 373/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото Министерството на отбраната срещу решение № 702/20.11.2023г. по в.т.д. № 770/2023 на Апелативен съд – София, в частта, с която е потвърдено решение от 22.06.2023г. по т.д. № 510/22г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен иска му с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД срещу „Й. и син България“ ООД за разликата над 5 266,66 лева до предявения размер от 131 597,56 лева, представляваща неустойка за забавено изпълнение по чл.38, ал.2 от рамково споразумение № УД-03-38/10.12.2018г., вр. чл.19, вр. чл.17 от договор № УД -03- 49/19.12.2018г., сключени между Министерство на отбраната, като възложител, и „Й. и син България“ ООД, като изпълнител, както и иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над 507,65 лв. до предявения размер от 12 722,49 лева. Касаторът твърди, че съдът не е изследвал пълно и обективно обстоятелствата, относно отговорността и основателността на рекламациите, за изпълнението на които претендира неустойка за забава. Заключенията му били едностранчиви и формирани изцяло и единствено само върху твърденията на ответната страна, без да вземе предвид експертната оценка на специалистите - инженери от ВВС, въз основа на които са изготвени актовете за рекламация. Също така решението било немотивирано, тъй като мотивите на съда вместо да са изградени върху това дали е налице забава на задължението да отстрани рекламации, били изградени върху въпрос, за който не е бил сезиран, а именно - инженерно-технически въпроси, касаещи уреждането на рекламации. Същевременно ответната страна не оспорвала факта на своята забава при изпълнение на задълженията си за отстраняване на тези рекламации. По отношение на рекламацията на самолетния двигател, съда неправилно е преценил, че повторното извършване на обследване и ремонт, при което са постигнати по-добри параметри на разход на масло е израз на добрата воля на изпълнителя, а не резултат от некачествено изпълнение на първия ремонт. Поддържа се, че в случая се касае за неполагането на грижата на добрия търговец, а не за неоснователни претенции от страна на представителите на възложителя. Претендира се заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по жалбата и по делото, „Й. и син България “ ООД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл. 280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендира присъждане на направените разноски за настоящата инстанция, съобразно представен списък по чл.80 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Апелативният състав е определил за спорни обстоятелствата дали се дължи претендираната от ищеца неустойка и в какъв размер, както и относно валидността на неустоечната клауза, предвид доводите на ответника за нейната нищожност, като уговорена в противоречие с добрите нрави и при фактически невъзможен срок. Спори се и относно наличието на невиновна невъзможност за неизпълнение, съобразно доводите на ответника, че изпълнението в посочения в договора срок е невъзможно предвид продължителността на необходимите административни процедури за внос и износ на процесните детайли, епидемията от КОВИД, обусловила забавяне на транспортирането им до завода в Украйна, както и относно неправилното броене на началния и крайния момент на срока за изпълнение. Спорно е и наличието на качествено изпълнение на ремонта, предвид доводите на ищеца за липса на доказателства за неговото качествено извършване. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението за недопустимост на първоинстанционното решение, поради настъпило разваляне на облигационната връзка между страните с писмо рег.№ 21-39-74/24.03.2019г. на Министерството на отбраната, с което в качеството си на възложител по договора същият е уведомил изпълнителя, че поради частично неизпълнение на задълженията по договор № УД-03-49/19.12.2018г., продължило повече от сто дни, на основание чл.21, ал.3, т.4 от договора вр.чл.40, ал.3, т.4 от рамковото споразумение, прекратява едностранно действието на същия. След тълкуване на съдържанието на предизвестието, в което възложителят се позовава на частично неизпълнение на задължения по договора, както и на двете договорни клаузи, според които всяка от страните може едностранно, след отправяне на писмено предизвестие, да прекрати или развали договора, ако другата страна не изпълнила задължение по същия, съдът е достигнал до извода, че с факта на получаване на писмото от страна на ответника облигационната връзка между страните е прекратена, поради валидно упражненото право от възложителя на разваляне на договора. Въз основа на задължителната практика на ВКС - № 7/2013 от 13.11. 2014г. по тълк. дело № 7/2013 г. на ОСГТК на ВКС и доколкото договорът за поддръжка, ремонт и доставка е приет за такъв с периодично изпълнение на задължението на изпълнителя, е счетено, че развалянето има действие за в бъдеще и съобразно мотивите на същото тълкувателно решение уговорената между страните неустойка за забава се дължи - в случай на неточно, вкл. забавено изпълнение, обусловило развалянето, но само за онази част от сделката, чието действие се запазва. В тази връзка е констатирано, че в настоящия случай договорът е развален в срока на гаранционната отговорност на изпълнителя, т.е след пълното изпълнение на всички възложени дейности по договора, поради което е прието, че претенцията за заплащане на неустойка по същия за допустима в пълния заявен размер. Счетено е, че процесната неустоечна клауза, дължима при забавено изпълнение на гаранционните задължения на изпълнителя по договора и уговорена в размер на 0,2% от стойността на рекламираната част за всеки просрочен ден, но не повече от 20% от стойността на рекламираната част без ДДС, не е нищожна. В мотивите е посочено, че уговарянето на неустойката в размер на 20% върху пълния размер на стойността на част от оборудване, за което е направена рекламация за некачествен ремонт от страна на възложителя, и рекламацията не е уредена в срок от изпълнителя, не противоречи на добрите нрави, тъй като така предвиденият размер на неустойката и базата на неговото начисляване не излизат извън пределите на обезпечителната, обезщетителната и санкционната функция на неустойката. Неустойката по чл.38 ал.2 от договора е клауза, уговорена за конкретен вид неизпълнение - а именно неизпълнение на гаранционни задължения, при което страните изначално са се съгласили да обезщетят вредите от виновното неизпълнение на поетите задължения с конкретния размер на неустойката. Същата има за цел за обезщети вредите, претърпени от възложителя не само от некачествено извършения ремонт, но и от късното отстраняване на дефектите при подадена рекламация, поради което нейният размер от 20% върху стойността на конкретната част /а не на целия договор/ не надхвърля пределите на обезщетителната функция на неустойката. Така формираният размер е обвързан с периода на неизпълнение, но не безсрочно, а до достигане на размер от 20% /т.е до продължителност на забавата от 100 дни/, поради което се явява напълно съответна на функциите на неустойката, доколкото възложителят е лишен от възможността да ползва съответното оборудване както за периода на ремонта, така и за периода на повторното обследване в рамките на изпълнението на задължението по гаранцията. По същество са приети за неоснователни доводите на ответника за невиновна невъзможност за неизпълнение, поради от КОВИД 19 и особеностите на административната процедура по получаване на разрешения за внос и износ до Украйна на съответното оборудване, която обективно да не може да приключи в срок от 60 дни. Констатирано е, че договорът между страните е сключен след успешно приключила обществена поръчка, при която класираният на първо място и избран за изпълнител не може да влияе върху съдържанието на договорните клаузи. Същите обаче са били известни на изпълнителя преди подписването на договора, поради което съдът е намерил, че същият е можел да откаже сключването на договора при тези условя. Прието е, че договорът е сключен от ответника в качеството му на търговец, който е следвало да се запознае с начина на изпълнение на работа, както и с цялата административна процедура, предвид нейната специфика още към датата на депозиране на документите за участие в процедурата по обществена поръчка. Първоинстанционното решението е обжалвано от ответника в частта, в която същият е осъден да заплати неустойка за забавено изпълнение на задълженията си по три от процесните рекламации, а именно - по акт за рекламация № 3-7285/17.10.2019г., акт за рекламация № 3- 8235/29.11.2019г., и акт за рекламация № 3-1328/24.02.2020г. Намерено е, че направеното възражение за невиновна невъзможност за неизпълнение, поради наличие на непреодолима сила - световната пандемия от КОВИД-19 и обявеното в тази връзка извънредно положение, които са ноторно известни, са относими единствено към третия от посочените рекламационни актове, предвид датата на обявяване на извънредното положение - 13.03.2020г. Констатирано е, че по делото липсват конкретни доказателства за датата, на която е следвало оборудването, предмет на рекламация № 3-1328/24.02.2020г. да бъде транспортирано до Украйна, както за датата на реалното осъществяване на транспорта и връзката за евентуална промяна на тази дати именно със световната пандемия. Прието е за неоснователно и възражението на ответника, че периодът на начисляване на неустойката следва да има за начален момент не датата на подписване на акта за рекламация, а датата на фактическо получаване на съответния детайл, а за краен момент - датата на фактическото му връщане, а не датата на подписване на акта за възстановяване. Мотивирано е, че периодите на изпълнение на задължението за гаранция са фиксирани в договора, а същият е подписан от ответника в качеството му на търговец, който е следвало да съобрази горните обстоятелства. Същевременно решаващият състав е счел, че непредаването на съответния детайл не е пречка за отпочване на административната процедура за неговия износ и транспортиране, а връщането на отремонтирания детайл на възложителя не може да обоснове извод за изпълнение на задължението, тъй като последният се нуждае от технологично време за преглед на детайла и установяване на качеството на ремонта. Счетени са за неоснователни и доводите на ищеца за необоснованост на решението в частта, в която предявеният иск е отхвърлен. Прието е, че от събраните по делото доказателства - заключение на съдебно - техническата експертиза и събраните гласни доказателства е установено по несъмнен и непротиворечив начин, че претенциите, заявени с актове за рекламации, заведени с № 8,9,10,16,17 и 18, са приключили със становище за липса на отклонение от изискуемите технически параметри. Съдът е намерил, че доводите, че вещото лице не е посочило причините, поради които първоначално ВВС са направили рекламацията за напълно ирелевантни за спора, тъй като нито в исковата молба, нито във въззивната жалба ищецът е навел фактически твърдения, че първоначално рекламацията е била основателна, както и че в срока на гаранционната отговорност на съответния детайл фактически е направен ремонт, който го е привел отново в състояние на пълна годност за използване по предназначение. Констатирано е, че по делото не са ангажирани доказателства в подкрепа на доводите на ищеца за основателност на заявените рекламации, нито такива, които да опровергават констатациите на вещото лице за тяхната неоснователност. Също така решаващият състав е счел за неоснователни и доводите на ищеца за необоснованост на решение в частта относно рекламациите, заведени с актове за рекламация № 3 и № 21. От заключението на съдебно - техническата експертиза, е установил, че при направените след първия ремонт изпитания разходът на масло на процесния двигател е 0,297 литра на час, при норма от 0,300 литра на час. Горното е обосновало извод за неоснователност на рекламацията, поради което съдът е счел нейното приемане от изпълнителя и изпращането на двигателя за повторно обследване и ремонт, в рамките на който са постигнати по-добри параметри на разход на масло, за израз на добрата воля на изпълнителя, а не резултат от некачествено изпълнение на първия ремонт. Въпреки, че в заключението на вещото лице липсва посочване на причините, които са обосновали извода на възложителя за подаване на рекламации, заведени с актове за рекламация № 14 и 15, съдът е кредитирал формирания в заключението категоричен извод, че при повторното обследване на съответните части и детайли не са открити отклонения от техническите параметри и норми. Отчетено е, че в процеса не са наведени твърдения нито за конкретната причина за рекламацията, нито за промяна в техническите параметри след извършване на повторното обследване, поради което е намерил претенцията по тези две рекламации за неоснователна. С оглед на изложеното въззивната инстанция е намерила претенцията за заплащане на неустойка за забавено изпълнение на гаранционните задължения на изпълнителя по процесния договор за основателна по отношение на акт рекламация № 3-7285/17.10.2019г., акт за рекламация № 3- 8235/29.11.2019г., и акт за рекламация № 3-1328/24.02.2020г., поради което е заключил, че същата следва да бъде уважена в размерите, посочени от вещото лице по изслушаната в хода на първоинстанционното производство съдебно - счетоводна експертиза. В останалата част е счетено, че предявеният иск се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Допустимо ли с съдебно решение да бъде постановено само въз основа на експертно заключение на съдебно-техническа експертиза, без да бъдат отчетени професионалните възражения и представените доказателства на отрицателно засегнатата от решението страна?; 2/ Правилно ли е съдебно решение, чийто мотиви се основават на разглеждането от съда на въпрос, различен от въпроса, с който съдът е сезиран да се произнесе?“ Касаторът се позовава на наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че поставените въпроси не могат да предпоставят допускането на въззивното решение до касационно обжалване, предвид следното: Първият въпрос е поставен във връзка с виждането на касатора, че съдът е следвало да вземе предвид експертната оценка на специалистите - инженери от ВВС. Доколкото за изясняване на въпросите относно основателността и изпълнението на рекламациите са необходими специални знания, съдът е бил длъжен да назначи, вещо лице, притежаващо съответната компетентност, съобразно чл.195 и чл.198 ГПК, с оглед на което преценката на съда не може да се основава на експертни оценки на специалисти, които не са били назначени за вещи лица по делото. Ето защо, в случая не е налице неотчитане на „професионалните възражения и на представените доказателства на отрицателно засегнатата от решението страна“, поради което липсва общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол.. Съдът не е излязъл извън рамките на сезирането си, като преценката относно основателността на претенциите по чл.92 ЗЗД във връзка с направените от ищеца рекламации е предпоставена от отговора на преюдициалния въпрос, дали рекламациите са основателни. С оглед на това, вторият въпрос също не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Предвид липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК безпредметно е обсъждането на наведения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. С оглед изложеното, въззивното решение в обжалваната част не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Предвид изхода на спора, на ответника по касацията следва да се присъдят претендираните съобразно списъка по чл.80 ГПК разноски в размер на 6000 лева с вкл. ДДС- заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд