Определение № 2876 от 13.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1046/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от процесуалния представител на синдиците на ищеца КТБ АД/н./ ЕИК[ЕИК] срещу решение №633/13.11.2024 г. по т.д. №775/20222 г.на САС, което е потвърдено решение №260412/15.06.2022 година, постановено по т.д.№770 година по описа за 2021 година на Софийски градски съд, ТО, VI-12 състав, с което е отхвърлен предявения от „Корпоративна търговска банка“ АД /н/ срещу „Държавна консолидационна компания“ ЕАД иск с правно основание 79, ал.1 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 21000000 лева, представляваща неизплатена цена по договор за продажба на вземания от 25.08.2017 година и е осъдено да заплати на „ДКК“ ЕАД разноски в размер на 199836 лева, на осн. чл.78, ал.4 ГПК, както и да заплати на Софийски градски съд сумата от 840 000 лева държавна такса, както и в частта за разноските във въззивното производство. Излагат се основания за необоснованост и незаконосъобразност на обжалвания акт. Претендира се отмяната му като незаконосъобразен и пререшаването на спора от ВКС в противоположен смисъл. От страна на ответника по КЖ „Държавна консолидационна компания“ ЕАД е подаден отговор от процесуалния представител със становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, съответно за неоснователност на горните касационни жалби. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в законовия срок за това и е нсочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съдебен състав е изложил следните съображения: Ищецът „КТБ“ АД /н/ е изложил в ИМ, че на 25.08.2017 година между „КТБ“ АД/н/ от една страна и „ДКК“ АД от друга страна, в качеството на купувач е сключен договор за прехвърляне на вземания, по силата на който на „ДКК“ ЕАД е прехвърлено вземането на „КТБ“ АД/н/ от „Кемира“ ООД в размер на 21232224,69 лева при уговорена продажна цена в размер на 21 000 000 лева, като срокът на заплащане на продажната цена е уговорен в т.3.2 от договора, според който цената следва да бъде заплатена от цесионера в срок до една година и тъй като договорът е сключен на 25.08.2017 година, то срокът за заплащане на продажната цена е до 25.08.2018 година. По искане на „ДКК“ ЕАД са сключвани допълнителни споразумения, по силата на които плащането на дължимата продажна цена е отложено последователно до 26.08.2019 година, а впоследствие до 28.09.2020 година, респективно до 31.10.2020 година. Въпреки така заявената готовност за заплащане на продажната цена и направените отсрочки задължението за заплащане на продажната цена не е изпълнено. Моли съдът да постанови решение, с което осъди ответника да заплати цената по договора за цесия, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението. В постъпилия отговор на исковата молба ответникът „ДКК“ ЕАД е оспорил иска. Не е оспорено обстоятелството, че е сключен договор за прехвърляне на вземане, с твърдяната от ищец уговорена цена и първоначален падеж за плащане една година от сключването на договора, както и, че с допълнителни споразумения е продължаван срока за плащане на цената. Позовал се е на възражение за неизпълнен договор по чл.90, ал.1 ЗЗД с предложение по чл.90, ал.2 ЗЗД, след което е отправил изявление за разваляне на договора, с което е отпаднало задължението му за заплащане на цената. Ответникът не е изпаднал в забава въпреки липсата на плащане на 31.10.2020 година заради направеното от негова срана възражение за неизпълнен договор, което заявява при условията на евентуалност, в случай, че не бъдат уважени възраженията за нищожност на договора. В случай, че не бъдат уважени възраженията за нищожност на договора следва да се има предвид и изявлението за разваляне. Първото възражение за нищожност е във връзка с договора за цесия, сключен на 25.08.2017 година между „Дипи“ ЕООД и „КТБ“ АД /н/, обуславящ и нищожността на последващия договор за цесия между „КТБ“ АД /н/ и ДКК ЕАД поради противоречие със закона и сключване от лица, които не разполагат с представителна власт, тъй като съгласно чл.31, ал.1 ЗБН синдиците не разполагат с правомощия да сключват търговски сделки. Твърди, че договорът е нищожен, тъй като липсва предмета на сделката, а именно не съществува описаното в договора вземане, като в тежест на ищеца е да установи вземането си. В допълнителната искова молба ищецът „КТБ“ АД /н/ излага, че всички документи са предадени на ответника с подписване на договора, както и повторно изпратени с писмо от 05.11.2020 година и с писмо от 08.12.2020 година. По възраженията за нищожност излага следното: договорът е сключен във връзка с програма за осребряване, която се предлага на Фонда за гарантиране на влоговете, поради което синдикът е действувал в рамките на предоставените правомощия по чл.31, ал.1, т.14 ЗБН. По отношение съществуването на вземането моли съдът да задължи „ДКК“ ЕАД да заяви дали го подържа и ако да на какво основание го твърди, като се предостави срок за изразяване на становище. В отговора на допълнителната искова молба ответникът „ДКК“ ЕАД е посочил, че спорът се състои не само в това дали са предадени документите, но дали и вземането съществува, тъй като не са представени никакви доказателства за това. Ако се опровергае възражението за нищожност на договора поради несъществуването на вземането то представянето на документите след развалянето на договора е лишено от основание, тъй като развалянето има действие ex tunc. Твърди, че като главно защитно средство на ответника следва да бъде разгледано възражението за нищожност поради несъществуване на вземането, което е станало известно на ответника след развалянето, тъй като през целия период е получавал уверение от ищеца, че документите са налични. Развалянето е настъпило по силата на изявлението за разваляне, обективирано в писмо от 03.12.2020 година. За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на САС е изложил следните съображения: Относно възраженията за разваляне на договора за цесия и за упражнено възражение за неизпълнен договор, съдът е приелследното: Изпратено е било от страна на цесионера „ДКК“АД до цедента „КТБ“АД/н./ уведомление за разваляне се основава на твърдяно виновно неизпълнение на задължението по договора за предоставяне на документи, установяващи вземането, задължение, което се твърди, че е поето от страната по договора и което се твърди, че не е изпълнено. В чл.99, ал.3 ЗЗД са уредени две права на цесионера по договора като функцията на тези права е помощна, а именно да улесни цесионера при доказване на цесията и упражняване на вземането. Цесионерът може да иска от цедента да му предаде намиращите се у него документи, които установяват вземането. Второто помощно право на цесионера е да иска от цедента да потвърди писмено извършеното прехвърляне. По делото липсва спор, че такива документи не са предадени на ответника при сключването на договора, както и, че искането за предоставяне на тези документи е направено след сключването на договора, което обстоятелство се установява и от свидетелските показания, както и че след поканата от цедента не са предоставени на цесионера документите, установяващи вземането. Предвид наличието на отправено възражение за неизпълнен договор не може да се приеме, че ответникът е в забава и не може да упражни правото си да развали договора. Основният спорен въпрос, според решаващия спора въззивен състав, е дали неизпълнението на правата по чл.99, ал.3 ЗЗД поради техния помощен характер може да се счита за основание за разваляне на договора, преценено с разпоредбата на закона, че цедентът не отговаря за събирането на вземането. Възможността моментът на преминаване на вземането от цедента към цесионера да бъде поставен в зависимост от предоставянето на документите, доказващи вземането, според съда, означава, че за цедента е налице задължение за предоставяне на тези документи. Въззивният състав се е позовал на логическото тълкуване на разпоредбата на чл.100, ал.2 ЗЗД, за да стигне до извода, че цедентът не отговаря за неплатежоспособността на длъжника, т.е. не отговаря пред цесионера за невъзможността да събере вземането си, но носи отговорност за съществуването на вземането към момента на сключване на договора. Цедентът е бил поканен да установи това свое задължение чрез предаването на документите удостоверяващи неговото възникване, което не е сторено в срок. Неизпълнението на това задължение, според съда, в случая е съществено и поражда възможността за страната да развали договора, което той е сторил с даване на подходящ срок. Развалянето е породило своето правно действие с достигането на изявлението до адресата, облигационната връзка е била прекратена, което обуславя и неоснователността на предявения иск. Поради съвпадане на правните изводи на двете инстанции решението на първоинстанционния съд,решението на последния е потвърдено. По основателността на искането за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС, ТК,Първо т.о. намира следното: Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес. В изложението на основанията за допускане на касационно обалвване касаторът се позовава на това, че с постановеното решение въззивният съд се бил произнесъл по посочените правни въпроси, които са решени в противоречие с практика на Върховния касационен съд -основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, От своя страна формулираните в изложението общо пет правни въпроса се свеждат до два такива, а именно: 1. За задължението на цедента по чл.99 ал.3 ЗЗД да предостави на цесионера намиращите се у него документи, които установяват съществуването на вземането към момента на прехвърлянето му и последиците от неизпълнение на това задължение за облигационната връзка по договора за цесия, когато самият цесионер е знаел за липсата на такива документи у цедента, както и 2. За задължението на съда да обсъди всички доводи,твърдения и възражения и да направи анализ на относимите към фактите по спора доказателства По отношение на значимостта на двата обобщени въпроса в за изхода по конкретния спор, настоящият състав намира за установено следното: Отговорът на въпроса: За задължението на цедента по чл.99 ал.3 ЗЗД да предостави на цесионера намиращите се у него документи, които установяват съществуването на вземането към момента на прехвърлянето му и последиците от неизпълнение на това второстепенно задължение за облигационната връзка по договора за цесия, когато самият цесионер е знаел за липсата на такива документи у цедента, не се явява обуславящ изхода по спора, доколкото въззивният съд е възприел последиците на неизпълнението на това задължение, като водещи до недоказването на самото съществуване на вземането, което от своя страна, при възмездна цесия, ангажира отговорността на цедента, включително и чрез разваляне на самия договор за цесия. Съдът не се е занимавал с това, дали цесионерът е знаел предварително за липсата на такива документи у цесионера, а и това не е елемент от фактическия състав на чл.99 ал.3 ЗЗД във вр.с чл.87 ал.2 ЗЗД. Въпросът за задължението на съда да обсъди всички доводи,твърдения и възражения и да направи анализ на относимите към фактите по спора доказателства се съотнася, според самия касатор към това, дали цесионерът е знаел предварително за липсата на такива документи у цесионера, за което важи излоеното в предходното изречение. От изложеното следва, че не се обосновава наличие общата предпоставка за допускане до касационно обжалване/ релевиран правен въпрос от значение за изхода по конкретния спор/, с оглед на което и такова не следва да се допуска. По делото са налични доказателства за направени съдебни разноски от страна на ответника по касация за договорен и заплатен /извлечение от сметка на адв. дружество Дундови в ЦКБ АД-кл. Централен / адв.хонорар за изготвяне на отговор на КЖ в размер а 166 530 лева, които следва да е присъдят в негова полза с оглед недопускането на касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение