Определение № 3392 от 19.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2695/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по обща касационна жалба от част от ищците по делото А. Б. З., Д. В. Л., В. К. В., Б. А. В., В. И. М., Б. В. Ф., А. В. М., Т. П. И., П. П. И., А. Д. А., Т. А. А., както и от Д. Т. К., М. Г. К., подадена чрез пълномощник за всички жалбоподатели адв. Д. С., срещу въззивно решение № 304/19.03.2025 г. по в. гр. д. № 2885/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив, в частите му, с които е потвърдено решение № 260036 от 30.05.2024 г., поправено с решение № 260064 от 09.09.2024 г., и двете постановени по гр.д. № 3571/2020 г. по на Районен съд – Пловдив в останалата обжалвана част, с която са отхвърлени предявените искове по чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС. В касационната жалба вх. № 16191 и допълнение към нея вх.№ 16192, двете от 02.05.2025 г., подадени в срока по чл. 283 ГПК, се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост- касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се обжалваното решение да бъде отменено, а предявените искове по чл. 108 ЗС и чл. 109 от ЗС уважени изцяло. Насрещните страни в касационното производство - ответници по исковете, И. В. Г., Й. Г. С., Д. А. А., Н. И. И., Н. К. С., Р. М. М., И. К. М., В. П. Г., П. Г. Д., Л. Г. Г., А. Б. Я., А. С. К., П. С. И., Ю. Р. Д., Ю. К. Б., С. К. Б., С. Н. Н., В. Г. Х., Н. С. К., О. И. С., Ф. С. Ф., И. А. Ю.-Ф., И. П. Х.-И., М. И. Т., Г. Ю. К.-К., с общ писмен отговор чрез пълномощник адв. И. Н., оспорват жалбата и възразяват за липса на основанията за допускане на касационно обжалване. Подадена е и молба вх № 16195/02.05.2025 г. от Д. Т. К. и М. Г. К. /лицата са и жалбоподатели по касационната жалба/, чрез пълномощника им адв. Д. С., за встъпване и конституирането им като трети лица в производството по касационно обжалване, на основание чл. 226, ал. 2, изр. първо ГПК, поради факта, че те двамата с н.а. 67/19.08.2021 г., надлежно вписан, по време на висящност на производството пред първоинстанционния съд, са закупили от ищците А. Д. А. и Т. А. А. притежавания от последните СОС с идентификатор ***** – жилище, в сграда ****, ведно с прилежащите към жилището изба, ид.ч. от о.ч. на сградата и 1,65% ид.ч. от поземления имот с идентификатор ***, за който поземлен имот са предявените искове. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: С обжалваното въззивно решение, поради заявен отказ от иска, е обезсилено първоинстанционното решение и това за неговата поправка в частта, с която са отхвърлени предявените от В. М. Щ., и Д. П. Щ. искове по чл. 108 и чл. 109 от ЗС и е прекратено производството по делото в тази част. В тази част въззивното решение не е обжалвано от посочените двама ищци, които само имат интерес от това обжалване. Съгласно другата част на диспозитива на въззивния съдебен акт, в резултат на потвърждаване на първоинстанционното решение и това за неговата поправка в останалите обжалвани части за отхвърляне на предявените исковете по чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС, са отхвърлени предявените от А. Б. З., Д. В. Л., В. К. В., Б. А. В., В. И. М., Б. В. Ф., А. В. М., С. П. К., Р. Л. К., Т. П. И., П. П. П., М. Р. Т., Ю. Н. Т., А. Д. А., и Т. А. А., ПРОТИВ И. В. Г., Й. Г. С., Д. А. А., Н. И. И., Н. К. С., Р. М. М., И. К. М., В. П. Г., П. Г. Д., Л. Г. Г., А. Б. Я., А. С. К., П. С. И., Ю. Р. Д., Ю. К. Б., С. К. Б., С. Н. Н., В. Г. Х., Н. С. К., О. И. С., Ф. С. Ф., И. А. Ю.-Ф., И. П. Х.-И., М. И. Т., Г. Ю. К.-К., искове с основание чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС, а именно: за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на общо 14,33 % идеални части от следния недвижим имот: покривна тераса на сграда с идентификатор ****, представляваща свободна дворна площ от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] и осъждане на ответниците да предадат на ищците владението на 14,33 % идеални части от описания по-горе имот; отхвърлени са предявените от ищците против ответниците искове за премахване на 21 антипаркинг елемента тип „скоба“, разположени съгласно схема за паркиране на лист 39 от делото върху покрив на сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място]. В частта, с която с първоинстанционното решение и това за поправката му, е уважен предявеният иск по чл. 109 от ЗС за премахване на 1 брой антипаркинг елемент тип „скоба“, първоинстанционното решението не е обжалвано, влязло е в сила, и не е било предмет на въззивна проверка. Касационната жалба в частта, подадена от Д. Т. К. и М. Г. К., е недопустима, и следва да се остави без разглеждане, вкл. и молбата им за встъпване като трети лица по чл. 226, ал.2, изр. първо ГПК. Тези лица нямат процесуалното качество на страни в съдебното производство, следователно нямат право на касационна жалба. Същите не могат и да бъдат конституирани като страни в касационната фаза на производството на основание чл. 226, ал.2, изр. първо ГПК, тъй като включването на приобретателя като трето лице в процеса е допустимо само при условието на чл. 218 ГПК, а именно до приключване на съдебното дирене в първата инстанция. Макар нормата на чл. 226, ал. 2, изр. първо ГПК да не препраща изрично към чл. 218 ГПК, то обвързването с последната се извлича от предвидената в чл. 226, ал. 2, изр. първо ГПК възможност за встъпване или привличане на приобретателя като трето лице, т.е. при условията на чл. 218 и чл. 219 ГПК. В останалата част касационната жалба е допустима като подадена от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване – по иска за собственост по чл. 108 ЗС цената на иска е без значение за обжалването съгласно чл. 280, ал.3, т.1 ГПК, по иска по чл. 109 ЗС /за премахване на 22 бр. антипаркинг скоби/ не са давани указания за посочване на цената му и се счита разгледан като неоценяем. Въззивният съд е приел, че предмет на делото са ревандикационни искове по чл. 108 от ЗС за установяване на правото на собственост на ищците върху идеални части от терасата върху покривната плоча на сграда-гараж с идентификатор **** по КККР на [населено място], с площ 597 кв.м., представляваща свободна дворна площ, а евентуално – обща част по предназначение, и осъждане на ответниците за предаване на ищците владението върху съответните идеални части от същата, както и негаторен иск по чл. 109 от ЗС за осъждане на ответниците да преустановят неоснователните действия, с които пречат на ищците да упражняват правото си на собственост, като премахнат разположените антипаркинг скоби върху терасата на покривната плоча на същата сграда-гараж. Прието е за установено и неспорно между страните, че ищците са собственици на самостоятелни обекти в многофамилни жилищни сгради с идентификатори ****, **** и ****, ведно с припадащата им се идеална част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], в който са разположени жилищните сгради, а ответниците – на 22 броя самостоятелни обекти с предназначение: гаражи, разположени в сграда с идентификатор ****, също намираща в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], ведно с припадащата им се идеална част от поземления имот. Собствеността за ищците е възникнала след 25.04.2016 г., на която дата е издадено удостоверение за степен на завършеност „груб строеж, включително и довършителни работи - 100%“ на сграда с идентификатор ****. На 06.06.2019 г. собствениците на самостоятелни обекти – гаражи в сграда с идентификатор **** са взели решение за обособяване на паркоместа на покрива на сградата, да се разпредели ползването им между собствениците и да се ограничи достъпа на трети лица чрез поставяне на скоба на всяко паркомясто. Спорно по делото е дали ищците притежават собственост върху претендираните идеални части от покривната тераса, както и дали извършеното от ответниците ограничаване на достъпа на трети лица чрез поставяне на скоба на всяко паркомясто, е без правно основание. За да даде отговор на първия въпрос съдът е съобразил разпоредбите на § 5, т. 16 от ДР на ЗУТ и § 5, т. 15 от ДР на ЗУТ. Кредитирал е заключението на комплексната съдебно-техническа експертиза, (констатациите на вещото лице относно вида и предназначението на застрояването в процесния поземлен имот, предвижданията по проект и изпълненото на място, са подборно описани в установителната част на съдебното решение), въз основа на което е приел, че макар според одобрения инвестиционен проект процесната сграда да е била предвидена като подземен гараж, на място е реализиран обект, представляващ полуподземен паркинг-гараж, доколкото таванът на същия варира от 0,30 м до 1,4 м над средното ниво на прилежащия терен. В този смисъл същата представлява застроена площ съгласно § 5, т. 15 от ДР на ЗУТ и площта й следва да се изключи от свободната дворна площ съгласно § 5, т. 16 от ДР на ЗУТ. С оглед това, съдът достигнал до заключението, че ищците не притежават идеални части от терасата на покривната плоча на процесната сграда-гараж като свободна дворна площ. За неоснователни са приети и твърденията им, че процесната покривна тераса представлява обща част по предназначение, като част от двора, в който са разположени жилищните сгради в режим на етажна собственост, доколкото по делото е установено, че същата не е част от свободната дворна площ, а представлява застроена площ – сграда, представляваща самостоятелен обект на правото на собственост, а именно полуподземен паркинг-гараж, в която ищците не притежават самостоятелни обекти. Съдът е обсъдил и останалите изложени от ищците доводи, че реализацията на сградата – подземен паркинг, е в отклонение от одобрения инвестиционен проект, както и че са съществували между тях и инвеститора уговорки за начина на ползване на покривната тераса на тази сграда. По отношение на първото възражение съдът приел, че макар по проект сградата да е била предвидена като подземен гараж, на място тя е реализирана като полуподземен паркинг-гараж. Това отклонение обаче би имало значение за правото на собственост само ако към момента на възникването на сградата като самостоятелен обект ищците вече са притежавали идеални части от земята, а в случая е установено, че всеки от ищците е закупил своя имот едва след като сградата-гараж е била завършена на етап „груб строеж“. Поради това, по силата на приращението (чл. 92 от ЗС), сградата е станала собственост на тогавашния собственик на земята, който впоследствие я е прехвърлил на ответниците. Относно уговорките с инвеститора за начина на ползване въззивният съд определя тези доводи като ирелевантни. В решението се посочва още, че дори инвеститорът да не е изпълнил задължението си по чл. 43, ал. 1 от ЗУТ за осигуряване на паркоместа, за това неизпълнение не могат да отговарят последващите купувачи (ответниците по делото). С оглед на това, предявеният иск по чл. 108 ЗС е приет за неоснователен. Доколкото по делото е установено, че единствено ответниците са собственици на процесната полуподземна сграда-гараж, а ищците не притежават вещно право на собственост върху същия, съдът е счел, че поставянето на антипаркинг скоби на покривната тераса е в правомощията на ответниците и само по себе си не представлява противоправно (неоснователно) действие. В резултат на това и искът по чл. 109 ЗС в отхвърлената от първоинстанционния съд част, е приет за неоснователен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като приложение към касационната жалба и в допълнението към нея, подадени всички в срока по чл. 283 ГПК, се твърди наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Въпросите, формулирани в изложението и в допълнителната касационни жалби, са следните: В приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поставят въпросите: 1/ Длъжен ли е въззивия съд да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност и взаимна връзка, както и всички доводи на страните от значение за правния спор ? / обобщен въпрос /, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с ТР № 1/2013 г., т. 1 и т.2 на ОСГТК на ВКС, решение № 60144 от 25.01.2022 г. по гр. д. № 491 / 2020 г. на ВКС, 2-ро гр. отделение; решение № 202/2018 г. по т. д. № 1826/2016 г. на ВКС, I т. о.; решение № 144/2018 г. по гр. д. № 5100/2017 г. на ВКС, III г. о.; решение № 27/2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г., IV г. о., Решение № 51/21.07.2021 г. по гр.д. № 2694/20 г., ВКС, ІІ г.о. и цитираните в него други решения, както и въпросите 2/ За обвързващото и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост и за доказателствената тежест, когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка – твърди се противоречие с ТР № 11 от 21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК, 3/ Юридическият статут на сградата от конструкцията ѝ ли се определя или от правния статут, който ѝ е придаден към момента на изграждането? - твърди се противоречие с Решение № 109/08.04.2014 г. по гр.д. № 7365/2013 г. на I г.о. и Решение № 675/26.01.2011 г. по гр.д. № 656/2009 г. на I г.о. 4/ Промяната на обща по естеството си част съставлява ли неоснователно въздействие, което пречи на собственика на земята да упражнява правата си? - твърди се противоречие с Решение № 75/26.02.2010 г. по гр.д. 395/2009 г. на II г.о. По отношение на възприетия от съда извод, че сградата-гараж е станала собствена по силата на чл. 92 ЗС на строителя като собственик на земята и след това се е разпоредил със сградата изцяло само в полза на ответниците, с допълнителното изложение на касаторите се обосновава противоречие с ТР № 3/28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ОСГК, ТР № 1/ 27.04.2022 г. по т.д. № 1/2020 г., и Решение № 26 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 2213 / 2020 г. на ВКС, І-во гр. о., изложени оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от въззивния съд нарушения при обсъждане на събраните доказателства и доводите на ищците, но не се сочи конкретен правен въпрос в тази връзка. В приложното поле на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК се поставят следните въпроси: 1/ Покривът-тераса на сграда-гараж, която е предвидена по инвестиционен проект като подземна, но в отклонение от проекта е построена като полуподземна с издаден акт 14 преди възникване на етажна собственост в други сгради и в двора в поземления имот, и този покрив-тераса по проект и по фактическо изпълнение към възникването на тази етажна собственост е предназначен да служи за паркиране на автомобили и за достъп до входа и жилищата на друга сграда, обща част ли е по смисъла на чл. 38, ал. 1 от Закона за собствеността на етажните собственици на идеални части в свободната дворна площ, но нямащи собственост в самата сграда-гараж, чийто е покривът- тераса, или е собственост само на собствениците на сградата-гараж? Тоест: Кога покривът-тераса на сграда-гараж, построена в поземлен имот, чийто двор е обща част на етажни собственици, които не са собственици на сградата-гараж, представлява обща част на тези етажни собственици по смисъла на чл. 38, ал. 1 от ЗС?, 2/ Кой е собственик на надстроената част на подземния гараж (излизаща над кота нула, което го превръща в полуподземен), ако надстрояването е незаконно, а приобритателите са закупили идеални части само от подземния гараж (законно предвидената конструкция), а други са закупили земята под него?, 3/ Какво е значението на строителните книжа и на разпределението на собствеността на земята като обща част, предвидена в таблица към проекта, при комплексно застрояване, ако в хода на делото се установи, че площта на земята е намалена поради незаконно строителство, за правото на собственост както в процентно отношение на закупената земя, така и за правото на собственост върху незаконната постройка или върху тази част от нея, която е незаконно надстроена?. Сочи се и че решението е и очевидно неправилно - основание за допускане до обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като съдът, приемайки, че сградата е построена като полуподземен гараж в отклонение на одобрения проект изначално, е постановил своето решение в противоречие с императивна правна норма - нетърпим и незаконен строеж съгласно § 16, ал. 1 от ЗУТ не може да бъде предмет на правна сделка. Преценката на обжалваното въззивно решение и данните по делото води до извод, че касационното обжалване не може да се допусне. Съображенията са следните: Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, общо основание за допускане на касационното обжалване съставлява конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, като касационната инстанция не може служебно да формулира или извлича такъв въпрос нито от изложението, нито от касационната жалба (в случая изложението е инкорпорирано в самата жалба). Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Кумулативно с формулиране на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да обоснове и някой от кумулативно изискуемите специфични предпоставки за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 1 до т. 3 ГПК. Въпрос № 1 в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК е относим към задължението на въззивния съд като инстанция по същество на спора и е свързан с наведен от касаторите довод, че въззивният съд не е обсъдил всички изложени от тях възражения във въззивната жалба и в писмената защита. Съгласно практиката на ВКС (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС) въззивната инстанция дължи излагане на собствени мотиви като втора решаваща инстанция, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК, и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички допустими и относими към предмета на спора доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производства, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Следва да бъде посочено, че въззивният съд има задължение да прецени и обсъди в тяхната съвкупност единствено правнорелевантните факти, от които произтича спорното право, като в мотивите си обсъди всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, излагайки аргументи при разноречиви доказателства защо кредитира едните, а другите - не. В случая въззивният съд е процедирал в съответствие с горепосочената практика. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд е обсъдил доводите на жалбоподателите, че процесната покривна тераса представлява обща част по предназначение като част от двора, както и че реализацията на сградата е в отклонение от одобрения инвестиционен проект, както и че са съществували между тях и инвеститора уговорки за начина на ползване на покривната тераса, като съдът е изложил своите мотиви защо ги намира за неоснователни или ирелевантни. Правилността на тези изводи на въззивният съд не подлежи на контрол в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Изложеното обосновава отказ да бъде допуснато касационно обжалване по поставения въпрос. По отношение на въпрос № 1 в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК относно статута на покрива на сградата-гараж, доводът за липсата на съдебна практика сама по себе си не е достатъчно условие, за да бъде обосновано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, необходимо е да бъдат аргументирани съображенията на страната за непълнота, неяснота или противоречивост на конкретни норми. Разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗС е достатъчно ясна и не се нуждае от допълнително конкретизиране. Съгласно същата, общи части са онези части от сградата, които по своето естество или предназначение служат за общо ползване на етажните собственици. От това следва, че покривът-тераса на сграда-гараж, построена в поземлен имот, чийто двор е обща част на етажни собственици, които не са собственици на гаража, не представлява обща част на тези етажни собственици по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС. Общи части са само тези, които по естеството си или по предназначение служат за общо ползване на етажните собственици и са част от сградата, в която е учредена етажна собственост. Индивидуалните сгради в двора и техните части, включително покривът-тераса, не попадат в този режим, дори и да са построени в общия двор. Настоящият случай е именно такъв, доколкото по делото е установено, че единствено ответниците са собственици на процесната полуподземна сграда-гараж, както и че тази сграда не е подземна, а полуподземна по смисъла на ЗУТ, а правилността на последните изводи не подлежи на проверка във фазата по чл. 288 ГПК. Изложеното обосновава отказ да бъде допуснато касационно и по този въпрос. В първоинстанционното решение е прието за установено, че всички нотариални актове на ищците са съставени след м.април 2016 г., към който момент с категоричност се установява, че сградата-гараж с идентификатор, завършващ на 5, е била изградена в груб строеж и е възникнала като самостоятелен обект на собственост, като е реферирано към приет по делото н.а. /л.42 и л.43/. С подадената въззивна жалба на ищците горният фактически извод не е бил оспорен като неправилно установен, и с оглед ограничението по чл. 269, изр. второ ГПК, въззивният съд не е могъл да го преценява отново и да приема нещо различно, което не е и сторил. Именно върху този приет за установен факт, въззивният съд е изградил и правния си извод, че собственик на построения в отклонение от одобрения архитектурен проект, като полупоздемен, гараж е станал собственикът на терена по приращение съгласно чл. 92 ЗС, а ищците са приобретатели от този собственик и по време след това, на ид.части от терена /поземления имот/, който правен извод е обусловил и последващите изводи за неоснователност или неотносимост на обсъдените други оплаквания с въззивната жалба. Дали така направеният от въззивния съд фактически извод относно момента на завършване на грубия строеж на процесния полуподземен гараж е правилен и обоснован, не може да се проверява във фазата по чл. 288 ГПК, както е изяснено с горепосоченото ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Важните за настоящия спор въпроси са тези, относно това какъв обект по смисъла на ЗУТ представлява реално построения гараж, предмет на иска, представлява ли той или част от него обща част по смисъла на чл. 38 ЗС за етажните собственици, които не притежават идеална или реална част от него, но притежават ид.части от земята/поземления имот/, в който е построен като принадлежности към техни самостоятелни обекти на собственост /СОС/ в сгради-етажна собственост, построени върху същия поземлен имот. В практиката на ВКС непротиворечиво е изяснено, че построеното върху земята става собственост на собственика на земята по правилото на чл. 92 ЗС - по приращение, независимо дали е законно или незаконно построено, ако не е установено друго-напр. да е учредено право на строеж на друго лице, какъвто не е настоящия случай. Също така последователна е практиката на ВКС (решения по чл. 290 ГПК с № 33/2012 г. по гр.д. № 195/2012 г., II г.о., с № 129/2014 г. по гр.д. № 4880/2013 г., I г.о., с № 74/2014 г. по гр.д. № 6580/2013 г., ІІ .о., с № 280/2016 г. по гр.д. № 2394/2013 г., І г.о.), съгласно която разпоредбата на §16 ЗУТ е неотносима към вещноправните последици от незаконното строителство, въпросът дали строежът е законен или не, е относим към възможността за премахването му, но не и към правото на собственост на незаконната сграда. Незаконно изграден обект може да бъде предмет на разпоредителна сделка и тя не е нищожна. Статутът на такъв имот не рефлектира върху волеизявлението за прехвърляне на правото на собственост върху него. Изяснено е още в практиката на ВКС (Решение № 41/20.06.2011 г. по гр.д. № 415/2010 г. на ВКС, І г.о., Решение № 481/25.05.2011 г. по гр.д. № 979/2009 г. на ВКС, І г.о., Решение № 438/05.01.2012 г. по гр.д. № 987/2010 г. на ВКС, І г.о., Решение № 280/18.03.2014 г. по гр.д. № 1718/2013 г. на ВКС, І г.о., постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК, Решение № 1319/02.08.2005 г. по гр.д. № 695/2004 г. на ВКС, ІІ г.о. и др.), че общите части в етажната собственост се делят на две групи – по естеството си и по предназначение. Дворът извън застроената му част е сред изрично изброените в чл. 38 ЗС като обща част. Той обаче не е обща част по естеството си, а по предназначение, защото етажната собственост може да съществува и без него, и като обща част по предназначение, неговият статут би могъл да бъде променен по общо съгласие на собствениците или по разпореждане на закона/чл. 63 ЗС/. Етажната собственост възниква по право в момента, в който отделните обекти в сградата са били придобити от лица, различни от първоначалния собственик и са станали собственост на тези лица, от който момент те са станали собственици и на общите части, визирани в чл. 38 ЗС. Преди възникване на етажната собственост – преди самостоятелните обекти в сградата да са разпределени в собственост на различни лица, меродавно за разпореждането с общите части е единствено решението на едноличния собственик на сградата. Съотнесено към настоящия случай, тези разяснения на ВКС сочат, че инвеститорът и собственик на земята, вкл. и на сградите, върху които предстои да възникне етажна собственост, може да промени предназначението на част от земята така, че същата да бъде изключена от обхвата на чл. 38 ЗС в бъдеще, като изгради сграда, която намалява незастроената част от двора. Законността на такава сграда е без значение за възникването й като обект на собственост на притежателя на земята по силата на чл. 92 ЗС, както е посочено по-горе. Въззивното решение съответства на горните разяснения по тълкуване и приложение на закона, а доколкото всички поставени от касаторите въпроси са обусловени от защитните им доводи, че процесната сграда-гараж е незаконен строеж, че покривната им плоча е обща част по естеството си – като част от общия двор, или по предназначение – като запазила функцията си за паркиране, които доводи не кореспондират с фактическите и правни изводи на въззивния съд, то въпросите нямат характер на обуславящи или на такива от значение за изхода на делото, и не могат да обусловят допускане касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК нито в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, нито на т. 3 от същата норма. Също така с въззивната си жалба ищците не са правили оплаквания относно това чия собственост е построеното в повече от одобрените строителни книжа, поради което няма изложени съображения на въззивния съд в тази насока. Развитите във въззивната жалба оплаквания и доводи се отнасят към преценка на събраните по делото доказателства за предвиденото по проекта предназначение на подземния гараж- площта над него да служи за общо ползване на собствениците на земята, за запазване на това му предназначение с оглед фактическото ползване на покривната му тераса към и от момента, в който ищците са придобили своите СОС и е възникнала етажна собственост в другите сгради върху имота, и за събиране на такива за това какви са били уговорките между инвеститора и ищците при закупуване от последните на техните СОС и как се е ползвала покривната тераса на процесната сграда-гараж, т.е. поставените с изложението в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ПК въпроси № 2 и № 3 се явяват необуславящи и по тях въззивният съд не е давал отговор. Затова не може да се сподели тезата на касаторите, че по тези въпроси е налице общото основание за селекция по чл. 280, ал.1 ГПК, което препятства преценката дали е налице и специфичната предпоставка на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Аналогично и въпросите относно легитимиращия ефект на нотариалните актове на ответниците, се явяват необуславящи. С въззивната жалба е реферирано към писмо на р-н Южен, общ.Пловдив от 27.03.2019 г. само за посоченото в него, че обособените над подземния паркинг паркоместа са за свободно паркиране от лицата, които имат собствени ид. части в поземления имот, но все в контекста на оплакванията и линията на защита на въззивниците, че първоинстанционният съд е трябвало да съобрази, че по предназначение и по реално фактическо ползване след възникване на етажната собственост, тази покривна тераса се е ползвала за свободно паркиране / откакто ищците са закупили своите апартаменти през 2016 г. и до средата на 2019 г./ и аргументацията им, че щом по проект площта над подземния паркинг служи за общо ползване на всички съсобственици на земята като незастроена част, то извършеното незаконно изграждане на този подземен паркинг като полуподземен не може да промени предназначението на покривната му площ, и тя- макар и покрив-тераса над терена, със запазено предназначение за паркиране и рампи към нея да я обслужват за това, запазва същото предназначение и статут на обща част по смисъла на чл. 38, ал.1 ЗС, в която насока е поискано от въззивния съд да тълкува закона според неговия разум, респ. и да допусне събиране на гласни доказателства за начина на ползване на покривната тераса на процесната сграда. Т.е. с въззивната жалба няма оплаквания, които да са задължавали въззивния съд да установява наново факти, или да прави нова преценка на легитимиращите ответниците нотариални актове относно това дали сделките имат предмет, респ. и вещно действие, за каквито се поставят въпроси № 2 и № 3 в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и въпрос № 2 в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което тези въпроси се явяват и необуславящи, което ги лишава от характер на правни въпроси и не могат да обосноват допускане на касационното обжалване. По отношение на поставения въпрос № 4 в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, същият е предпоставен от определяне на заеманата от процесната сграда-полуподземен гараж /паркинг/ част от земята като обща част по смисъла на чл. 38 ЗС, какъвто извод въззивния съд е отрекъл, което го прави необуславящ и поради липсата на общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване по него, без да се преценява дали е налице противоречие с посочената съдебна практика на ВКС. Не е налице и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция от текста на решението, без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивния акт. В случая обжалваното решение не страда от пороци, още по-малко с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката. Предвид приетите за установени от въззивния съд факти, направените от него правни изводи са логични като последица и съобразени с приложимите материално правни норми, а по отношение обосновката за очевидна неправилност поради незаконност на построения полуподземен гараж касационният съд вече посочи по-горе, че такава не би се отразила върху собствеността върху него, поради това няма значение и за положението на неговия покрив като обща част по чл. 38 ЗС само на тази сграда-полуподземен гараж. Предвид приетото за установено от въззивния съд, и въпросите дали закупените от ищците ид.части от земята са правилно определени от техния праводател, респ. дали ценообразуването е съобразено с реално свободната незастроена част от земята, и дали извършването на незаконен строеж нарушава баланса на интересите на страните, се явяват неотносими към спора, като касаещи отношенията на ищците с техния праводател. В тази насока следва да се има предвид, че законът свързва момента на възникване на сграда като самостоятелен обект на собственост с нейното изграждане в груб строеж, а не с последващ момент на нейното въвеждане в експлоатация, поради което свободната/незастроена/ част от поземления имот се определя извън частта, заета от полуподземни и надземни сгради по смисъла на ЗУТ. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато. При този изход на делото, касаторите нямат право на възмездяване за разноски в касационното производство, като дължи такива на ответните страна за платено адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. Неоснователно е направеното с касационната жалба евентуално възражение за прекомерност, защото с оглед цената на иска, фактическата и правна сложност на спора, обема на касационните оплаквания и поставени въпроси, завишените изисквания към адвоката при осъществяне на защита в касационното производство – чл. 284, ал.2 ГПК (за приподписване от адвокат), приложима и за отговора на касационната жалба (чл. 287, ал.1 ГПК), то заплатеното от ответниците адвокатско възнаграждение от 1000 лв. не се явява прекомерно и няма основание да бъде намалено. Сумата се превалутира на 511,29 евро съгласно ЗВЕРБ. Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК,