Определение № 578 от 09.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1447/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 107/03.01.2025 г., подадена от Н. И. М., З. И. И., Д. Д. И., М. Ф. И., Н. Д. И., Г. О. М., К. О. Х., О. Ф. И., И. О. И., Е. М. Е., А. Е. М., Н. Е. М., Ю. И. Ю., И. Ю. И. и И. Ю. И., чрез адвокат С. З., срещу решение № 1246 от 20.11.2024 г. по гр. д. № 20243100501552/2024 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 77 от 08.04.2024 г. по гр. д. № 20233130100925/2023 г. на Районен съд - Провадия, в частта, с която съдът е изнесъл на публична продан следните недвижими имоти: 420 кв.м идеални части от дворно място с пространство от 820 кв.м, съставляващо УПИ *-* в квартал * по плана на [населено място], при граници: улица, УПИ *-*, УПИ *-* и УПИ *-*, ведно с построената в него къща, представляваща паянтова сграда с плитки каменни основи и стени от неизпечени тухли, дървена покривна конструкция и покритие от керемиди, състояща се от веранда и три стаи с входове откъм верандата, и складово помещение с вход откъм двора, със застроена площ от 75 кв.м по документ за собственост (в тази площ е включена и площта на складовото помещение), с пазарна стойност 5400 лв., при начална цена, определена от съдебния изпълнител, като получената при продажбата сума се разпредели между съделителите съобразно техните квоти, а именно: по 132/1008 ид.ч. за И. О. И., Г. О. М., К. О. Х.; общо 132/1008 ид.ч. за Ю. И. Ю., И. Ю. И., И. Ю. И., в качеството им на наследници на починалата в хода на процеса А. О. Ю.; общо 132/1008 ид.ч. за Е. М. Е., А. Е. М., Н. Е. М., в качеството им на наследници на починалата в хода на процеса Т. О. Е.; 42/1008 ид.ч. за Д. Д. И.; по 45/1008 ид.ч. за Н. И. М. и З. И. И.; 84/1008 ид.ч. за З. М. И.; по 44/1008 ид.ч. за всеки един от Н. Д. И., О. Ф. И. и М. Ф. И., на основание чл. 348 ГПК; и 400 кв.м идеални части от дворно място с пространство от 820 кв.м, включено в УПИ *-* в квартал * по плана на [населено място], [община], В. област, при граници: улица, УПИ *-*, УПИ *-* и УПИ *-*, с пазарна стойност 1600 лв., при начална цена, определена от съдебния изпълнител, като получената при продажбата сума се разпредели между съделителите съобразно техните квоти, а именно: 84/126 ид.ч. за Ю. Х. Х.; по 6/126 ид.ч. за И. О. И., Г. О. М., К. О. Х.; общо 6/126 ид.ч. за Ю. И. Ю., И. Ю. И., И. Ю. И., в качеството им на наследници на починалата в хода на процеса А. О. Ю.; общо 6/126 ид.ч. за Е. М. Е., А. Е. М., Н. Е. М., в качеството им на наследници на починалата в хода на процеса Т. О. Е.; по 3/126 ид.ч. за Н. И. М. и З. И. И.; по 2/126 ид.ч. за Н. Д. И., за О. Ф. И. и за М. Ф. И., на основание чл. 348 ГПК. В касационната жалба се съдържа и частна касационна жалба срещу решението на въззивния съд в частта с характер на определение, с което е отменено определение № 548 от 12.06.2024 г. по гр. д. № 20233130100925/2023 г. на Районен съд - Провадия в частта, с която е оставена без уважение молбата на Ю. Х. Х. за присъждане на разноски в размер на 1500 лв. по гр. д. № 925/2023 г. по описа на ПРС, като вместо това Окръжен съд – Варна е допълнил решение № 77 от 08.04.2024 г. по гр. д. № 925/2023 г. по описа на Районен съд – Провадия в частта за разноските, на основание чл. 248 ГПК, като е осъдил И. О. И., Г. О. М., К. О. Х., Д. Д. И., Н. И. М., З. И. И., Н. Д. И., О. Ф. И., М. Ф. И., Е. М. Е., А. Е. М., Н. Е. М., Ю. И. Ю., И. Ю. И. и Ю. Ю. И. да заплатят на Ю. Х. Х. сумата от 1500 лв., представляваща разноски по гр. д. № 925/2023 г. по описа на Районен съд - Провадия за заплатено адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Въззивният съдебен състав е посочил, че първоинстанционният съд е постановил да бъдат изнесени на публична продан всички имоти, допуснати до делба, и с индивидуализация по начина, по който същите са били индивидуализирани в решение № 85 от 26.03.2020 г. по гр. д. № 20233130100925/2023 г. по описа на Районен съд - Провадия, постановено в първата фаза по допускане на делбата. Съдът е приел, че между страните няма спор, а се установява и от приетата по делото в първата инстанция съдебно-техническа експертиза, че имотите, както поотделно, така и в съвкупност, са неподеляеми, съобразно броя на съделителите и техните квоти в съсобствеността. Спор е налице само по отношение на основателността на претенцията по чл. 349, ал. 2 ГПК на И. О. И. за възлагане в негов дял на дворно място с пространство от 820 кв.м, съставляващо УПИ *-* в квартал * по плана на [населено място], ведно с построената в него къща, при граници: улица, УПИ *-*, УПИ *-* и УПИ *-*. Макар и допуснати до делба с два отделни диспозитива - веднъж като 420 кв.м идеални части от дворно място с пространство от 820 кв.м, съставляващо УПИ *-* в квартал * по плана на [населено място], ведно с построената в него къща, и втори път - като 400 кв.м идеални части от дворно място с пространство от 820 кв.м, съставляващо УПИ *-* в квартал * по плана на [населено място], обектите на правото на собственост са в действителност два, но единият обект е постройката, а другият - дворното място. Няма оплаквания във въззивната жалба относно приетото по делото от първата инстанция, че дворното място е прилежаща площ към къщата, доколкото има обслужваща функция, с оглед на което същите се разглеждат като един обект на делба. Процесното дворно място е едно, като същото има обслужващо предназначение както по отношение на къщата, обект на делбата, така и по отношение на другата постройка, която не е обект на настоящото делбено производство. Няма спор и по въпроса, че къщата има характеристиките на жилищен обект. Окръжен съд – Варна е съобразил, че съгласно т. 6 от Постановление № 4 от 30.10.1964 г. на Пленум на ВС, по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.) могат да се поставят в дял само жилища или дворни места, в които има и жилищни сгради. Не могат да бъдат предмет на възлагане по този ред празни дворни места. За жилищни постройки се считат и вилите, когато по местонахождение, по вид и устройство са годни за задоволяване жилищните нужди на страните. С т. 6 на Постановление № 7 от 28.11.1973 г. на Пленум на ВС е разширено приложното поле на чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.) и е предвидено, че по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК могат да се възлагат жилище, завършено и в строеж, учредено право на строеж, на надстрояване или пристрояване и жилищностроителен парцел. Обявена е т. 6, ал. 1 от ППВС № 4/1964 г. за загубила сила, доколкото същата ограничава случаите, в които се допуска прилагане на чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.). Според въззивния съд, доколкото в случая се иска възлагане по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК, аналогична на чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.), на дворно място, в което има изградена и жилищна сграда, то по силата на двете цитирани постановления, тълкувани във връзка едно с друго, е допустимо да бъде възлагано жилище, ведно с обслужващото го дворно място. Въпреки това обаче, в конкретния случай е недопустимо възлагането на дворно място с пространство от 820 кв.м, съставляващо УПИ *-* в квартал * по плана на [населено място], ведно с построената в него къща, доколкото съсобствеността е възникнала не само от наследяване, а от смесен фактически състав. Съгласно т. 8 от Тълкувателно решение № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС при съсобственост, възникнала в резултат на повече от един юридически факт, възлагането по чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.) е недопустимо. Делбата следва да се извърши с изнасяне на неподеляемия жилищен имот на публична продан - чл. 288, ал. 1 ГПК. В мотивите се сочи, че комбинирана (смесена) съсобственост е съсобственост, възникнала в резултат на повече от един юридически факт - прекратена съпружеска имуществена общност и наследяване, сделка за част от имота и наследяване и др. Доколкото с възприетото становище по т. 7 се приема, че само възникналата в резултат на наследяване съсобственост попада под диспозицията на чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.), то следва, че при нито една от хипотезите на смесена съсобственост съдът не може да извърши делбата на основание чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.). Делбата следва да се извърши на основание чл. 288, ал. 1 ГПК чрез изнасяне имота на публична продан. В Тълкувателно решение № 20/30.02.1955 г. по гр. д. № 153/1954 г. на ОСГК на ВС е прието още, че и купувачът на наследство не придобива правата по чл. 288, ал. 2 ГПК, когато участва в делба на наследство, и не може да иска и получи в свой дял цялото неподеляемо жилище независимо от това, че той и съпругът му нямат собствено жилище, и независимо от това дали праводателят му е имал такова право. Купувачът на наследството в този случай замества наследника, като приема неговите права и задължения, произтичащи от наследството. Той обаче не придобива личните права и задължения, които се пораждат от естеството на родствените отношения между праводателя му и наследодателя. Той не придобива и някои права с имуществен характер, при все че поначало с договора за продажба на наследство обикновено се прехвърлят права и задължения с такъв характер. Поради това купувачът на наследство не придобива правото да носи фамилното име на праводателя, правата и задълженията за издръжка, правото на пенсия и др. Тълкувателните решения изключват приложението на чл. 349, ал. 2 ГПК във всички случаи, в които съсобствеността е възникнала не само от наследяване. В конкретния случай, доколкото процесното дворно място с площ от 820 кв.м, съставляващо УПИ *-*, се дели ведно с построената в него къща, то смесеният фактически състав следва да бъде изключен както при възникване на съсобствеността в поземления имот, така и в постройката. По делото се установява, че съсобствеността върху дворното място е възникнала вследствие на правна сделка - дарение, извършено от О. М. и Е. М. в полза на Я. И. на 07.09.1990 г. с нот. акт № 28/1990 г., и наследяване на наследодателите О. М. и Е. М., от една страна, и на наследодателя Я. И., от друга. Фактическият състав се допълва и от втора правна сделка, съгласно която З. И. дарява на Ю. Х. 267 кв.м. ид.ч. от дворното място и 5/6 ид.ч. от построената в имота сграда (която не е обект на делбата, но съществува в дворното място). Предвид така изложеното - доколкото е налице смесен фактически състав при възникване на съсобствеността върху дворното място, Окръжен съд – Варна е заключил, че приложението на чл. 349, ал. 2 ГПК е изключено по силата на т. 8 от Тълкувателно решение № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС и дворното място с площ от 820 кв.м, съставляващо УПИ *-* в квартал * по плана на [населено място], и построената в него къща следва да се изнесат на публична продан по реда на чл. 348 ГПК. Въззивният съдебен състав е допълнил, с цел яснота, диспозитива на първоинстанционното решение с индивидуализация на къщата, която се изнася на публична продан, доколкото в дворното място съществува и друга къща, която не е обект на делбата. За да отмени определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК и да присъди разноски в размер на 1500 лв. в полза на Ю. Х. Х., Окръжен съд – Варна е приел, че специалната разпоредба на чл. 355 ГПК касае само разноските, направени в първоинстанционното производство по допускане и извършване на делбата, но не и разноските, направени при въззивно и касационно обжалване; когато споровете по дело за делба се пренасят в по-горни инстанции, разноските се определят по общите правила на чл. 78 ГПК. Посочил е, че тъй като предмет на въззивното обжалване е била само претенцията по чл. 349, ал. 2 ГПК и предвид отхвърляне на същата, то с оглед изхода на спора разноските, заплатени от въззиваемите страни, следва да бъдат възмездени от страна на въззивниците. Същевременно въззивният съдебен състав е намерил за неоснователно направеното от последните възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на адв. П., заплатено от Ю. Х. и претендирано от него, в размер на 1500 лв. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и за несправедливо. Считат, че ВКС следва да отговори на следния въпрос, който е от значение за правилното прилагане на закона: При смесена собственост на дворното място и основателност на претенцията за възлагане на построената жилищна сграда, следва ли дворното място да се приеме като неразделна част от делбената маса или същото е обслужващо жилищната сграда и като такова следва да се приеме, че е неразделна част от жилищната сграда. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК. Сочат, че атакуваното от тях решение е постановено в противоречие с ТР № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, решение № 387/03.11.2011 г. по гр. д. № 1477/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 482/28.07.2003 г. по гр. д. № 896/2002 г. на ВКС, I г. о. Позовават се на очевидна неправилност на съдебния акт, тъй като същият не е съобразен с приетите писмени доказателства, а именно - неоспорено от страните искане за възлагане по същество, а единствено съдът се е позовал на наличието на комбинирана (смесена) съсобственост за част от имотите, допуснати до делба. Въззивният съд не е отчел наличието на други имоти, допуснати до делба, произволно е тълкувал понятието „жилищен имот“; като е постановил изнасянето на публична продан и на жилищната сграда, е тълкувал превратно и непълно материалния закон и цитираните тълкувателни решения. Въззивният съд в съответствие с установената практика не е разграничил дворното място от жилищната сграда, като произволно е приел, че в дворното място е налице и друга жилищна сграда, въпреки влязлото в сила решение по допускане на делбата. Ако решението остане в сила, това би довело до получаване в дял на отделни сгради и дворното място би се превърнало в обща част със самото решение по извършване на делбата. В този случай съдът не би следвало да извършва делба на дворното място, въпреки че делбата му е допусната с решението от първата фаза (решение № 145/11.07.2013 г. по гр. д. № 1986/2013 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 229/30.11.2015 г. по гр. д. № 1755/2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 97/10.07.2018 г. по гр. д. № 3845/2017 г. на ВКС, I г. о.). По делото са събрани доказателства, че И. О. И. отговаря на условията на възлагане на жилищната сграда. Постъпили са отговори от Ю. Х. Х. и З. М. И., с които се оспорва жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Същевременно, въпреки че са се позовали на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, жалбоподателите не са формулирали въпрос, който е обусловил решаващите съображения на въззивния съд. За пълнота следва да се посочи, че въззивното решение е съобразено с постановките на ТР № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС. В т. 8 от същото изрично е посочено, че при нито една от хипотезите на смесена съсобственост съдът не може да извърши делбата на основание чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.), аналогичен на чл. 349, ал. 2 ГПК, делбата следва да се извърши чрез изнасяне имота на публична продан. Вложеното от законодателя ново виждане, че пазарният икономически критерий е определящ при избор на способа за извършване на делбата, цели да осигури на съсобственика, който е лишен от дял в натура, да получи най-справедливото парично възмездяване. Като цяло, в изложението са направени оплаквания за необоснованост и неправилност на въззивния акт, които попадат в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК по селекция на касационната жалба. В касационната жалба е формулиран въпрос относно който не е посочено конкретно основание за допускане на касационно обжалване. Ако се приеме, че същият е в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, то жалбоподателите не са аргументирали наличието на допълнителните предпоставки, визирани в тази правна норма. Както е прието в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Освен това, така както е формулиран, въпросът е неясен и несъобразен с решаващите мотиви на въззивното решение. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която поземленият имот и находящата се в него паянтова сграда са изнесени на публична продан. Тъй като не са наведени основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, имаща характер на определение, с която съдът се е произнесъл по частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК на Районен съд – Провадия (така, както изисква чл. 274, ал. 3 ГПК), и доколкото то е валидно и допустимо, настоящият съд не следва да допуска касационно обжалване на решението и в тази му част. Ответникът по касационната жалба Ю. Х. има право на 1800 лв. разноски за адвокат за производството пред ВКС. Същите следва да бъдат превалутирани на основание Закона за въвеждане на еврото в Република България и възлизат на 920.33 евро. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,