Определение № 363 от 04.08.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1014/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Солсбор К.Г.Д.” О. със седалище и адрес на управление [населено място], чрез процесуалния представител на дружеството адв. В. Д., срещу въззивно решение № 206 от 09.12.2019 г. по в.гр.д. № 481/2019 г. на Апелативен съд - П.. В жалбата са изложени доводи за неправилност на постановеното решение поради необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Жалбоподателат сочи, че въззивното решение е немотивирано, тъй като въззивният съд не е обсъдил всички доводи на ищеца, както и всички събрани по делото доказателства, не е взел предвид направеното от ответното дружество признание на неизгодни за него факти, в мотивите си се е обсъждал само тези факти, които са в полза на тезата на ответника, но не е взел предвид безспорно установени обстоятелства, които опровергават тази теза. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени няколко правни въпроса, за които жалбоподателят твърди, че са обусловили изхода на спора, но са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и/или имат значение за точното прилагане на закона. В отговор на касационната жалба ответникът „Манджуков” ООД със седалище и адрес на управление [населено място], изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за достъп до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 193 от 29.05.2019 г. по гр.д. № 588/2016 г. на Окръжен съд - Пазарджик, с което е отхвърлен предявеният от „Солсбор - К.Г.Д.” О. против „М.” ООД иск с правно основание чл. 108 ЗС за установяване, че ищцовото дружество е собственик на поземлен имот № ..... с площ 107.033 дка и 1/2 ид. част от поземлен имот № ..... с площ 4.152 дка, и двата имота в землището на [населено място], общ. П., с начин на трайно ползване - производство на ел. енергия, и за осъждане на ответника да му предаде владението върху тези имоти. По делото е установено от фактическа страна и не е спорно между страните, че на 16.11.2010 г. между „Солсбор – К.Г.Д.” О. и „Радиант Т. инк.” със седалище Британски Вирджински острови, представлявано от П. М., е сключен договор за заем, по силата на който заемодателят „Радиант технолоджи инк” е предоставила на „Солбсор - К.Г.Д.” О. заем в размер на 10 000 000 евро, който да бъде използван от заемателя за заплащане извършването на СМР и на доставки на оборудване, свързани с изграждането на възобновяем енергиен източник - соларен парк в землището на [населено място]. Уговорено е заемополучателя да върне сумата, заедно с договорената лихва, в срок от 8 години, считано от датата на подписване на договора. За обезпечаване на вземането, произтичащо от договора за заем, на 07.12.2010 г. между страните е сключен договор, по силата на който „Солсбор - К.Г.Д.” О. учредило в полза на „Радиант технолоджи инк” залог върху търговското си предприятие, като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, включващо като елемент и процесните имоти, вписан като първи по ред залог по партидата на „Солсбор- К.Г.Д.” О. в Търговския регистър към Агенция по вписванията и Централния регистър на особените залози с първоначално вписване с № 2011031901099. С нотариална покана от 19.04.2011 г. заемодателят „Радиант технолоджи инк” уведомило заемополучателя, че считано от датата на получаването й, на основание т. 7, б.”г” във вр. с т.7.1 от договора за заем, всички дължими от „Солсбор - К.Г.Д.” О. суми по договора стават предсрочно изискуеми и следва да бъдат изплатени на заемодателя в посочения срок. Нотариалната покана е връчена на „Солсбор - К.Г.Д.” О. на 21.04.2011 г. Поради неплащане в определения срок заложният кредитор е пристъпил към изпълнение по реда на ЗОЗ, вписано в регистъра на 30.04.2011 г., и с договор за продажба, сключен на 12.08.2011 г., в качеството си на заложен кредитор, прехвърлил правото на собственост на търговското предприетие на „Солсбор- К.Г.Д.” О. на купувача „С. България 1” Е. със седалище [населено място], за сумата 10 144 000 евро, която е постъпила по банковата сметка на депозитаря на 16.08.2011 г. С договор от 10.05.2012 г. "С. България 1” Е. е продало придобитото от него търговското предприятие на "З. С.” Е. което впоследствие променя фирмата и правно - организационната си форма на „Пам С.” О., сега „М.” О.. Тезата на ищеца е, че договорът за продажба на търговско предприятие, сключен между заложния кредитор „Радиант технолоджи инк” и „С. България 1” Е. е нищожен на няколко основания: поради противоречие със закона - ЗОЗ, тъй като заложният кредитор е пристъпил към изпълнение в нарушение на клаузите на договора за заем и договора за особен залог; евентуално - поради заобикаляне на закона, тъй като П. М. е продал търговското предприятие, на което е управител, без съгласие на дружеството, и на практика придобил предмета на залога, което законът не му позволява; поради липса на основание, тъй като кредиторът е бил недобросъвестен и не е имал право да пристъпи към изпълнение; поради противоречие с добрите нрави, тъй като тъй като търговското предприятие е продадено на цена под пазарната; като симулативен - не е извършено действително плащане на цената по сделката, а е извършена банкова симулация на плащания чрез поредица от банкови операции. Поради това тази продажба е недействителна, не е породила вещноправно действие, и съответно извършената впоследствие продажба от „С. българия 1 „Е. в полза на „Пам С.” Е. също не е породила вещнопрехвърлително действие, тъй като продавачът не е бил собственик. Тези доводи са обсъдени от въззивния съд и са намерени за неоснователни. Съдът е приел, че договорът за продажба на търговското предприятие от 12.08.2011 г. не противоречи на разпоредбите на ЗОЗ и по - конкретно на чл. 37, нито на чл. 10 от ЗО З / в редакцията й към 2011 г./, според която заложният кредитор има право да се удовлетвори от цената на заложеното имущество, която именно цел е постигната посредством заплащане на продажната цена от купувача чрез едноличния собственик на капитала му. След преценка на събраните по делото доказателства съдът е приел, че в случая заложният кредитор, позовавайки се на т. 7 буква „г” от договора за заем, по който е заемодател, е уведомил ищеца, че считано от получаване на уведомлението, дължи изцяло заетата сума ведно с договорна лихва и е поканен в указания срок да му я заплати. Поради неизпълнение на това задължение, обезпечено със залог на търговското предприятие на ищеца, надлежно вписан, заложният кредитор, комуто е предоставена възможността да пристъпи към изпълнение, е сторил това. Цената от продажбата е постъпила по банковата сметка на депозитаря, като наредител на плащането е едноличният собственик на капитала на „С. България 1” Е., т.е. продажбата е извършена при спазване на формалните изисквания на ЗОЗ. Приел е, че договорът не е нищожен и поради липса на основание. Посочил е, че основанието на един договор е характерната преследвана с него цел, която при договорите за покупко- продажба е да се придобие едно право. В случая основанието на договора за продажба на търговското предприятие на ищеца е придобиване на правото на собственост върху последното, и в този смисъл същият не е лишен от кауза, а правото на заложния кредитор да предприеме изпълнение преди срока на договора за заем е без значение за наличието й. На следващо място е приел, че договорът не е нищожен и поради заобикаляне на закона, което основание би било налице, когато определен забранен от закона правен резултат се постига с незабранени правни инструменти и обикновено се осъществява посредством съвкупност от действия или сделки. В случая с продажбата на търговското предприятие заложният кредитор е получил удовлетворяване на вземането си, а с последвалото прехвърляне на търговското предприятие с договор от 10.05.2012 г., с който "С. България 1” Е. го е продал на ответника, собствеността е преминала в патримониума на последния, който като юридическо лице е различно от заложния кредитор, независимо, че се представляват от едно и също физическо лице. Приел е, че договорът за продажба на търговско предприятие от 12.08.2011 г. не е и симулативен. Привидни са сделките, сключени при абсолютна симулация - когато между страните е постигнато вътрешно съгласие сделката да не прояви правните си последици между тях, както и сделките, с които се прикрива друго съглашение, чиито правни последици са целените от страните по сделката. В случая не е налице нито едната от посочените хипотези, а обстоятелството дали цената по договора е реално платена има отношение към изпълнение на договора и транслативния ефект на същия предвид изричната уговорка, че собствеността върху прехвърленото търговско предприятие преминава след пълното и окончателно заплащане на продажната цена, която цена както се установи е платена на 16.08.2011 г. На следващо място съдът е направил извод, че договорът за продажба на търговско предприятие от 12.08.2011 г. не е нищожен и поради противоречие на добрите нрави. Приел е, че представеното по делото решение № 244 от 29.01.2016 г. по т.д. № 203/2013 г. на Софийски градски съд действително установява, че продажната цена на търговското предприятие е под пазарната му стойност, както и че заложният кредитор не е положил усилия за намиране на купувач при по – изгодни за длъжника условия, но това обстоятелство не води до нищожност на договора, а открива възможността за заложния длъжник да търси обезщетение за вредите, които са настъпили за него от неполагане на дължимата от кредитора грижа на добрия търговец, което и същият е сторил, видно от посоченото решение, с което заложният кредитор „Радиант технолоджи инк” е осъден да заплати на жалбоподателя сумата от 126 000 лв., частично от обезщетение за вреди в размер на 9 779 150 лв. / разликата между продажната цена от 10 144 000 евро до действителната пазарна цена на заложеното търговско предприятие от 15 000 000 евро /. Посочил е, че не е без значение обстоятелството, че за да се стигне до този краен резултат, жалбоподателят, ищец по посоченото дело, е основал претенцията си именно на процесния договор, считайки същият като валиден да е породил правно действие и именно поради факта, че от патримониума му е излязъл актив на стойност по - висока от продажната цена. В обобщение въззивният съд е приел, че договорът за продажба на търговско предприятие от 12.08.2011 г. е действителен, породил е вещнопрехвърлително действие, поради което ищецът не се легитимира като собственик на търговското предприятие, елемент от което са двата недвижими имота, предмет на иска за ревандикация. Поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси, по които се иска допускане на въззивното решение до касационно обжалване, са следните: 1/ Нищожна ли е поради противоречие със ЗОЗ в редакцията му към м. август 2011 г. продажба на търговско предприятие, извършена от заложния кредитор по реда на чл. 46 ЗОЗ, ако с влязло в сила решение в производство по предявен от длъжника отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК във вр. с чл. 37 ЗОЗ е установено, че кредиторът не е имал право да пристъпи към изпълнение. Поражда ли вещноправен ефект продажба по чл. 46 ЗОЗ досежно недвижимите имоти, част от търговското предприятие на длъжника, ако кредиторът не е имал право на изпълнение, което е установено с влязло в сила решение. Нищожна ли е същата тази сделка поради липса на основание. Ако сделката не е нищожна, поражда ли вещноправен ефект продажбата на търговското предприятие от заложния кредитор по реда на чл. 46 ЗОЗ, осъществен преди да е настъпил падежът на договора, обезпечен със залог, ако със сила на пресъдено нещо по предявен от заложния длъжник иск по чл. 439 ГПК във вр. с чл. 37 ЗОЗ съдът е постановил, че заложният кредитор не е имал право на изпълнение преди падежа. 2/ Нищожна ли е поради противоречие със ЗОЗ, евентуално - заобикаля ли закона, продажба на търговско предприетия по чл. 46 ЗОЗ чрез пряко договаряне, когато краен купувач от продажбата е самият заложен кредитор. Нищожна ли е поради противоречие или заобикаляне на ЗОЗ продажба на търговско предприятие чрез пряко договаряне, когато краен купувач от продажбата е друго юридическо лице, различно от кредитора, но юридическото лице - купувач и кредиторът се представляват от едно и също физическо лице. 3/Нищожна ли е поради противоречие с добрите нрави сделка по продажба на търговско предприятие на длъжника, осъществена от кредитора чрез пряко договаряне по ЗОЗ, когато кредиторът е действал недобросъвестно, не е изпълнил някое от задълженията си по ЗОЗ при извършване на продажбата, включително и за действа с грижата на добрия търговец, и това обстоятелство е установено с влязло в сила съдебно решение. Нищожна ли е поради противоречие с добрите нрави продажбата на търговско предприятие, осъществена от кредитора чрез пряко договаряне, когато кредиторът е придобил и експлоатира предмета лично или чрез формално учредено от него друго юридическо лице - отделен правен субект. 4/ Длъжен ли е въззивният съд при разрешаване на спора да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, и да обсъди всички доказателства- поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи съображения по всички доказателства и възражения. 5/ Когато с приетата по делото експертиза вещото лице не е отговорило на въпроса дали е редовно водено счетоводството на търговеца, от счетоводните записи на когото се правят изводи за извършване или не на парични плащания, може ли съдът да обоснове решението си именно на тази експертиза и на отразеното в нея твърдение за извършено плащане. Първият въпрос, включващ няколко подвъпроса, е предпоставен от твърдението на жалбоподателя, че е налице влязло в сила решение, с което в отношенията между страните по делото е установено със сила на пресъдено нещо, че в полза на заложния кредитор не съществува право на изпълнение върху заложеното имущество. Жалбоподателят се позовава на решението по т.д. № 2914/2011 г./ решение № 1353 от 11.08.2015 г./ на Софийски градски съд, с което по иск с правно основание чл. 439 във вр. с чл. 36 ЗОЗ, предявен от Г. И. Д., който е един от съдружниците в „Солсбор- К.Г.Д” О., е признато за установено, че „Радиант технолоджи инк” няма право да пристъпи към изпълнение по договор за залог от 07.12.2010 г. Съгласно чл. 298, ал.1 и 2 ГПК, влязлото в сила решение обвързва само страните, техните наследници и правоприемници. Страните по настоящото дело не са били страни в производството по посоченото дело, нито са техни универсални или частни правоприемници, поради което твърдението, че в отношенията между страните правото на заложния кредитор да пристъпи към изпълнение е било отречено със сила на пресъдено нещо, е явно неоснователно. По делото няма данни жалбоподателя в качеството си на залогодател да е оспорил по реда на чл. 36, ал.1 ЗОЗ правото на заложния кредитор да пристъпи към изпълнение. Вторият и третият от поставените въпроси отразяват тезата на жалбоподателя, че макар заложният кредитор и купувачът от продажбата по ЗОЗ да са различни юридически лица, фактически е налице сливане на качествата на кредитор и купувач, защото дружествата се контролират от едно и също физическо лице, което се ползва от сделките, откъдето следва, че заложният кредитор е продал сам на себе си заложеното имущество. Тази теза е правно неиздържана. Дружеството с ограничена отговорност е юридическо лице, отделен правен субект, различен от физическите или юридическите лица, които са съдружници в него, респ. от собственика на капитала. Що се отнася до твърдението, че тези дружества са свързани лица по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ, това обстоятелство само по себе си не може да обоснове извод за нищожност на извършената продажба поради противоречие със закона, защото в ЗОЗ или друг закон, няма норма, която да забранява на заложния кредитор да продаде предмета на залога на свързано с него лице. Законът посочва начинът, по който заложният кредитор може да пристъпи към удовлетворяване на вземането си – като продаде сам заложеното имущество, или по реда на ГПК, но не го ограничава в избора на купувач. На заложния кредитор е вменено задължението при продажбата да действа с „грижата на добър търговец”, като под това понятие в практиката на ВКС се разбира да предприеме необходимите действия за продажба на имуществото на оптимално възможна цена. Ако заложният кредитор виновно не е изпълнил това свое задължение, и е продал заложеното имущество на цена, по - ниска от действителната пазарна цена, тази разлика ще представлява вреда за длъжника, която подлежи на обезщетяване по реда на чл. 82 ЗЗД. В случая с влязло в сила решение по т.д. № 203/2013 г. на Софийски градски съд е уважена претенция на жалбоподателя „Солсбор - К.Г.Д.” О. против заложния кредитор за вреди от неизпълнение на задължението по чл. 37 ЗОЗ, като заложният кредитор е осъден да му заплати сумата 126 000 лв. - частичен иск от сумата 9 779 150 лв., представляваща обезщетение за вреди от разликата между договорената продажна цена на заложеното имущество / 10 144 000 евро/ и неговата действителна пазарна цена / 15 000 000 евро/. Уважаването на тази претенция предполага, че продажбата по реда на ЗОЗ е действителна и е породила вещнопрехвърлително действие. Поставените въпроси не са и от значение за точното прилагане на закона, тъй като във връзка с приложението на чл. 26, ал.1 ЗЗД е налице формирана многобройна съдебна практика, в която са разгледани и изяснени различните основания за нищожност - противоречие със закона, заобикаляне на закона, противоречие с добрите нрави. По всяко от релевираните от жалбоподателя основания за нищожност на продажбата по реда на ЗОЗ въззивният съд е изложил съображения, съобразени с практиката на ВКС. Доводите на жалбоподателя, с които обосновава искането си за допускане на касационно обжалване по тези въпроси в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, не са свързани с тълкуването на закона, а изразяват несъгласието му с крайния изход на делото. Всички релевирани основания за нищожност на продажбата се основават на житейското разбиране, че в крайна сметка заложен кредитор, купувач и последващ приобретател на процесните имоти е едно и също физическо лице, което не е издържано от правна страна и не се подкрепя от доказателствата по делото. Процесуалният въпрос относно задължението на съда при постановяване на решението да обсъди всички доказателства, е релевантен по делото, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Възивният съд се е произнесъл по спорния предмет на делото, след като е преценил всички относими доказателства и е обсъдил въведените от страните доводи и възражения. Като инстанция по същество на спора и в пределите, очертани в разпоредбата на чл. 269 ГПК - в рамките на основанията, въведени с въззивната жалба, апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на релевантните за спора доказателства, предвид заявените искания и възражения на страните, като е направил своите фактически констатации и правни изводи по предмета на делото и ги е изразил в мотивите към решението. В този смисъл въззивният съдебен акт се явява съобразен с практика на ВКС, поради което по поставения въпрос не се обосновава наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. Последният от поставените въпроси не е обуславящ изхода на делото, тъй като плащането на уговорената цена за продажба на търговското предприетия на депозитаря не е доказано с извлечение от счетоводните книги, а с други доказателства - документ за извършен паричен превод на английски език и в превод на български език, както и със заключение на съдебно- техническа експертиза, която е потвърдила постъпването на сумата по сметката на депозитаря. Поради това този въпрос не осъществява общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касация. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът